Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Ето го, като че ли е той, макар че не е той, легнал на банкетната маса в празничния салон с женствения блясък на умрял папа, сред цветята, заради които не беше се познал, когато го бяха изложили за поклонение при първата му смърт, мъртъв по-страшен, отколкото жив, с атлазената ръкавица, натъпкана с памук върху гърдите, бронирани с фалшиви ордени за въображаеми победи в шоколадени войни, измислени от дръзките му ласкатели, с непробиваемата парадна униформа, с лачените гамаши и единствената златна шпора, която намерихме в дома, и с десетте тъжни слънца на генерал на вселената, връчени му в последния момент, за да му дадат по-голям ранг от ранга на смъртта, толкова близък и осезаем в своето ново посмъртно тъждество, че за пръв път можеше да се вярва без никакво съмнение в реалното му съществуване, макар че в действителност никой не приличаше по-малко на него, никой не беше толкова противоположен на него от този труп от витрина, който посред нощ продължаваше да се пече на бавен огън в тясното пространство на горещата стая, докато в съседния салон на заседание на правителството се обсъждаше дума по дума последният бюлетин с новината, в която никой не смееше да повярва, когато ни събуди шумът от камионите, натоварени с войска с пълно бойно снаряжение, чиито подозрителни патрули заеха обществените сгради още призори, залегнаха за стрелба под арките на търговската улица, скриха се във входовете, видях ги, че поставят картечници с триножници по терасите в кварталите на вицекралете, когато на разсъмване отворих вратата на балкона на къщата си, за да търся място за букета от росни карамфили, които току-що бях набрала в градината, видях под балкона военен патрул под командата на един лейтенант, който ходеше от врата на врата и заповядваше да се затворят малкото магазини, които бяха започнали да се отварят по търговската улица, днес е национален празник, крещеше той, заповед отгоре, хвърлих им един карамфил от балкона и ги попитах какво е станало, че има толкова войници и толкова дрънчене на оръжие навсякъде, офицерът улови карамфила във въздуха и ми каза: виж какво, малката, и ние не знаем, може да е възкръснал мъртвецът, каза той, като примираше от смях, защото никой не се осмеляваше да мисли, че може да се е случило такова страхотно нещо, а, напротив, мислехме, че след толкова години нехайство той отново е хванал здраво юздите на властта и е по-жив от всякога, и влачи големите си крака на илюзорен монарх в дома на властта, чиито осветителни глобуси отново бяха запалени, мислехме, че той е изкарал кравите, които се препъваха в дупките между плочите на Пласа де Армас, където седналият под сянката на изсъхващите палми слепец сбърка копитата с войнишки ботуши и рецитираше стиховете за щастливия рицар, който идва отдалече като победител на смъртта, рецитираше с цяло гърло, протегнал ръка към кравите, които се катереха да ядат гирляндите от балсамин по кьошка за оркестъра, понеже бяха свикнали да се качват и слизат по стълби, за да ядат, и останаха да живеят сред развалините от музи, увенчани с диви камелии, и маймуни, които висяха на лирите сред останките от Националния театър, влизаха умрели от жажда, шумно събаряха саксиите с нардове в свежия полумрак на преддверията в квартала на вицекралете и виреха муцуни, прегърнати в басейна на вътрешния двор, и никой не се осмеляваше да ги притеснява, защото познавахме наследствения знак на президентското клеймо, което женските носеха на кълките си, а мъжките на шията, бяха неприкосновени, дори войниците им правеха път по криволиците на търговската улица, която беше изгубила някогашната си врява на адски пазар, оставаше само бунище от скапани вехтории и разпиляна дървения сред зловонните горещи локви, където ставаше неделният пазар, когато все още имахме море и двумачтовите гемии заставаха на пристан до масите със зеленчуци, помещенията, където във времето на величие беше пазарът на индусите, стояха празни, защото индусите си бяха заминали, без дори да кажат благодаря, господин генерал, а той кресна да вървят по дяволите, замаян от последните си старчески ядове, да се махат да чистят лайната на англичаните, кресна той, всички се махнаха, на тяхно място изникнаха уличните продавачи на индиански амулети и противоотрова срещу слепоци, бесните кръчмички с грамофон и кревати под наем в задните стаи, които войниците разпердушиниха с прикладите на пушките, докато камбаните на катедралата известяваха траура, всичко свърши пред него, бяхме се изтощили до последния си дъх в безнадеждно очакване един ден да се сбъдне повтаряната и непрекъснато опровергавана мълва, че най-после е повален от една от многобройните си кралски болести, и въпреки това и сега не вярвахме, че е истина, и не защото наистина не вярвахме, а защото не искахме да е истина, бяхме стигнали дотам, че вече не знаехме какво ще стане с нас без него, какво ще стане с нашия живот след него, не можех да си представя света без човека, който на дванайсет години беше ме направил толкова щастлива, както никой друг по-късно не можа да ме направи след онези отминали преди толкова време следобеди, когато излизахме от училище в пет, а той дебнеше от капандурите на обора момичетата в сини униформи с моряшка яка и коси, сплетени отзад само на една плитка, като си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, колко били красиви жените на моята възраст, викаше ни, виждахме тръпнещите му очи, ръката в ръкавици със скъсани пръсти, която се мъчеше да ни изкуси с карамеленото звънче на посланика Форбес, всички се разбягаха изплашени, всички освен аз, аз останах сама на улицата пред училището и когато разбрах, че никой не ме гледа, опитах се да грабна бонбона и тогава той ме сграбчи за китките с нежните тигрови лапи и ме вдигна във въздуха, без да ми причинява болка, и ме прокара с такова внимание през капандурата, че не развали нито едно плисе на полата ми, и ме сложи да легна във вмирисаното на застояла урина сено, като се мъчеше да ми каже нещо, което не излизаше от сухата му уста, защото беше по-изплашен и от мен, трепереше, под куртката му се усещаха ударите на сърцето, беше блед, очите му бяха пълни със сълзи, както на никой мъж през целия ми изгнанически живот, пипаше ме мълчешката, дишаше бавно, опипваше ме с нежност, каквато никога вече не срещнах, зърната на гърдите ми наедряваха, не му бяха нужни повече карамелите на посланика Балдрих, за да се вмъквам през капандурите на обора, та да изживея щастливите часове на пубертета си с тоя мъж с чисто и тъжно сърце, който ме чакаше седнал в сеното, режеше ме от краката до главата, приготвяше ме с каменна сол, лют пипер и дафинови листа и ме оставяше да вря на тих огън в нажежените сенки на мимолетните вечери на нашето любене без бъдеще, ядеше ме от краката до главата с жаждата и щедростта на старец, когото никога вече не срещнах между толкова бързи и жалки мъже, които през останалата част от живота ми без