Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

— Единственото, което постигна, с, че дългът ми порасна още повече.

Очите на Одисей се разтревожиха. Той стоеше неподвижно и мълчаливо гледаше как Ерендира чупи яйцата с вид на дълбока съсредоточеност и пълно безразличие към него, сякаш той изобщо не съществуваше. След миг очите му се раздвижиха, огледаха всичко в кухнята — закачените тенджери, плитките лук, чиниите, касапския нож. Одисей се изправи, все тъй мълчалив, влезе под навеса и откачи ножа.

Ерендира дори не се обърна да го погледне, но когато Одисей излизаше от навеса, съвсем тихо му каза:

— Бъди внимателен, защото е получила вече предупреждение за смъртта. Сънувала тази нощ паун в бял хамак.

Бабата видя Одисей да влиза с ножа, направи върховно усилие да стане без помощта на тоягата си и разпери ръце.

— Ти си подлудял, момче! — извива тя.

— Одисей скочи върху нея и я наръга с ножа в голите гърди. Бабата изстена, нахвърли се върху му и започна да го души с могъщите си ръце като мечешки лапи.

— Копеле! — изръмжа тя. — Прекалено късно виждам, че лицето ти е лице на ангел-предател.

Не можа нищо повече да каже, защото Одисей спя да освободи ръката си с ножа и го заби втори път отстрани в ребрата й. Бабата глухо изстена и още по-силно стисна своя нападател. Одисей нанесе трети, безмилостен удар и струя кръв, изтласкана под силно налягане, опръска лицето му — мазна, блестяща и зелена кръв, също като мед от мента.

Ерендира беше застанала на входа с паницата в лъка и наблюдаваше баба си с престъпна невъзмутимост.

Огромна, монолитна, бабата се вкопчи — в тялото на Одисей, като ревеше от болка и от ярост. Целите й ръце, краката й и дори голият й череп бяха зелени от кръв. Могъщото й като духало дихание, нарушено от първите предсмъртни хъркания, изпълваше всичко наоколо. Одисей още веднъж успя да освободи въоръжената си, ръка, порна я в корема и силна струя кръв го обля в зелено до самите крака. Бабата направи опит да хване въздуха, който вече не й стигаше, за да може да живее, и се просна по очи. Одисей се освободи от изнемощелите й вече ръце и без да си даде нито миг почивка, нанесе, на огромното паднало тяло последен удар с ножа.

Тогава Ерендира остави паницата на една маса, наведе се над баба си и впери в нея очи, без да я докосва. А когато се убеди, че е мъртва, на лицето й изведнъж се изписа пълната зрелост на вече голям човек, която не й бяха дали нейните двадесет нещастни години. С бързи и точни движения тя прибра златната жилетка и излезе от палатката.

Одисей беше седнал до трупа, изтощен от борбата, и колкото повече се стараеше да избърше лицето си, толкова повече се омазваше в онази зелена и жива течност, която сякаш течеше от пръстите му. Едва когато видя, че Ерендира излиза с жилетката, той осъзна своето положение.

Повика я, започна да крещи след нея, но не получи никакъв отговор. Дотътри се до входа на палатката и видя, че Ерендира тича по брега на морето — не към града, а в обратна посока. Тогава направи едно последно усилие и хукна след нея, като я зовеше, отчаяно — с гласа не вече на любовник, а на син. Но ужасното изтощение от туй, че сам, без ничия помощ беше убил една жена, взе връх. Индианците на бабата го настигнаха проснат по очи върху пясъка на брега разплакан от страх и самота.

Ерендира не го чуваше. Тя тичаше срещу вятъра, по-бърза от сърна, и ничий глас от този свят не можеше да я спре. Тичешком, без да обърне глава, тя прекоси горещите изпарения на селитровите блата, кратерите на талковите мини, потъналите в дълбока дрямка наколни селища. Най-сетне свършиха тайните науки на морето и започна пустинята, но тя все продължаваше да тича, със златната жилетка в ръце, и все повече се отдалечаваше от силните ветрища и без крайните привечери. И не се чу, не се видя повече. Нито пък някой можа да открие дори най-малка следа от нейната зла участ.

