Херман Хесе - Пътуване към Изтока

Следователно нещата с пътуването ми стояха така: Лятото беше настъпило, мелодията на моя сегашен живот не бе станала по-ведра, притискаха ме грижи отвън и старите, любими утешения — рисуването и четенето на книги — бяха загубили много от своята благост, защото страдах от непрестанни болки в очите, които наистина познавах от предишните години, но днес бяха нови за мен по сила и продължителност. Ясно долавях, че пак бях стигнал до тъжния край на едно изпълнено желание и че сега животът ми съобразно с това трябваше да мине под някакъв друг знак, за да добие отново смисъл. В някои години и чрез известни жертви бях сполучил да си създам отшелнически кът, където, скрит и съвсем сам, седях в моята килия и можех да се отдавам на игри и пороци, на размишление и фантазиране, на четене и рисуване, на пиене на вино и на писане, и така тази жад беше утолена, бях извел опита докрай, очите ме боляха и работата, заедно с четенето и рисуването, вече не беше щастие и от сегашното състояние, което отначало изглеждаше не особено мъчително и в чийто огън бях обгорен, трябваше да се появи ново състояние, нов опит от живота, някаква нова инкарнация, както толкова често бях преживявал това и преди. Сега бе съдбоносният миг да изтърпя страданието, да затворя очи, да се примиря и да приема участта си. От тази гледна точка пътуването до Улм, което трябваше да стане в началото на ноември, ми бе добре дошло. И нищо друго да не влееше, пак щеше да донесе промяна, нови картини, нови хора. Щеше да прекъсне самотата, да ме принуди да вземам участие, да проявявам внимание, да се насоча към външното. Е, хубаво, за мен то беше желано. Вече започнах по малко да чертая планове. Преди литературното четене в Улм исках да посетя Блаубойрен, непременно преди, нямах желание да отида там, при хубавата Лау и при моите приятели, и да нося със себе си обезсърчаването и отвращението, които често ме връхлитаха след подобни начинания. Значи следваше да тръгна на път в края на октомври. Но от моето тесинско село до Блаубойрен беше далеч, налагаше ми се да разделя дългото пътуване на малки приятни части и да ги направя поносими и лесни за изтърпяване. Във всеки случай реших да включа престой в Цюрих, където имах приятели и можех да остана без страх, че ще бъда изложен на хотелски несгоди, да се насладя малко на градския живот, на музика, на хубаво вино, на кино, може би и на театър. Освен това колкото по̀ пресмятах, толкова по̀ ми се струваше, че пътешествието ще излезе твърде скъпо, а хонорарът за литературното четене в Улм не беше предвиден за човек, за когото еднодневното пътуване много лесно се превръща в седмично.

Ето защо нямах абсолютно нищо против, когато неочаквано и от Аугсбург дойде покана за литературно четене. Аугсбург, както знаех, се намира недалеч от Улм; само на около два часа път с железница, така че за там нямаше да ми бъде нужна междинна спирка. Насрочих четенето в Аугсбур два дни след това в Улм и се споразумяхме. Моето пътуване вече бе станало малко по-важно и малко по-вероятно, тъй като сега щях да видя не само Улм и Аугсбург, старите швабски градове, а от Аугсбург бе естествено да прескоча и до Мюнхен, където също имах неколцина приятели и където преди много години, някога, дълго преди войната, преживях добри и радостни дни.

Междувременно, се обадих на моите приятели в Цюрих, Улм и Мюнхен, желанието ми за пътуване бе повишено от получените радостни отговори и покани и след дълго премисляне започна да ми изглежда възможно да измина за един ден пътя от Цюрих до Блаубойрен. Наистина тогава трябваше да тръгна от Цюрих още сутринта в седем или осем часа, а това за края на октомври ми се виждаше мрачно ранен час, но в последна сметка и аз можех да направя малка жертва; и с усмивка си записах влаковете.

През летните месеци главното ми занятие не е литературата, а рисуването, и така, докато ми позволяваха очите, истински прилежно седях под кестените е покрайнините на нашите красиви гори, рисувах с акварел ведрите хълмове и села около Тесин, за които още преди десет години си бях въобразил, че никой човек на земята не ги познава с такава сърдечност, с каквато аз, и оттогава смятах, че съм ги опознал още по-дълбоко. Папката с рисунките ми бе набъбнала и пак кротко и незабележимо както всяка година нивите пожълтяха, утрините станаха по-хладни, вечерните планини по-наситено виолетови и към моята зелена багра трябваше да примесвам все повече жълто и червено; изведнъж полята опустяха, червената земя изискваше „мъртвешка глава“, и боя от бреш, а царевичните ниви бяха златни и бледоруси, бе дошъл септември и започваше яснотата на ранните есенни дни. В никое друго време, както в тези дни, не долавям призива на тленното, в никое друго време на годината не попивам в себе си цветовете на земята толкова жадно и едновременно толкова грижливо, както пиячът изпива последната чаша от благородното вино на някоя годишна реколта. И в моето рисуване, по отношение на което съм малко честолюбив, имах незначителни успехи, продадох няколко рисунки, а едно немско месечно списание бе съгласно да илюстрирам статията на един писател за тесинския пейзаж, вече бях видял отпечатъците за картините и получил своя художнически хонорар и с удоволствие се забавлявах с мисълта, че може би ще сполуча напълно да се избавя от литературата и да си изкарвам прехраната с по-приятното ми занятие на художник. Затекоха няколко хубави дни. Но след като в радостта бях пренапрягал очите си и вече не можех да рисувам, а есента по много признаци ставаше все по-доловима, ме обзе неспокойствие. Щом сегашният ми живот беше в състояние на упадък, щом все пак бях решен на промяна, на преобразование и пътуване, нямаше никакъв смисъл да чакам дълго. Реших да отпътувам към края на септември.