него се мъчеха да ме любят, но не успяваха, говореше за себе си по време на бавното преживяне на любовта, докато отпъждахме над себе си муцуните на кравите, които се мъчеха да ни ближат, казваше ми, че самият той не знаел кой е, че от господин генерала му дошло до гуша, казваше го без горчивина, без повод, сякаш си говореше сам, сякаш плуваше в непрекъснатото бучене на някаква вътрешна тишина, която можеше да се наруши само с викове, нямаше по-благ и по-мъдър от него, нямаше по-силен мъж от него, на четиринадесетгодишна възраст той се превърна в единствен смисъл на моя живот, обаче в къщата на моите родители дойдоха двама военни от най-висш ранг с куфар, натъпкан със златни монети, и посред нощ ме качиха заедно с цялото ми семейство на един чуждестранен кораб със заповед да не се връщам в отечеството си години наред, докато един ден в света гръмна новината, че той е умрял, без да разбере, че аз прекарах остатъка от живота си, умирайки от любов по него, лягах на улицата с непознати мъже, за да видя дали ще намеря по-добър от него, върнах се остаряла и огорчена с върволяк от деца, които бях родила от различни бащи с илюзията, че са негови, а той я беше забравил на втория ден, след като не я видя да влиза през капандурите на обора за доене, всеки следобед я заменяше с нова, защото по това време той вече не правеше разлика коя каква е в навалицата от ученички с еднакви униформи, които му се плезеха и му крещяха дърто гуанабано, когато се опитваше да ги подмами с карамелите на посланика Румпелмайер, викаше ги всички, без да ги различава, без да се пита дали днешната е същата, която беше вчера, приемаше всички еднакво, мислеше за всички като за една, докато слушаше полузаспал в хамака все същите умувания на посланика Шраймберг, който му беше подарил един акустичен тромпет също като онова куче с глас като на господаря си, тромпетът имаше някакво електрическо приспособление за усилване на звука, само и само той да чуе още веднъж настойчивото предложение да ни вземат териториалните води на изгодна цена срещу дълговете по чуждия заем, а той непрекъснато повтаряше: в никакъв случай, скъпи ми Стивънсън, всичко друго, само не морето, изключваше електрическия аудифон, за да не слуша повече грубия глас на металното изчадие, което сякаш въртеше плочата, за да му обясни още веднъж това, което толкова пъти му бяха обяснявали без речникови усуквания неговите собствени експерти, господин генерал, голи сме като пушка, изчерпали сме последните си средства, изтощени сме от вековната необходимост да вземаме заеми, за да погасяваме чуждестранните дългове още от времето на войните за независимост, а след това други заеми, за да плащаме лихвите на закъснелите вноски, винаги срещу нещо друго, господин генерал, най-напред монопола на хинина и тютюна за англичаните, после монопола на каучука и какаото за холандците, после концесията на железниците във високите пущинаци и речното корабоплаване за германците, и всичко за гринговците въз основа на тайните договори, за които той узна едва след шумното падение и публичната екзекуция на Хосе Игнасио де ла Бара, господ да го вари на вечен огън в казаните на дълбокия си ад, нищо не ни остава, господин генерал, но той беше слушал същото от всички свои министри на финансите още в ония тежки времена, когато обяви мораториума на спогодбите, сключени с хамбургските банкери, германската ескадра беше блокирала пристанището, а един английски крайцер изпрати предупредителен топовен залп, който отвори дупка в куполата на катедралата, но той изкрещя, че не му пука от краля в Лондон, по-скоро да умрем, отколкото да се продадем, извика той, смърт на кайзера, и беше спасен в последния момент, благодарение на своя партньор в доминото посланика Чарлз В. Тракслър, чието правителство му стана гарант за европейските дългове срещу правото на пожизнена експлоатация на нашите подземни богатства, и оттогава сме длъжници и продължаваме да бъдем чак до гащите, които косим, господин генерал, но той придружаваше до стълбите вечния посланик в пет часа, изпращаше го с потупване по рамото, в никакъв случай, скъпи Бъкстър, по-добре мъртъв, отколкото без море, потиснат от запустението в онзи дом като гробище, където можеше да се движи без пречка като под водата от злодейските времена на оня Хосе Игнасио Саенс де ла Бара, тази моя грешка, който отряза главите на целия човешки род освен онези, които всъщност трябваше да отреже — на авторите на атентата срещу Летисия Назарено и детето, птиците в клетките отказваха да пеят, въпреки многото капки канторин, който той им беше сложил в гърлата, момичетата от съседното училище отново пееха забавната песен за шарената птица, кацнала в зеления лимон, животът му минаваше в неспокойно очакване на часовете, които прекарваше с теб в обора, момиченце, с твоите цицки като костилки и онова твое нещо, дето прилича на мида, ядеше сам под навеса от цъфнали фунийки, плуваше в задушната мараня в два, клатеше глава в следобедния сън, за да не изгуби нишката на филма по телевизията, където всичко вървеше според неговата заповед, точно обратно на това, което става в живота, защото заслужилият, който знаеше всичко, никога не разбра, че от времето на Хосе Игнасио де ла Бара му бяхме инсталирали един индивидуален предавател за разказваните по радиото романи, а след това телевизионен предавател, за да гледа само той филмите, направени по негов вкус, където умираха само селяците, любовта побеждаваше смъртта, животът беше само миг, правехме го щастлив с една измама, както прекараните многобройни следобеди от неговата старост с момичетата в униформа, които щяха да го удовлетворява до края на живота му, ако не беше имал злата участ да попита една от тях какво ви учат в училище, а аз му отговорих, ами всъщност нищо не ни учат, господине, аз съм пристанищна курва, и той я накара да го повтори, за да провери дали е разбрал добре това, което прочете по устните ми, а аз повторих буква по буква, аз не съм ученичка, господине, аз съм пристанищна курва, здравните служби я бяха изкъпали с креолин и тривка, бяха й казали да облече тази моряшка униформа и да сложи детски чорапки и да минава по тази улица всеки ден в пет часа следобед, и не само аз, ами всички курви на моята възраст бяха затворени и изкъпани от здравната полиция, всички бяха със същите униформи и същите мъжки обувки и тези плитки от конска грива, нали виждате как се свалят и се слагат с шнолата за коса, казваха ни, не се страхувайте, той е добродушен бъзлив старец, който дори няма да ви такова, ами ще ви прави докторски преглед с пръст и ще ви смуче цицките, с една дума, всичко, което ми правите, когато дойда; ние трябвало само да затворим очи от удоволствие и да казваме, любов моя, както ви харесва на вас, така ни казаха и даже ни караха да репетираме и да повтаряме всичко от начало до края, преди да ни платят, ама аз намирам, че е голяма дивотия да се слагат толкова банани в… и толкова недоварена маланга в задника за някакви