В края на седмицата лешоядите плъзнаха по балконите на президентския дворец, разкъсаха с клюнове телените мрежи на прозорците, раздвижиха с крилете си застоялото вътре време и в понеделник призори градът се събуди от вековната си летаргия, облъхнат от хладния и лек дъх на голям мъртвец и разложено величие. Едва тогава се осмелихме да влезем, без да щурмуваме порутените стени от дялан камък, както предлагаха най-дръзките, и без да къртим главния вход с волски впрягове, както предлагаха други, защото някой блъсна обкованите с желязо порти, устояли на ломбардите на Уилям Дампие в героичните вретена на този дом, и това се оказа достатъчно, за да рухнат от пантите си. Сякаш се озовахме в друга епоха, където в тънещата в разруха просторна бърлога на властта въздухът беше по-разреден, а тишината по-древна и предметите едва се различаваха в царящия полумрак. Навсякъде в предния двор, чиито плочници се бяха поддали на подземния натиск на буренака, видяхме безредието, оставено от избягалата стража, изоставеното в шкафовете оръжие, на дългата маса, скована от груби дъски — чиниите с остатъци от прекъснатия от паниката неделен обяд, видяхме тънещата в полумрак дървена пристройка, където се намираха канцелариите, между книжата — неразгледаните преписки, чието обичайно придвижване е било по-мудно от най-безплодния живот, видяхме пъстрата плесен и поникналите бледи перуники, насред двора видяхме купела, в който са били кръщавани с войнствени заклинания повече от пет поколения, а в дъното видяхме едновремешната конюшня на вицекралете, превърната в хангар за колите, и сред орхидеите и камелиите — каляската от епохата на шума, фургона от времето на чумата, каретата от годината на кометата, катафалката на прогреса по времето на реда, призрачната лимузина от първия мирен век — всички запазени добре под прашната паяжина, всички изрисувани с цветовете на знамето. В следващия двор, зад една врата с желязна решетка, имаше рози, побелели от лунен прах, под чиято сянка, във времената на величие на този дом, бяха спали прокажените, и храстите така бяха избуяли в запустението, че едва ли имаше пролука без миризма сред тоя дъх на рози, примесен със зловонието, което идваше от дъното на градината, и вонята на кокошарник, смрадта на говежди лайна и застояла пикоч от крави и войници, лъхаща откъм колониалната базилика, превърната в доилня. Пробивайки си път през душния гъсталак, видяхме галерията с арките, отрупани със саксии карамфили и избуяли астромелии и теменужки, където са били жилищата на държанките, и поради разните домакински съдове и многобройните шевни машини ни се стори, че там са живели повече от хиляда жени със своите върволици от седмачета, видяхме царящия като на война хаос в кухните, изгнилото на слънце пране в коритата, зейналата яма на общия нужник за държанки и войници, а в дъното зърнахме вавилонските върби, пренесени живи от Мала Азия в гигантски морски оранжерии със собствената им пръст, мъзга и роса; зад върбите видяхме резиденцията, грамадна и тъжна, през чиито разкъсани решетки продължаваха да се вмъкват лешоядите. Не стана нужда да бутаме портата, както смятахме, защото тя сама се отвори сякаш от напора на гласа ни, и тъй се изкачихме на първия етаж по едно стълбище, изсечено от цяла скала и застлано с оперни килими, които кравите бяха накъсали с копитата си; от преддверието до частните покои видяхме разрушените канцеларии и официални зали, където се разхождаха безстрашните крави, които преживяха плюшените завеси и скубеха атлазената гарнитура на креслата, по пода сред изпотрошени мебели и пити пресни кравешки лайна се търкаляха героични портрети на светци и воини, видяхме изръфаната от кравите столова, осквернения от кравешката тупурдия салон за музика, изпотрошени масички за домино и зелените като морава билярдни маси, изпасани от добитъка: в един ъгъл видяхме зарязана машината, която възпроизвеждала вятър и можела да фалшифицира всевъзможните явления от четирите квадрата на компаса, за да понасят хората в двореца носталгията по морето, което бе изчезнало; наляво и надясно видяхме птичи клетки, окачени навсякъде, все още с дрипите за спане, с които