— Благодаря ти — каза Кнехт, — много ми е приятно да зная, че край магистъра има един толкова предан и благодарен ученик. Но кажи ми сега, тъй като не говориш по поръка на своя господар, най-после ясно, защо взимаш така присърце моето посещение в Монтпор?
— Вие пръв със загриженост ме попитахте за здравето на стария майстор по музика — отговори младият. — Защото явно молбата ми е породила у вас мисълта, че той може би е болен и че навярно е крайно време още веднъж да го навестите. Наистина съм убеден, че всъщност вече е крайно време. Действително достопочтеният не ми изглежда близо до своя час, но начинът му да се сбогува със света е твърде особен. Така например от няколко месеца почти е отвикнал да разговаря, макар винаги да е предпочитал немногословието пред дългите думи, то сега е стигнал до едносричност и мълчание, които малко ме плашат. Тъй като все по-често се случва той да остави без ответ мое обръщение или запитване, отначало мислех, че почва да отслабва слухът му, но майсторът чува добре, както винаги, направих за това много опити. Трябваше да предположа, че или е разсеян, или не е в състояние истински да се съсредоточава. Но и това не беше достатъчно обяснение. Нещо повече, той отдавна като че ли е, така да се каже, на път и вече не живее истински сред нас, а все повече и повече в своя собствен свят; така все по-рядко навестява или допуска някого до себе си, сега по цели дни не вижда никого освен мене. И откакто започна това, тази усамотеност и откъсване от тукашния свят, аз се старая още веднъж да доведа при него няколкото приятели, които знам, че най-много обича. И ако вие искате да го посетите, Domine, несъмнено ще доставите голяма радост на стария си приятел, уверен съм в това, а вие, така да се каже, все още ще срещнете същия човек, когото сте уважавали и обичали. Може би след няколко месеца или дори седмици неговата радост от вашето посещение и отзивчивостта му към вас ще бъдат много по-малки, възможно е дори той вече да не ви познае и да не ви обърне внимание.
Кнехт се изправи, приближи се до прозореца, постоя известно време загледан нагоре, вдишвайки дълбоко. Когато отново се обърна към студента, той беше станал от стола, като че ли бе сметнал посещението за приключено. Магистърът му протегна ръка.
— Благодаря още веднъж, Петрус — каза той. — Следва да ти е известно, че един магистър има най-различни задължения. Не мога да си сложа шапката и да замина, първо това трябва да бъде съобразено и възможно. Надявам се, че до два дни ще успея. Ще ти бъде ли достатъчно, можеш ли дотогава да приключиш работата си в архива? Да? Тогава ще те повикам, когато настане време.
Действително няколко дни по-късно Кнехт замина за Монтпор, придружен от Петрус. Когато там сред градината наближиха павилиона, в който живееше старият магистър — някакъв приятен и съвсем спокоен скит, — от вътрешната стая чуха музика, нежна, изящна, но със строго отчетливи тактове и приятно бодра; там седеше старият и само с два пръста свиреше една двугласна мелодия — Кнехт веднага отгатна, че трябва да е из един от сборниците с двугласни песни от края на шестнадесетото столетие. Стояха, докато настъпи тишина, после Петрус извика магистъра и съобщи, че се е върнал и довел гост. Старецът се появи на вратата и ги погледна усмихнат. Приветствената усмивка на майстора по музика, която всички обичаха, беше винаги по детски открита, сияеща, сякаш поднасяше съсредоточеност и радушие; преди близо тридесет години Йозеф Кнехт я бе видял за първи път, отворил и подарил сърцето си на този приветлив човек в оня смутно-блажен утринен час в стаята по музика; оттогава често и всякога с дълбока радост и чудно вълнение отново бе виждал тази усмивка и докато посивялата коса на приветливия майстор бе станала съвсем сива и постепенно бяла, гласът му — по-тих, ръкостискането — по-слабо, вървежът — по-мъчителен, усмивката му не бе загубила нищо от своята ведрост и прелест, от чистотата и откровеността си. И този път приятелят и ученикът видя: несъмнено лъчезарното, привлекателно като вест просияване на усмихнатото старческо лице, чиито сини очи и леката руменина на бузите с годините бе поизбледняла, беше не само старото и често вижданото, то беше по-съкровено, по-тайнствено и по-наситено. Едва сега, когато се поздравиха, Кнехт започна действително да разбира в какво се състоеше молбата на студента Петрус и колко много той самият, който мислеше, че прави жертва за нея, е надарен, обогатен.
Читать дальше