си четири мизерни песос, които ни остават, след като ни удържат здравния данък и комисионната на сержанта, майка му стара, не е справедливо да се прахосва толкова ядене отдолу, когато човек няма какво да яде отгоре, заяви тя, обгърната в мрачната светлина на безмълвния старец, който изслуша откритието, без да мигне, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, защо ми изпращаш това наказание, но не направи жест, който да издаде неговото отчаяние, ами се помъчи да направи всички възможни предпазливи проучвания, докато разбра, че съседното девическо училище е било затворено преди много години, господин генерал, самият министър на образованието беше предоставил средствата по споразумение с главния архиепископ и асоциацията на главите на семействата, за да се построи новата триетажна сграда на брега на морето, където малолетните момичета от важните семейства бяха спасени от преследването на мрачния прелъстител, чието тяло на сардела, просната по гръб на банкетната маса, взе да се очертава върху бледите сенки на хоризонта от лунни кратери на нашата първа зора без него, беше в безопасност от всичко сред белоснежните лилии, най-сетне освободен от абсолютната си власт след толкова години взаимно пленничество, където беше невъзможно да се види кой на кого е жертва, и това гробище за живи президенти, което отвътре и отвън беше боядисано бяло като гробница, без да ме питат, ами отгоре на всичко не го познаваха, като минаваше, и му казваха, не минавайте оттук, господине, цапате варта, и той не минаваше, останете на горния етаж, господине, да не падне някое скеле на главата ви, и той оставаше, смутен от блъскането на дърводелците и от беса на зидарите, които му крещяха, махни се оттам, бъзлив дъртако, че ще вземеш да се изходиш в хоросана, и той се отдръпваше, по-покорен от войник през тежките месеци на един необмислен ремонт, който отвори нови прозорци за морските ветрове, по-самотен от всякога под свирепото наблюдение на една охрана, чиято мисия, изглежда, не беше да го охранява, а да го следи, изяждаха половината от храната му, за да го предпазят от отравяне, променяха му скривалищата на пчелния мед, слагаха в калъфка златната му шпора, както правеха с петлите за бой, за да не му дрънчи, като върви, майка му стара, цял низ говедарски хитрини, които биха накарали моя побратим Сатурно Сантос да умре от смях, живееше благодарение на единайсетте фантета с костюм и връзка, които по цял ден правеха японски номера, движеха един апарат със зелени и червени фокуси, които пламват и изгасват, когато някой носи оръжие в радиус от 50 метра, и обикаляха улиците като бегълци в седем еднакви коли, които си сменяха местата, като се задминаваха по такъв начин, че самият аз не знаех в коя кола се намирам, майка му стара, един безсмислен разход на барут на вятъра, защото той беше отдръпнал завеските, за да види улиците след толкова години затворничество, и видя, че никой не се трогваше от тайнственото минаване на погребалните лимузини на президентския керван, видя стъклените острови на министерствата, които се издигаха по-високо от куполата на катедралата и закриваха шарените бабунки на негърските колиби по хълмовете край пристанището, видя един военен патрул, който изтриваше току-що написан с дебела четка надпис върху оградата, и попита какво пише на него, и му отвърнаха, че пишело „вечна слава на създателя на новото отечество“, но той знаеше, че го лъжат, разбира се, ако не беше лъжа, нямаше да го трият, по дяволите, видя един булевард с кокосови палми, широк колкото шест други, с дървени корита с избуяли цветя, които стигаха до морето, където преди беше мочурището, видя един квартал с големи еднакви къщи с римски входове и хотели с амазонски градини на мястото на бунището на градския пазар, видя костенурчестите автомобили, наредени по виещите се лабиринти на градските автостради, видя оглупялото от пладнешката жега множество по слънчевия тротоар, докато на противоположния тротоар нямаше никой друг освен лентяйствуващите събирачи на данъка за правото да се върви по сянката, но този път никой не изтръпна от предзнаменованието на скритата власт в охладения ковчег на президентската лимузина, никой не позна разочарованите очи, жадните уста, безпомощната ръка, която отпращаше безсмислени поздрави през крясъците на продавачите на вестници и амулети, количките за сладолед, хоругвите с трицифрени лотарийни билети, всекидневната шумотевица на уличната навалица, чужда на интимната трагедия на самотния военен, който въздишаше от носталгия и си мислеше: майчице Бендисион Алварадо, какво стана с моя град, къде е мизерната улица на жените без мъже, които излизаха привечер голи, за да си купят синя курбина и розови барбуни и да си разменят няколко майни със зарзаватчийките, докато дрехите им съхнат на балконите, къде са индусите, които се изхождаха пред вратите на дюкянчетата, къде са неговите бледи жени, които трогваха смъртта с жални песни, къде е жената, която се превърнала в паяк, понеже не слушала родителите си, къде са баровете на наемниците, техните потоци от ферментирала урина, всекидневната грация на летящите пеликани зад завоя, и изведнъж, ах, пристанището, къде е сега, нали преди беше тук, какво стана с гемиите на контрабандистите, старата десантна черупка на пехотинците, миризмата на лайна, майко, какво става по света, майко, че никой не позна мимолетната ръка на забравен любовник, който оставяше след себе си поток от безполезни поздрави от прозорчето с матирани стъкла на тържествения влак, който, надул свирката, пресичаше посевите с благоуханни треви, където преди бяха пълните с маларични птици заблатени оризища, и плашеше многобройните крави, белязани с президентското клеймо, пресече невероятните равнини със сини пасища и в тапицираната с църковно кадифе вътрешност на вагона под заупокойната молитва на моята неумолима съдба се питаше: къде ли е старото влакче с четири колелета, майка му стара, моите клони с анаконди и отровни балсамчета, гълчавата на маймуните, райските ми птици, цялото отечество с неговия дракон, майчице, къде са, а, да, ето гарите с мълчаливи индианци с английски шапки, които през прозорците продаваха захаросани животни в сироп, продаваха бели като сняг картофи, майчице, продаваха леко запържени в жълто масло кокошки под арките с надписи от цветя, които гласяха: вечна слава на заслужилия, дето никой не го знае къде е, но всеки път, когато протестираше, че този живот на беглец е по-лош, отколкото да си умрял, му отвръщаха: не, господин генерал, това е мирът, в рамките на реда, тъй му казваха, и той приемаше, съгласен, още веднъж заслепен от личния чар на Игнасио Хосе де ла Бара, това мое недоразумение, когото толкова пъти беше разжалвал и заплюл в гнева си през безсънните нощи, но отново отстъпваше пред неговото очарование още щом онзи влезеше в кабинета му с първите слънчеви лъчи, повел за каишката кучето с човешки поглед, което не оставаше дори за да отиде да пикае и което на