ги бяха покрили някоя нощ от миналата седмица, а пред многобройните прозорци видяхме проснатото туловище на заспалия град, все още неподозиращ историческия понеделник, който бе започнал, а отвъд града, чак до хоризонта, видяхме мъртвите кратери от грапава лунна пепел на безкрайната равнина, където преди се намираше морето. В онова недостъпно помещение, което малцина привилегировани бяха успели да видят, за първи път доловихме миризмата на мърша, разнасяна от лешоядите, и предусетихме хилядолетната им астма, ясновидския им инстинкт; водени от гадния полъх на разложено, с който ни облъхваха крилете им, се озовахме при червясалите скелети на крави в приемния салон, пред огледалата с отразени в тях неколкократно в цял ръст бутове на женски; и тогава блъснахме една замаскирана в стената странична врата и там видяхме него: проснат на пода, с униформа от ленено платно, без отличителни знаци, обут с гамаши и със златна шпора на левия ток, по-стар от всички хора и всички живи същества на земята и във водата; лежеше по корем, свил под главата дясната си ръка, която му служеше за възглавница, както беше спал нощ след нощ през всички нощи в своя предълъг живот на самотен деспот. Едва когато го преобърнахме, за да видим лицето му, разбрахме, че дори да не беше изкълван от лешоядите, едва ли щяхме да го познаем, защото никой от нас никога не го беше виждал лично, макар че профилът му се намираше и от двете страни на монетите, върху пощенските марки, по етикетите на лекарствата, по бандажите и стихарите, а една негова литография със знамето през рамо и дракона на отечеството на гърдите беше изложена по всяко време и навсякъде, но ние знаехме, че това са копия на копия от портрети, които се смятаха за недостоверни още по времето на кометата, когато родителите ни го познаваха от разказите на своите родители, те пък бяха чували от своите и тъй от деца ни привикваха да вярваме, че той си живее в дома на властта, защото някой си бил видял да светват глобусите една празнична вечер, друг разказваше как зад литургийните орнаменти на президентската каляска съзрял тъжните му очи, бледите устни и замислената ръка, вдигната за поздрав към никого; или защото една неделя, преди много години, отмъкнали от улицата слепеца, който срещу пет сентавос рецитирал стихове от забравения поет Рубен Дарио и след туй се бил върнал щастлив и възнаграден с една истинска златна монета, с която му заплатили за рецитала, изнесен специално за другия, естествено без да го е видял, и то не поради слепотата си, а защото никой смъртен не го беше виждал след чумната епидемия; въпреки всичко това ние си знаехме, че той живее там, и защо не, щом като светът си светуваше, животът продължаваше, пощата пристигаше и духовата музика всяка събота свиреше обичайните глупави валсове под прашните палми и мъждукащите фенери на Пласа де Армас, някои от старите музиканти умираха и други ги заместваха в оркестъра. През последните години, когато отвътре вече не се чуваха нито човешки гласове, нито птиче пеене и обкованата с желязо порта се затвори завинаги, все пак разбирахме, че резиденцията е обитаема по осветените прозорци, които нощем, гледани откъм морето, наподобяваха корабни светлини, а когато някой дръзнеше да се приближи, чуваше зад крепостните зидове тропот на копита и пръхтене на едър звяр, а един януарски следобед видяхме на президентския балкон крава, която съзерцаваше здрачаването; представяте ли си какво кощунство: крава на балкона на отечеството — да опустее и страната: безброй догадки се направиха как може една крава да стигне до балкона, когато и баба знае, че кравата по стъпала не се качва и още повече, когато са каменни, и още повече, когато са застлани с килим, тъй че накрая се чудехме дали действително сме я видели, или чисто и просто ей тъй, както си вървяхме по Пласа де Армас, ни се е присънило, че виждаме крава на президентския балкон, където дотогава нищо не се беше виждало, нито щеше да се види дълги години наред, до миналия петък на разсъмване, когато започнаха да долитат първите лешояди, които обикновено дремеха на стрехата на болницата за бедни, след тях долетяха и други откъм