Херман Хесе - Пътуване към Изтока

Още тук, както виждам, се сблъсквам с една от най-големите пречки за моя разказ. Ако ми бе позволено да въведа читателя до сърцевината на съюзните тайни, равнината, в която протичат нашите дела, пластът от душевни преживявания, където те се коренят, биха били за него сравнително лесни за разбиране. Ала така много, едва ли не всичко, ще му се вижда невероятно и ще остане необяснимо. Но за парадоксалното човек винаги трябва да има смелост, това, което само по себе си изглежда невъзможно, следва да се предприема отново и отново. Съгласен съм със Сидхарта, нашия мъдър приятел от Изтока, който веднъж каза: „Думите не действат благотворно на тайния смисъл, всичко изречено винаги малко го променя, малко го изопачава, прави го малко глупаво — да, но и това е хубаво, съгласен съм, че онова, което е скъпоценност и мъдрост за един, на друг всякога звучи като глупост.“

И преди столетия членовете и хронистите на нашия Съюз са познавали тази трудност и храбро са се възправяли срещу нея, а един от тях, един от великите, е изразил това в безсмъртен стих:

И тъкмо „неизпитаното“ доведе до това обществеността не само да забрави нашето пътуване, от което някога хиляди бяха развълнувани до екстаз, но и над спомена за него да бъде наложено истинско табу. Е, нали историята е толкова богата на примери от подобен род. Често цялата световна история не ми изглежда нищо друго освен книга с картини, която отразява най-буйния и най-слепия, копнеж на хората — копнеж по забрава. Нима всяко ново поколение не изтрива със средствата на забраната, на мълчанието до смърт, на присмеха винаги тъкмо онова, което се е струвало най-важно на неговите предци? И нима съвсем наскоро не преживяхме как една ужасна, предълга, страховита война за години беше забравена, представите за нея потискани, изтласквани чрез магия далеч от паметта на цели народи и как същите народи сега, когато малко си поотдъхнаха, е помощта на военни романи се опитват отново да си спомнят това, което сами предизвикаха и изстрадаха преди няколко години? Така и за делата и страданията на нашия Съюз, които днес са забравени или са за присмех на света, ще дойде ден да бъдат преоткрити и моите записки трябва поне малко да допринесат за това.

Особеностите на пътуването към Изтока между другото включват и обстоятелството, че с това пътешествие Съюзът наистина се стремеше към съвсем определени много високи цели (те спадат към кръга на тайните и следователно не бива да бъдат споменати), но и всеки отделен участник можеше, дори трябваше да има свои лични цели, не вземаха никой, който не бе подтикван от подобни стремежи, и всеки от нас, макар да изглеждаше, че следва общите идеали и дели и се бори под общото знаме, в сърцето си носеше като най-съкровена сила и последна утеха своята собствена глупава детска мечта. Що се отнася до личната ми пътешественическа цел, за която бях попитан от Високата катедра преди приемането ми в Съюза, то тя беше проста, докато някои други братя си бяха поставили цели, които действително зачитах, но не можех да разбера напълно. Един например беше търсач на скъпоценности и нямаше нищо друго наум освен сдобиването с голямо съкровище, което той наричаше „Тао“, друг си бе втълпил да улови някаква забележителна змия, на която приписваше магически сили и я наричаше Кундалини. Напротив, моята собствена пътешественическа и житейска цел, която още от юношеските години се мяркаше в сънищата ми, беше: да видя красивата принцеса Фатма и може би да спечеля нейната любов.

По времето, когато имах щастието и смелостта да постъпя в Съюза, именно непосредствено след голямата война, нашата страна гъмжеше от месии, пророци и апостолски братства с предчувствия за края на света или е надежди за зараждането на третия райх. Потресен от войната, отчаян от бедност и глад, дълбоко разочарован поради видимата безполезност на всички дадени жертви от кръв и богатство, тогава нашият народ беше възприемчив за някои химери, но и за истинската душевна извисеност, имаше вакхански танцови състави и анабаптистки борчески групи, съществуваха най-различни неща, които, изглежда, отпращаха към отвъдното и чудното; тогава беше широко разпространена и една склонност към индийските, староперсийските и другите източни тайни и култове и всичко това бе допринесло и нашият Съюз, прастарият, да се струва на мнозинството една от неизброимите, бързо избуяли модни издънки, а след няколко години заедно с тях отчасти да изпадне в забрава, отчасти да бъде презиран и обвеян от лоша слава. Последователите, които му бяха останали верни, не се поддадоха на това.