всичко отгоре имаше и човешко име Лорд Кьохел, и още веднъж приемаше неговите нареждания с покорство, което го караше да се бунтува срещу самия себе си, не се безпокой, Начо, съгласяваше се той, изпълнявай дълга си, така че Хосе Игнасио се връщаше отново с непокътната власт във фабриката за изтезания, която беше инсталирал на четиристотин-петстотин метра от президентския дворец в една скромна каменна сграда от колониалната епоха, където преди се помещаваше лудницата на холандците, една къща, голяма колкото вашата, господин генерал, скрита в бадемовата гора и заобиколена от морава с горски теменужки, на първия етаж се намираше службата за удостоверяване на самоличността и регистриране на гражданското състояние, а на останалите бяха инсталирани най-остроумните и варварски машини за мъчения, които въображението може да си представи, така че той не пожела да ги види и предупреди Саенс де ла Бара: вие продължавайте да изпълнявате дълга си, както го изискват интересите на отечеството, с единственото условие, че аз не знам нищо, нито съм видял, нито съм бил на това място, и Саенс де ла Бара даде честна дума, на вашите услуги, генерале, и я изпълни, така както и заповедта му да не измъчва никога вече деца под петгодишна възраст с електрически полюси в тестикулите, за да накара бащите им да проговорят, защото се страхуваше, че тази подлост можеше да му върне отново безсънието, както през времето на лотарията, макар че беше невъзможно да забрави съвсем за тази работилница на ужаса на такова малко разстояние от спалнята му, защото в спокойни лунни нощи се събуждаше от свирките на бягащи влакове в гръмотевичните зори на Брукнер, които предизвикваха разруха като след наводнение и оставяха следи от дрипавите туники на мъртви годеници по клонаците на бадемите в старата къща на холандските лунатици, за да не се чуват от улицата виковете от ужас и болка на умиращите, и правеше всичко, без да вземе нито сантим, затова, господин генерал, защото Хосе Игнасио де ла Бара имаше заплата, с която можеше да купува дрехи на принц, ризи от естествена коприна с монограм на гърдите, обувки от шевро, сандъци с гардении за ревера, тоалетна вода от Франция с фамилни гербове, отпечатани на оригиналния етикет, но не се знаеше дали има жена, нито се говореше, че е педераст, нито имаше приятел, нито собствена къща, нищо, господин генерал, живееше като светец, заробен във фабриката за мъчения, докато умората го поваляше на дивана в кабинета, където спеше как да е, но никога през нощта и никога повече от три часа, спеше без охрана на вратата, без оръжие подръка, до задъханата закрила на Лорд Кьохел, който не можеше да се побере в кожата си от мъката, която му причиняваше неяденето на единственото нещо, което казват, че той ядял, тоест топлите вътрешности на обезглавените, издаваше онзи звук на вряща тенджера, за да го събуди още щом погледът му на човешко същество усетеше през стената, че някой се приближава към кабинета, независимо кой е, господин генерал, този човек няма доверие дори в огледалото, вземаше решенията си, без да се консултира с някого, след като изслушаше агентите си, нищо, нищо не можеше да се случи в страната, нито да издадат една въздишка изгнаниците в която да е част на планетата и Хосе Игнасио де ла Бара да не узнае веднага посредством жиците на невидимата паяжина от издайничество и подкупи, с която беше покрил земното кълбо, ами че той за това си харчеше парите, господин генерал, защото не е истина, че мъчителите имали министерски заплати, напротив, предлагат се безплатно, за да докажат, че могат да разкъсат на четири и родните си майки и да хвърлят парчетата месо на прасетата, без да им проличи в гласа, вместо препоръчителни писма и удостоверения за добро поведение, представяха свидетелства за чудовищни постъпки, за да им дадат служба при френските мъчители, които са рационалисти, господин генерал, и следователно са методични в жестокостта и неподатливи на съчувствие, те именно направиха възможен прогреса в съсловието, те именно предотвратяваха конспирациите още преди да са се развили в мисълта, разсеяните клиенти, които пиеха освежително питие под крилатите ветрила в сладоледаджийниците, тези, които четяха вестник в пивниците на китайците, тези, които спяха в кината, които отстъпваха място на бременните жени в автобусите, които бяха се изучили за електротехници и каналджии, след като бяха прекарали половината от живота си като нощни похитители и улични разбойници, случайните любовници на прислужниците, курвите от презокеанските параходи и международните барове, организаторите на туристически излети в райовете на Карибския край от пътническите агенции в Майами, частният секретар на министъра на външните работи на Белгия и още толкова много, които никой не познава в най-затънтените кътчета на земята, но вие можете да спите спокоен, господин генерал, защото добрите патриоти казват, че вие не знаете нищо, че всичко това става без вашето съгласие, че ако господин генералът знаеше, щеше да натори със Саенс де ла Бара маргаритките в гробищата за ренегати в пристанищната крепост, че всеки път, когато научат за някое варварско деяние, въздишат и си казват, ах, ако генералът знаеше, ако можехме да му кажем, да имаше някакъв начин да го видим, а той заповяда на един, който му разказа за това, да не забравя никога, че аз наистина нищо не зная, не съм виждал нищо, нито съм говорил за тези работи с някого, и така си възстановяваше спокойствието, но продължаваха да пристигат толкова чували с отрязани глави, че взе да му се струва необяснимо как Хосе Игнасио де ла Бара се беше изцапал с кръв чак до темето, без да има някаква полза от това, защото хората може да са страхливци, но не чак толкова, видя му се невъзможно командирите на трите рода войска толкова години да не протестират срещу подчиненото си положение, нито да искат повишение на заплатите си, нищо, тъй че той направи няколко изолирани сондажа, опитвайки се да установи причините за примирението на военните, искаше да проучи защо не се опитват да се бунтуват, защо приемат властта на едно цивилно лице, и попита най-алчните дали не мислят, че е дошло времето да се подрежат крилете на кръвожадния чужденец, който петнеше достойнството на въоръжените сили, но те му отговориха, разбира се, не, господин генерал, работата не е толкова страшна, и оттогава не знам вече кой какъв е, нито кой чий привърженик е, нито кой срещу кого е в тази машинария на прогреса по времето на реда, който започва да ми миреше на затворен мъртвец, като онова, за което дори не искам да си спомня, за онези клети деца от лотарията, но Хосе Игнасио де ла Бара успокояваше поривите му с приятното си самообладание на укротител на диви кучета, спете спокойно, генерале, казваше му той, светът е ваш, караше го да мисли, че всичко е толкова просто и толкова ясно, че когато останеше отново сам в полумрака на оня ничий дом, обхождаше го от единия до другия край и се питаше на глас: кой, дяволите