полето, идеха на внушителни вълни откъм хоризонта на морето от прах, където някога се простираше истинското море, кръжаха бавно целия ден над дома на властта, докато водачът им — белоснежен като невяста и с алена гушка — даде безгласна заповед и тогава задрънчаха стъклата и ни лъхна миризмата на голям мъртвец; лешоядите сновяха през прозорците ту навътре, ту навън, а това беше допустимо само за къща без стопанин; едва тогава и ние дръзнахме да влезем в пустото светилище и там видяхме тленните останки на величието; тялото му бе изкълвано, ръцете гладки като на девица с пръстена на властта върху костта на безименния пръст и по цялото му тяло, а най-вече под мишниците и по слабините, се бяха полепили лишейчета и морски паразити, а стегнат в платнения бандаж, си стоеше изсипаният тестикул, който единствен беше пренебрегнат от лешоядите, макар да беше голям колкото биволски бъбрек; но дори тогава не посмяхме да повярваме в смъртта му, защото вече за втори път го намираха в онзи кабинет, сам и облечен, умрял като че ли от естествена смърт по време на сън, както бяха предсказали преди много години гадателските води в паниците на врачките. Когато го намерихме за първи път в началото на неговата есен, нацията беше все още достатъчно жива, за да има основание той да се почувствува смъртно застрашен дори в самотата на своята спалня, но въпреки това управляваше така, сякаш беше предопределен да не умира никога; по онова време този дом не приличаше на президентски дворец, а на чаршия, защото в коридорите едва можеше да си пробиеш път сред босоногите слуги, които разтоварваха от магаретата зеленчуци и кафези с кокошки, и трябваше да прескачаш бабите акушерки с примрели от глад деца в скута си, заспали сгушени по стълбището в очакване милосърдието на държавника да извърши някакво чудо, и да се изплъзваш от потоците мръсна вода, която злоезичните държанки, подменящи вчерашните цветя във вазите, лисваха и търкаха с парцали пода и пееха песни за въображаема любов в такт със сухите клони, с които тупаха килимите по балконите, и всичко това сред врявата на пожизнените чиновници, които сварваха кокошките да снасят яйца в чекмеджетата на бюрата им; в нужниците непрекъснато сновяха курви и войници, чуваше се крякане на птици и давене на улични кучета посред официалните приеми, защото никой не знаеше кой какъв е и по чия препоръка идва в оня дворец, отворен по всяко време за всички, сред чиято чудовищна неразбория бе невъзможно да се определи къде всъщност се намира правителството. Стопанинът на дома не само участвуваше в панаирджийската неразбория, но самият той я насърчаваше и управляваше, затова скоро след като светнеха лампите в неговата спалня, още преди да са пропели първи петли, утринната тръба на президентската стража известяваше за настъпването на новия ден на близката казарма Ел Конде, а тя предаваше вестта на базата Сан Херонимо, а оттам я предаваха на пристанищната крепост, там отново я повтаряха и така шестте последователни сигнала на тръба в утринта разбуждаха най-напред града и после и цялата страна, докато той размишляваше в портативния клозет и се мъчеше да заглуши с шепи бръмченето в ушите си — което тогава започваше да се обажда, загледан в светлините на минаващите кораби в променливото топазено море, което през онези славни времена се простираше под прозореца му. Още щом стана господар на двореца, той всеки ден наблюдаваше доенето в оборите, за да измери собственоръчно млякото, което трите президентски каруци щяха да откарат в градските казарми; после изпиваше в кухнята голяма чаша силно кафе с какао, без да е много наясно къде щеше да го отнесе вятърът на новия ден, заслушан обикновено в брътвежа на слугите, единствените човешки същества в този дом, с които говореше на един и същ език и чиито сериозни изказвания зачиташе най-много и сърцата им му бяха понятни; малко преди девет с удоволствие вземаше баня с преварка от разни билки в гранитния басейн, изграден под сянката на бадемите в частния му двор, и едва след единадесет успяваше да се отърси от тревогата, която го обземаше на разсъмване, готов да пресрещне всички превратности на действителността. По-рано, по