да ме вземат, съм аз, та се чувствувам така, сякаш са ми обърнали наопаки светлината в огледалото, къде, по дяволите, се намирам, скоро ще стане единайсет сутринта, а няма поне една случайно попаднала кокошка в тази пустош, спомнете си какво беше преди, крещеше той, спомняте ли си хаоса от прокажени и парализирани, които се биеха с кучетата за храната, спомняте ли си онази хлъзгавица от животински лайна по стълбите и онази навалица от патриоти, които не ме оставяха да вървя с вечната си песен да им хвърля върху тялото солта на здравето, господин генерал, благословете детето ми, да видим дали ще му мине диарията, защото казваха, че моята намеса имала свойството да затяга повече от зеления банан, сложете си ръката тук да видим дали ще ми се успокои пулсът, че вече душа не ми остана от тези непрекъснати земетръси, погледнете към морето, господин генерал, та да се върнат назад ураганите, да погледна нагоре към небето, за да се откажат от намеренията си затъмненията, да наведа поглед към земята, за да уплаша чумата, защото казваха, че съм бил авторитетът, който вдъхвал респект в природата и въдворявал ред във вселената, и умилостивявал божественото провидение, и аз им давах това, което искаха, и купувах всичко, което ми продаваха, не защото беше с меко сърце, както казваше майка му Бендисион Алварадо, а защото трябва да имаш желязно сърце, за да не направиш услуга на този, който възпява заслугите ти, но сега, напротив, нямаше никой, който да му поиска нещо, никой, който да му рече поне едно добър ден, господин генерал, как прекарахте нощта, нямаше дори утехата на онези нощни експлозии, които го събуждаха с град от строшени стъкла и объркваха духовете и всяваха паника сред войската, но поне му служеха да усеща, че е жив, а каква е тази тишина, която ми бучи в главата и ме събужда с тътена си, та аз вече не съм нищо друго освен един палячо, нарисуван на стената на този дом на ужасите, който не може да издаде една заповед, а тя вече да не е изпълнена предварително, намираше удовлетворени най-съкровените си желания в официалния печатен орган, който продължаваше да изчита от първата до последната страница в хамака по време на обедната почивка, включително рекламните обявления, нямаше импулс на неговия дъх, нямаше порив на волята му, който да не се появеше отпечатан с големи букви с фотографията на моста, който той не беше наредил да построят, защото беше забравил, основаването на училището по метене, млечната крава и хлебното дърво с негова снимка, взета при рязането на друга лента от времето на неговото величие, и въпреки всичко не намираше покой, влачеше големите си крачища на стар слон, търсейки нещо, което не беше загубил в своя дом на самотата, виждаше, че някой преди него беше покрил клетките с траурни парцали, някой друг беше гледал морето от прозорците и беше преброил кравите преди него, всичко беше налице и в ред, връщаше се в спалнята със светилника в ръка, когато позна собствения си глас, излъчен по микрофон, в караулното помещение на президентската гвардия и надникна през открехнатия прозорец и видя група дремещи офицери в задимената стая пред тъжното сияние на телевизионния екран, и на екрана беше той, по-слаб и стегнат, но това бях аз, майчице, седнал в същия кабинет, в който щях да умра, с герба на отечеството в дъното и трите чифта златни очила на масата, и правеше, без да чете, анализ на националните сметки с думи на учен, които той никога не би се осмелил да повтори, по дяволите, това беше по-обезпокояващо видение от собственото му мъртво тяло сред цветята, защото сега се виждаше жив и се чуваше да говори със собствения си глас, аз самият, майчице, аз, който никога не можах да преодолея срама си да се покажа на балкон, нито някога бях надвил стеснението си да говоря публично, а ето ме там, толкова истински и простосмъртен, че застана слисан на прозореца, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, как е възможна тази мистерия, но Хосе Игнасио Саенс де ла Бара остана невъзмутим пред един от редките изблици на гняв, които той си позволи през неизброимите години на своя режим, не си заслужава да си хабите нервите за това, генерале, рече му той с най-сладостната си интонация, бяхме принудени да прибегнем към това незаконно средство, за да спасим от корабокрушение кораба на прогреса в рамките на реда, това беше едно божествено вдъхновение, генерале, благодарение на него успяхме да възстановим народното доверие в една власт от плът и кръв, която всяка последна сряда на месеца изнася по държавното радио и телевизия един успокояващ духовете отчетен доклад за дейността на своето правителство, аз поемам цялата отговорност, генерале, аз поставих тук тази ваза с шест микрофона във формата на слънчогледи, които регистрираха вашата мисъл в жив глас, аз ви задавах въпросите, онези въпроси, на които той отговаряше по време на петъчните аудиенции, без да подозира, че невинните му отговори са фрагменти от месечния доклад пред нацията, защото те никога не бяха използували друг образ освен неговия и нито една дума, която да не е произнесена от него, та вие самият можете да го проверите с тези плочи, които Саенс де ла Бара сложи върху бюрото ми заедно с филмите, заедно с това писмо, написано собственоръчно от мен и подписано във ваше присъствие, генерале, за да можете да разполагате с моя живот, както желаете, и той го погледна смутен, защото изведнъж разбра, че Саенс де ла Бара за първи път беше без кучето, без оръжие, побледнял, и тогава въздъхна, добре, Начо, изпълнявай дълга си, рече той с вид на безкрайна умора, изтегнат назад в пружиненото кресло, с поглед втренчен в издайническите очи от портретите на героите, по-стар от всякога, по-мрачен и тъжен, но с все същото изражение на човек, чиито намерения не могат да се предвидят и които Саенс де ла Бара щеше да разбере две седмици по-късно, когато отново влезе в кабинета без предварително уговорен час за посещение, като почти влачеше кучето за каишката, и със спешната новина на въоръжено въстание, което може да се предотврати само с ваша намеса, генерале, и той най-после откри неуловимата пукнатина в стената от обсидий на заслепението, която беше търсил толкова години насам, майчице моя Бендисион Алварадо, на моето отмъщение, каза си той, този жалък мръсник ще напълни гащите от страх, но не направи нито един жест, който би издал намеренията му, а обгърна Саенс де ла Бара с майчинска загриженост, не се тревожи, Начо, въздъхна той, имаме още много време да мислим на спокойствие, къде, майка му стара, е истината в това тресавище от противоречиви истини, които бяха толкова несигурни, че приличаха на лъжа, а през това време Саенс де ла Бара установяваше по часовника с верижка, че наближава седем часът вечерта, генерале, командуващите на трите рода войска привършват вечерята в своите домове с жените и децата си, така че те дори няма да подозрат намеренията ви, ще излязат в цивилни дрехи без охрана през задния вход за прислугата, където