време на окупацията от морските пехотинци, той се затваряше в кабинета си с командуващия дебаркационните войски, за да решава съдбините на отечеството, и подписваше всевъзможни закони и заповеди с палеца, защото тогава не знаеше нито да чете, нито да пише, обаче когато понякога го оставяха да се оправя сам с отечеството и властта, той вече не си тровеше живота с бюрократическата мудност на писания закон, а управляваше със собствения си глас и присъствие навсякъде и по всяко време строго и пестеливо, но същевременно с невъобразима за възрастта му пъргавина, обсаден от тълпа прокажени, слепи и парализирани, които просеха от неговите ръце изцеление, от грамотни политици и дръзки угодници, които го обявяваха за повелител на земетръсите, затъмненията, високосните години и други божи опушения; и тътрейки из двореца грамадните си крачища като слон в снега, разрешаваше държавническите работи и домашните проблеми със същата лекота, с която заповядваше: да ми махнат тази врата оттук и да ми я поставят там — махаха я, пак да ми я сложат тук — слагаха я, а часовникът на кулата да не удря дванадесет пъти в дванадесет, а в два, та животът да изглежда по-дълъг — и това се изпълняваше без нито миг колебание, без потриване; изключение правеше само мъртвото време от един час следобедна почивка, когато той се прислоняваше на сянка при държанките — атакуваше някоя от тях, без да я съблича и да се съблича и без да затваря вратата, и тогава в двореца се разнасяше изнемогващото му пъхтене на припрян любовник, забързаното дрънчене на златната шпора, кучешкото му скимтене, а уплашената жена пропиляваше времето си за любов, мъчейки се да отпъди от себе си немощния поглед на седмачетата, като крещеше: махайте се оттук, идете да играете на двора, това не е детска работа; и в този момент сякаш ангел прелиташе по небосвода на отечеството, защото гласовете угасваха, животът спираше, целият свят застиваше с пръст на устата: тишина, генералът такова; но тези, които го познаваха по-добре, не се доверяваха дори на примирението, настъпило в оня свещен миг, защото все им се струваше, че той се раздвоява — говореше се, че един път някой си го видял в седем вечерта да играе домино, а в същото време друг го бил видял да пали кравешки лайна, за да пропъди комарите от приемната, и никой не хранеше никакви илюзии, докато не загаснеха последните прозорци и не се разнесеше грохотът от трите мандала, трите брави и трите резета в президентската спалня и не се чуеше издумтяването на тялото му, което се тръшваше от умора на каменния под, и изтощеното му детско дишане, което ставаше все по-дълбоко, колкото повече се издигаше приливът, докато арфите на нощния вятър не приспяха пукота в тъпанчетата му и пяната от прибоя не погълнеше улиците на древния град на вицекралете и морските пирати и не се втурнеше в резиденцията през високите прозорци, също както в една ужасна събота през август, огледалата не обраснеха в ракообразни, приемният салон не останеше във властта на обезумелите акули и водата не надхвърлеше най-високите нива, отбелязани в праисторическите океани, и не залееше лицето на земята, пространството и времето, и не останеше само той да плува по корем в лунните води на съня си като самотен удавник: с ленената униформа на редник, с гамаши, със златна шпора, а дясната му ръка — свита под главата, за да му служи за възглавница. Онова едновременно присъствие навсякъде през усилните години, които предхождаха първата му смърт, онова изкачване, докато слизаше, онзи захлас по морето, докато агонизираше от някоя нескопосана любов, не бяха никакъв природен дар, както твърдяха неговите ласкатели, нито някаква масова халюцинация, както твърдяха неговите критикари, а се дължаха на факта, че беше имал късмет да разчита на всеотдайната служба на предания му като куче Патрисио Арагонес — неговия съвършен двойник, намерен, без някой да го е търсил, когато дойдоха при него с новината: господин генерал, една фалшива президентска каляска обикаля индианските селища и върти износна търговия, като мами хората; говори се, че видели в траурния й полумрак тъжните очи, бледите устни, нежната ръка на годеница