ги чака една държавна кола, извикана по телефона, за да се приспи бдителността на нашите хора, няма да видят никого, разбира се, макар че те са там, генерале, това са шофьорите, но той каза: аха, и се усмихна, не се безпокой толкова, Начо, я по-добре ми обясни как си опазихме досега кожата, като според вашите сметки с отрязаните глави ние имаме повече врагове, отколкото войници, но Саенс де ла Бара едва беше поддържан от лекото тиктакане на часовника си с верижка, остават по-малко от три часа, генерале; в този момент командуващият сухопътните сили се отправяше към казармата Ел Конде, командуващият морските войски към пристанищната крепост, командуващият въздушните войски към базата Сан Херонимо, все още имаше възможност да бъдат арестувани, защото една камионетка на държавна сигурност, натоварена със зеленчуци, ги следеше отблизо, но той стоеше невъзмутимо, усещаше, че нарастващото вълнение на Саенс де ла Бара го освобождава от наказанието на едно робство, което беше по-безпощадно и от неговата власт, успокойте се, Начо, каза той, обяснете ми по-добре защо не сте си купили къща, голяма като параход, защо работите като вол, щом не ви интересуват парите, защо живеете като отшелник, когато и най-големите теснячки са готови да отпуснат шевовете си, само и само да влязат в спалнята ви, вие изглеждате по католик и от папата, Начо, но Саенс де ла Бара се задушаваше, облян от ледена пот, която не можеше да скрие зад своето непреклонно достойнство в горещия като крематориум кабинет, стана единайсет, вече е доста късно, рече той, по това време един кодиран сигнал започна да циркулира по жиците на телеграфа по посока на различните гарнизони на страната, разбунтуваните командуващи си слагаха медалите на парадните униформи за официалната снимка на новата правителствена хунта, докато адютантите им предаваха последните заповеди за войната, в която нямаше врагове и чиято единствена битка се свеждаше до контрола на съобщителните центрове и учрежденията, но той дори не примигна пред задъхания пулс на Лорд Кьохел, който се беше надигнал и по мутрата му се стичаше лига, подобна на нескончаема сълза, Начо, по-добре ми обясни защо се страхуваш толкова от смъртта, и Хосе Игнасио де ла Бара дръпна с един замах целулоидната си яка, омекнала от потта, и баритонското му лице остана безжизнено, това е естествено, отвърна той, страхът от смъртта е вечният огън на щастието, затова вие не го чувствувате, генерале, и застана прав, като по навик броеше ударите на камбаните на катедралата, дванайсет е, рече той, вече си нямате никого на света, генерале, аз бях последният, но той не се помръдна в креслото, докато не долови подземния тътен на танковете по площад Пласа де Армас и тогава се усмихна, грешиш, Начо, все още ми остава народът, тъй рече той, бедният вечен народ, който, още преди да съмне, се стече на улицата, подтикнат от неочаквания старец, който по държавното радио и телевизия се обърна към всички патриоти без дискриминация от каквото и да било естество и с най-горещо историческо вълнение съобщи, че командуващите трите рода войски, вдъхновени от вечните идеали на режима, под моето лично ръководство и отразявайки както винаги волята на суверенния народ, през тази славна нощ сложиха край на терористичния апарат на едно кръвожадно цивилно лице, което беше наказано от сляпото правосъдие на народа, ето го там Хосе Игнасио де ла Бара, пречукан от бой, закачен за петите на един електрически стълб на Пласа де Армас, със собствените си гениталии, натикани в устата, така както вие го бяхте предвидили, господин генерал, когато ни заповядахте да блокираме улиците около посолствата, за да му попречим да потърси убежище, народът го подгони с камъни, господин генерал, но преди това трябваше да надупчим с куршуми кръвожадното куче, което изсука карантиите на четирима граждани, а седем наши войника бяха тежко ранени, когато тълпата нахлу в кабинета, където живееше, и изхвърли през прозорците повече от двеста елека с брокат все още с фабричния етикет, изхвърли около три хиляди още необувани италиански обувки, три хиляди, господин генерал, ето за какво са се пръскали правителствените пари, господин генерал, и не знам колко кутии с гардениите, които носеше на ревера си, и всички плочи на Брукнер със съответните диригентски партитури с бележки, направени собственоръчно от него, освен това извадиха затворниците от подземията и подпалиха помещенията за мъчение в старата холандска лудница с викове да живее генералът, да живее мъжагата, който най-после разбра истината, защото казват, че вие не сте знаели нищо, нищо, господин генерал, че са ви държали в облаците и са злоупотребявали с доброто ви сърце, а по това време продължаваха да ловят като плъхове мъчителите, които оставихме без охрана от армията, съгласно вашето нареждане, за да се облекчи народът от толкова натрупана злоба и ужас, и той се съгласи, прието, развълнуван от ликуващите камбани и музиката в чест на свободата и признателните възгласи на множеството, стекло се на Пласа де Армас с големи надписи: господ да пази великолепния, който ни избави от мъглата на ужаса, и при тази мимолетна реплика от времето на величието той нареди да свикат в двора офицерите от школата, които му бяха помогнали да смъкне от себе си каторжническите вериги на властта, и като ни посочваше с пръст, в зависимост от импулсите на вдъхновението си попълни с нас последното върховно командуване на своя изнемогващ режим, на мястото на авторите на смъртта на Летисия Назарено и детето, които бяха заловени по нощници в момента, в който се опитваха да намерят убежище в посолствата, но той едва ги позна, беше забравил имената им, потърси в сърцето си товара от омраза, която се беше опитал да поддържа жива до смъртта си, но намери само пепелта от една ранена гордост, която не си струваше да поддържа повече, да се махат оттук, заповяда той, напъхаха ги в първия кораб, който отплува някъде, където никой нямаше да си спомня за тях, клети негодници, оглави първото заседание на новото правителство с ясното усещане, че избраниците, подбрани от едно ново поколение на един нов век, са същите цивилни министри от памтивека с прашни сюртуци и слаби вътрешности, само дето тези бяха по-алчни за почести, отколкото за власт, по-страхливи и сервилни и по-безполезни от всички предишни пред чуждия дълг, по-скъп, отколкото всичко, което можеше да се продаде в неговото лишено от блясък кралство на печал, какво да се прави, господин генерал, последният влак във високата пустош се беше преобърнал в пропасти с орхидеи, леопардите спяха в кадифените кресла, корабите-черупки с колела бяха заседнали в оризовите тресавища, новините гниеха в пощенските чували, двойките морски крави, измамени от илюзията, че ще родят сирени сред зловещите лилии на огледалата в президентската каюта, и само той не знаеше нищо, разбира се, беше вярвал в прогреса в рамките на реда, защото тогава нямаше други контакти с реалния живот освен четенето на