с ръкавица от атлаз, хвърляща шепи сол на болните, коленичили по улицата: че подир каляската се движели двама мними офицери на коне, които осребрявали в суха пара труда за изцелението, можете ли да си представите какво светотатство, господин генерал — но той не издал никаква заповед срещу измамника, а поискал да му го доведат тайно в президентския дворец, като пъхнат главата му в конопен чувал, за да не вземат да ги объркат, и тогава преживя унижението да види самия себе си в подобно състояние на равенство — майка му стара, ами че това съм аз — викна той, защото действително изглеждаше така, и правеше изключение само господарският глас, който другият никога не успя да имитира, както и яснотата на линиите върху дланта на ръката му, защото линията на неговия живот се точеше безпрепятствено в основата на палеца; и това, че не нареди веднага да го застрелят, съвсем не беше породено от желанието му да го задържи за свой официален заместник (това му хрумна по-късно), а защото го тревожеше илюзията, че знаците на неговата собствена съдба са изписани на ръката на измамника. Когато се убеди в нелепостта на тази мечта, Патрисио Арагонес беше преживял невъзмутимо шест атентата и бе придобил навика да влачи нозете си, сплескани от удари с дървен чук, ушите му бръмчаха и хернията му се обаждаше в зимните утрини, вече се беше научил да си сваля; и слага златната шпора под претекст, че му се заплитали връзките, а в действителност го правеше, за да печели време при аудиенциите, и непрестанно мърмореше: майка им стара на тези закопчалки, дето ги правят железарите от Фландрия, нищо не струпат: и от веселяк и дърдорко, какъвто беше по времето, когато духаше шишета в бащината си стъкларница, стана замислен и мрачен и престана да обръща внимание на това, което му говореха, а дебнеше сянката в очите, за да отгатне онова, което премълчаваха, и никога не отговаряше на нито един въпрос, без преди това да попита от своя страна — а вие как мислите; и от хаймана и гуляйджия, какъвто бе, когато продаваше чудеса, стана пъргав като виелица и неуморен пешеходец, стана алчен и хищен; примири се с участта да се люби набързо и да спи на пода с дрехите си по корем и без възглавница, отказа се от претенциите за собствено аз, както и от наследственото призвание за приятно хайлазуване или чисто и просто да духа стъкло и да прави шишета, подготви се да се справя с най-страшните рискове на властта, полагаше първия камък на места, където никога нямаше да се строи нищо, прерязваше ленти на тържества във вражески земи, понасяше много предвещани в ясновидските води сънища и твърде много сдържани въздишки по невъзможни блянове, коронясваше безброй мимолетни и недостижими мис в конкурсите за красота, без дори да ги докосне, тъй като завинаги се беше примирил с участта да живее съдба, която не е негова, и не го правеше нито от алчност, нито по убеждение, а защото онзи беше променил живота му с пожизнената служба на негов официален заместник с номинална заплата петдесет песос и с изгодата да живее като крал, без да е имал злочестината да е такъв (какво повече може да иска човек…). Онова объркване на самоличността стигна връхната си точка една нощ, когато духаше непрестанен вятър, и той завари Патрисио Арагонес край морето да бленува сред сладкото ухание на жасмините и го попита с основателна тревога дали не са сложили вълчи трън в яденето му и не са го урочасали, та ходи като замаян и като пронизан от лош вятър, а Патрисио Арагонес му отвърна: съвсем не, господин генерал, работата е съвсем отчаяна; в събота сложил короната на една мис карнавал, танцувайки с нея първия валс, и сега не можел да си намери място, нито изход, за да се отърве от спомена за нея; защото тя е най-красивата жена на земята, господин генерал, от тези, дето не са създадени за хора като нас, само да можехте да я зърнете… но той му отвърна с въздишка на облекчение: а бе майната му, това е вятър работа, така става с мъжете, когато им липсва жена; предложи му да я отвлекат, както той беше правил с много хубавици, които сега са му държанки; ще ти я довлека насила и ще ти я сервирам на тепсия в кревата, четирима войници ще я