правителствения вестник, който се печаташе само за вас, господин генерал, едно пълно издание само в един екземпляр с новините, които вие обичате да четете, с графично оформление, което вие очаквахте да намерите, с рекламните обявления, които го караха да мечтае за един по-различен свят от този, който му бяха дали взаем за обедната почивка, докато аз самият се уверих с недоверчивите си очи, че зад стъклените сгради на министерствата продължаваха да си стоят непокътнати шарените негърски бараки на хълмовете при пристанището, бяха построили булевардите с палми, които стигаха до морето, за да не видя, че зад къщите в романски стил с еднакви портици си стояха мизерните квартали, опустошени от един от многобройните ни урагани, от двете страни на пътя бяха засадили ароматични треви, за да види той от президентския вагон, че светът изглежда великолепен от водните бои за шарене на авлиги на майка му, милата Бендисион Алварадо, и не го мамеха, за да му доставят удоволствие или за да му угодят, както правеше през последните години на своето величие генерал Родриго де Агилар, нито за да му спестят безсмислени пречки, както правеше Летисия Назарено, повече от съчувствие, отколкото от любов, а за да го държат пленник на собствената му власт, изтегнат в старческа апатия в хамака под сейбата в двора, където през последните години от живота му нямаше да бъде истина дори ученическият хор на пъстрата птица, кацнала в зеления лимон, ама че проклятие, и въпреки това подигравката не го засегна, но той се опитваше да постигне помирение с действителността чрез възстановяването на декрета за монопола върху хинина и други съществено важни лекарства за благополучието на държавата, но действителността го изненада отново с предупреждението, че светът се променя и животът си тече, макар и зад гърба на неговата власт, понеже вече няма хинин, генерале, няма какао, няма синка, генерале, няма нищо, с изключение на неговото лично богатство, което беше неизброимо и безплодно, и беше застрашено от безделието, но въпреки всичко той остана невъзмутим пред толкова злополучните новини, изпрати едно предизвикателно послание до стария посланик Роксбъри, ако може по някакъв начин да намерят някаква утеха на масата за домино, но посланикът му отговори в неговия стил, за нищо на света, ваше превъзходителство, тази страна не струва една ряпа освен морето, разбира се, което е прозрачно и вкусно и достатъчно е само да запалят огън под него, за да сварят в собствения му кратер най-голямата супа от миди във вселената, така че, помислете си, вземаме го на добра цена, за да се погасят сметките по този пресрочен дълг, които не могат да се погасят дори от сто поколения усърдни герои като вас, но той дори не го взе на сериозно, когато му беше казано за първи път, придружи го до стълбите, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, виждаш ли какви невежи са тези гринговци, как е възможно да си мислят, че могат да изядат едно море, раздели се с него с обичайното потупване по рамото и отново остана сам със себе си, умувайки в ивиците от илюзорна мъгла в пустошта на властта, защото навалицата беше опразнила Пласа де Армас, отнесоха със себе си плакатите от памтивека и запазиха лозунгите, взети под наем за други подобни празници в бъдеще, веднага щом им се изпари желанието за храната и пиенето, които войската раздаваше в паузите от овациите, салоните отново останаха пусти и тъжни въпреки неговата заповед портите да не се затварят никога, за да може да влиза който си иска, както преди, когато този дом не беше дом на покойника, а дворец за всички и въпреки това единствените, които останаха, бяха прокажените, господин генерал, слепите и парализираните, които бяха прекарали дълги години пред дома, така както ги беше видял Деметрио Алдус да се припичат на слънце пред вратите на Йерусалим, разбити или непобедими, сигурни, че рано или късно ще влязат отново, за да получат солта за своето изцеление от неговите ръце, защото той щеше да надживее всички враждебни превратности и най-безмилостните страсти, и най-неприятните преследвания на забравата, защото той беше вечен, и така стана, той ги намери отново по местата им, когато се връщаше от доенето, те варяха в тенекиени кутии остатъците от кухнята на импровизирани огнища от тухли в двора, видя ги проснати със скръстени ръце на скапаните от гнойта на раните сламеници под благоуханната сянка на розовите храсти, нареди да им съградят една обща печка, купуваше им нови сламеници, нареди да им построят навес от палмови клони в дъното на двора, за да не става нужда да се подслоняват вътре в къщата, но не минаваха четири дена, без той да не намери някоя двойка прокажени, заспали върху арабските килими в празничния салон, или някой сляп, изгубен сред канцелариите, или някой парализиран със счупен крак на стълбите, заповядваше да затворят вратите, за да не остане никаква следа от язвите им по стените и да не вмиришат въздуха в дома със смрад на карбол, с който ги пръскаха здравните служби; въпреки всичко, щом ги прогонеха от едно място, те се появяваха на друго, упорити, непоклатими, вкопчили се здраво в зловещата си надежда, когато вече никой не очакваше нищо от този сакат старец, който криеше спомените си, написани на бележки, в цепнатините на стените, и се ориентираше пипнешком като сомнамбул през ветровете из мъгливите тресавища на паметта, прекарваше безсънни часове в хамака, като се питаше как, дяволите да го вземат, да се измъкна от новия посланик Фишър, който ми предложи да обявя, че имало чумна епидемия, за да оправдая дебаркирането на морски пехотинци съгласно договора за взаимна помощ за срок от толкова години, колкото са необходими да се вдъхне нов импулс на загиващото отечество, и той отговори незабавно, за нищо на света, напълно уверен, че отново се намира в началото на своя режим, когато си беше послужил с едно подобно средство, за да разполага с изключителните пълномощия на военния закон при сериозна заплаха от граждански метеж, беше обявил с декрет положение на чумна епидемия, на пилона на фара издигнаха жълто знаме, затвориха пристанището, отменени бяха неделите, забранено бе да се оплакват публично мъртъвците и да се свири музика, която напомня за тях, а армията беше упълномощена да бди за изпълнението на декрета и да се разправя с чумавите по свое усмотрение, така че войниците със санитарни ленти на ръка екзекутираха публично хора с най-различно положение, отбелязваха с червен кръг къщите, заподозрени в несъгласие с режима, с клеймото за добитъка дамгосваха челата на най-обикновените нарушители, лесбийките и педерастите, а през това време една санитарна мисия, която посланикът Мичъл измоли спешно от своето правителство, се беше заела със задачата да предпази от заразата обитателите на президентския дом, събираха от пода изпражненията на седмачетата, за да ги анализират с микроскопи, хвърляха дезинфекционни хапчета в коритата, хранеха животните в научните си лаборатории с червеи, а