държат за краката и ръцете, докато ти си свършиш работата с големия черпак, много важно, ще я излапаш до шушка — рече му той, — тия, дето в началото се опъват и се мятат от злоба, след туй запяват друга песен: не ме изоставяй, генерале, да линея като захвърлен розов цвят… но на Патрисио Арагонес това не му стигаше, той искаше повече, искаше да го обичат — а въпросната е от ония жени, дето си знаят работата, господин генерал, вие сам ще се уверите, като я видите; тогава генералът му препоръча за утеха нощните пътеки към стаите на своите държанки и го упълномощи да ги използува тъй, както сам той би го направил, насила и набързо, облечен; Патрисио Арагонес доверчиво се остави да затъне в това тресавище от дадена назаем любов, с надеждата по този начин да облекчи томленията си, но копнежът му беше толкова силен, че понякога пренебрегваше условията, които предвиждаше заемът, разкопчаваше си панталона от разсеяност, помайваше се в подробности, натъкваше се на подводните камъни на най-ненаситните жени, изтръгваше от тях въздишки от удоволствие и ги караше да се смеят от изумление в тъмата: какъв разбойник бил той, като взе да застарява, стана по-голям мераклия… и оттогава нататък нито някой от двамата, нито пък някоя от жените знаеха кое от децата им чий син е, нито от коя жена, защото децата на Патрисио Арагонес, подобно на неговите, се раждаха седмачета. Така Патрисио Арагонес стана дясната ръка на властта, този, когото най-много обичаха и от когото може би най-много се страхуваха, а другият сега разполагаше с повече време, което посвещаваше на войската, както в началото на своя мандат, не толкова защото армията беше единственият крепител на неговата власт, както си мислехме ние, а, напротив, защото тя беше най-неизбежният му враг, и затова настройваше офицерите един срещу друг, като ги караше да си мислят, че се дебнат взаимно, играеше си със съдбите им, като разбъркваше картите, за да им попречи да съзаклятничат срещу него, и снабдяваше казармите така, че от десет патрона осем бяха халосни, и им изпращаше барут, примесен с морски пясък, а в същото време държеше подръка доброто снаряжение в един склад в президентския дворец, чиито ключове носеше в себе си, окачени на една халка заедно с други уникални ключове за други врати, които никой друг освен него не можеше да прекрачи; закриляше го спокойната сянка на неговия вечен побратим генерал Родриго де Агилар, артилерист по професия, който освен това изпълняваше и длъжността министър на отбраната и началник на президентската охрана, и началник на службите за държавна сигурност, и беше един от малцината простосмъртни, които имаха картбланш да го бият в една партия на домино, защото беше изгубил дясната си ръка при обезвредяването на мина само няколко мига преди президентската кола да мине през мястото на атентата. Той се почувствува толкова сигурен под закрилата на генерал Родриго де Агилар и с подкрепата на Патрисио Арагонес, че започна да пренебрегва предупрежденията им да се пази и взе твърде често да се излага на чуждите погледи, осмели се да се разхожда из града, придружен само от един адютант, в двуколка без отличителни знаци, да съзерцава зад перденцата помпозната катедрала от позлатен камък, която с декрет беше обявил за най-красива в света, опипваше с поглед старите масивни къщи с портали от памтивека и слънчогледи, обърнати към морето, павираните улици с миризма на газена лампа в квартала на вицекралете, бледоликите госпожици с неподправена почтеност, които седяха на слънце по балконите, плетяха дантели с шишове, заобиколени от саксии с карамфили и повесма от цъфнали фунийки, шахообразния манастир на бискайките с неизменно повтаряната мелодия, изпълнявана на клавесин всеки ден в три часа след пладне, с която някога бяха отпразнували първото минаване на кометата; прекоси вавилонския лабиринт на търговските улички с тяхната убийствена музика, с хоругвите от лотарийни билети, с количките за сок от захарна тръстика, с броениците от яйца на игуана, с избелелите на слънцето вехтории по сергиите на турците, видя страшното грубо платно на жената, която казваха, че се превърнала в паяк, понеже не се подчинила