той примираше от смях, като им казваше с помощта на преводача: не ставайте пъзльовци, мистър, тук единствената чума сте вие, но те настояваха, че имали върховна заповед за това, приготвиха някакъв предпазен мед, гъст и зелен, с който мажеха целите тела на посетителите без оглед на акредитивните писма, от най-обикновените до най-именитите, по време на аудиенцията ги задължаваха да стоят на разстояние, те прави до вратата, а той седнал в дъното, където до него можеше да стигне гласът, но не и дъхът, преговаряха с викове с голите от именит произход, които ръкомахаха само с една ръка, ваше превъзходителство, а с другата си прикриваха хилавия нашарен гълъб само и само да предпазят от зараза този, който беше измислил по време на нервното си безсъние дори най-баналните подробности на фалшивото бедствие, беше измислил земни лъжи и разпространил апокалиптични прогнози в съответствие със схващането си, че хората колкото по-малко разбират, толкова повече се плашат, и едва примига, когато един от адютантите му, побледнял от страх, козирува пред него и му съобщи новината, че чумата причинява огромна смъртност сред гражданското население, така че той видя през замъглените стъкла на президентската каляска времето, спряло по негова заповед по запустелите улици, видя изплашения вятър в жълтите знамена, видя затворените врати дори в къщите, избегнали червения кръг, видя подрисканите кокошки на балконите и видя мъртъвците, мъртъвците, мъртъвците, те бяха толкова много и навсякъде, че беше невъзможно да се преброят в тресавищата, затрупани на купчини на слънце по терасите, изпънати върху зеленчуците на пазара, мъртъвци от плът и кръв, господин генерал, кой ги знае колко са, но бяха много повече, отколкото той би желал да види прострени в редиците на една неприятелска войска, захвърлени като умрели кучета в кофите за боклук, и над смрадта от телата и познатата воня на улиците той откри миризмата на чумната краста, но остана невъзмутим, не отстъпи на никаква молба, докато не се почувствува отново пълен господар на властта си, и едва когато изглеждаше, че няма човешко или божествено средство, което да сложи край на масовото умиране, видяхме на улицата една кола без отличителни знаци, в която отначало никой не усети ледения полъх от величието на властта, но в кадифения траурен интериор видяхме смъртоносните очи, треперещите уста, младоженската ръкавица, която хвърляше шепи сол в порталите, видяхме влака, боядисан в цветовете на знамето, да се катери с ноктите си през гардениите и безстрашните леопарди до мъгливите чукари в най-стръмните провинции, видяхме мътните очи през завесите на самотния вагон, опечаленото лице, ръката на разочарована девица, която сипеше купища сол по високата пустош на своето детство, видяхме парахода с дървено колело и с мазурки, свирени на химерично пиано, който плаваше през подводни скали и пясъчни островчета, и развалините от катастрофите, причинени в джунглата от пролетните разходки на дракона, видяхме помръкналите очи на прозореца на президентската каюта, видяхме бледите устни, ръката без произход, която хвърляше шепи сол в затъпелите от горещината села, и онези, които ядяха солта и ближеха пръстта, на която беше стоял той, моментално възстановяваха здравето си и за дълго време бяха имунизирани против лошите предзнаменования и вихрушките на илюзията, така че той нямаше да се изненада, когато в заника на неговата есен щяха да му предложат нов дебаркационен режим въз основа на същото такова обявяване на политическа епидемия от жълта треска, но той се противопостави на предложенията на своите ялови министри, които крещяха: да се върнат пехотинците, генерале, да се върнат с машините си за пръскане на чумавите, на каквато цена искат, да се върнат с белите си болници, със сините си морави, с фонтаните си с въртяща се вода, които допълват високосните години с векове добро здраве, но той тупна по масата и каза не, под негова върховна отговорност, докато недодяланият посланик Маккуин отвърна, че вече няма за какво да спорим, ваше превъзходителство, режимът не се крепи нито от надеждата, нито от конформизма, нито дори от терора, ами от чистата инерция на едно старо и непоправимо разочарование, излезте на улицата и погледнете истината в очите, ваше превъзходителство, намираме се на последния завой, или ще дойдат пехотинците, или ще вземем морето, няма друга алтернатива, ваше превъзходителство, нямаше друга майко, така че те взеха Карибско море през април, отнесоха го морските инженери на посланика Суинг на парчета под номера, за да го посеят далече от ураганите в кървавите зори на Аризона, отнесоха го с всичко, което имаше в него, господин генерал, с отражението на нашите градове, с нашите плахи удавници, с нашите безумни дракони, въпреки че той беше прибягнал към най-смелите регистри на своята хилядолетна хитрост, като се помъчи да предизвика национален конвулс от протести срещу грабежа, но никой не обърна внимание, господин генерал, не пожелаха да излязат на улицата нито с добро, нито с лошо, защото си мислехме, че това е някоя нова негова маневра като многото други такива, за да удовлетвори извън всякаква мярка своята неудържима страст да пребъде, мислехме, че го прави, за да се случи нещо, макар че пак щяха да вземат морето, майка му стара, ако ще цялото отечество да отнесат с неговия дракон, тъй мислехме, безчувствени пред изкуството на военните, които влизаха в къщите ни, облечени като цивилни, и ни молеха от името на отечеството да излезем на улицата с викове да си вървят гринговците, за да попречим да стане грабежът, подстрекаваха ни към грабежи и пожари на магазините и домовете на чужденците, предлагаха ни пари в брой, за да излезем да протестираме под закрилата на войската, която беше солидарна с нас против агресията, но никой не излезе, защото никой не беше забравил, господин генерал, как и друг път ни бяха казали същото под честна офицерска дума, но ставаше кръвопролитие под предлог, че се били вмъкнали провокатори, които открили огън срещу армията, така че този път не разчитаме дори на народа, господин генерал, и се наложи сам да поеме тежестта на това наказание, трябваше да подпиша сам, мислейки, майчице мила Бендисион Алварадо, никой не знае по-добре от теб, че е по-добре да останем без морето, отколкото да позволим да дебаркират пехотинците, спомняш ли си как измисляха заповедите и ме караха аз да ги подписвам, те направиха от артистите педерасти, те донесоха Библията и сифилиса, караха хората да мислят, че животът е лесен, майко, че всичко се постига с пари, че негрите носят зарази, опитаха се да убедят нашите войници, че отечеството е търговия и че чувството за чест било празна работа, измислена от правителството, та войниците да се бият безплатно и за да се предотврати повтарянето на толкова злини, аз им дадох правото да използуват нашите териториални морета така, както намерят, че е изгодно за интересите на човечеството и мира между народите, кат�Читать дальше