на родителската воля, мина по сиромашката улица на самотните жени, които привечер излизаха голи, за да си купят сини корбини и розови барбуни и да си теглят по някоя майна със зарзаватчийките, докато фустите им съхнеха на балконите с дърворезба, лъхна го миризма на разложени миди, съзря неизменната белота на пеликаните, кацнали зад ъгъла, и шаренията на негърските колиби по възвишенията при входа на залива и изведнъж: ето го пристанището! Ах, пристанището! Пристанището с вълнолома от шуплести греди и стария крайцер на морската пехота, по-дълъг и по-страшен от истината, една негърка-хамалка се отдръпна, за да направи път на неустрашимо понеслата се двуколка, но прекалено късно, и усети като смъртоносно докосване погледа на стареца на преклонна възраст, който съзерцаваше пристанището с най-тъжните очи на света: та това е той — възкликна тя уплашена, — да живее самецът, да живее — викаха мъжете, жените и децата, които наизскачаха от баровете и ресторантите в китайския квартал; да живее — крещяха тези, които спънаха конете и препречиха пътя на колата, за да стиснат ръката на властта, и маневрата им бе толкова сръчна и неочаквана, че той едва успя да отклони ръката на въоръжения адютант, като го смъмри с грубия си глас: ама че си страхопъзльо, лейтенанте, остави ги да ми засвидетелствуват обичта си; през следващите дни беше така екзалтиран от онзи любовен порив и от други подобни излияния, че генерал Родриго де Агилар с голямо усилие изби от главата му идеята да се разходи в открита карета: така ще могат да ме видят в целия ми ръст патриотите, дявол да го вземе — и дори не подозираше, че пристъпът на пристанището беше спонтанен, но следващите бяха организирани от самите служби за държавна сигурност, за да му доставят удоволствие, без да рискуват живота му; а той бе толкова изкушен от тези любовни пориви в навечерието на своята есен, че дръзна да излезе извън града, нещо, което не беше правил от много години, отново пусна в движение стария влак, боядисан с цветовете на знамето, който се катереше по стръмнините на обширното му кралство, тънещо в униние, пробиваше си път през гранки от орхидеи и амазонски балсамчета, всяваше смут сред маймуни, райски птици и леопарди, заспали по релсите, достигайки покритите с лед селища и пустини на високите планини в родния му край, където по гарите го посрещаха със зловеща музика, клепалата удряха на умряло, носеха плакати с надписи „добре дошъл“ в чест на безименния патриций, който седи отдясно на светата Троица, събираха стеклите се по пътеките индианци, които слизаха от планината, за да видят властта, която се спотайваше в траурния полумрак на президентския вагон, но тези, които успяваха да се приближат, виждаха зад потъналите в прах прозорци единствено удивените очи, треперещите устни, една аристократическа ръка, която ги поздравяваше от върха на славата си; а в това време охраната му се опитваше да го отстрани от прозореца: внимавайте, господин генерал, отечеството има нужда от вас; но той замечтано отвръщаше: не се безпокой, полковник, тези хора ме обичат; и това, което ставаше във влака, се повтаряше и в речния кораб с дървено колело, който оставяше след себе си диря от валсове, изсвирени на пианола сред приятното ухание на гардении и развалени саламандри, които водите на екваториалните течения влачеха, заобикаляйки скелетите на праисторически дракони, съдбоносни острови, където се раждаха сирените, бедствени вечери над изчезнали огромни градове и така стигаше до самотни знойни колибарски махали, чиито обитатели излизаха на брега, за да видят боядисания с цветовете на националното знаме дървен кораб, и едва-едва смогваха да съзрат една ръка, непринадлежаща на никого, в атлазена ръкавица, която махаше за поздрав от илюминатора на президентската каюта: а той виждаше на брега групите, които размахваха листа от маланга поради липса на знамена, виждаше как някои се хвърляха във водата било с жив тапир, било с няме, исполинско като слонско стъпало, било с кафез с планински кокошки за гозбата на президента, и въздишаше от вълнение в църковния полумрак на каютата: капитане, виж ги как идват, гледай колко ме обичат! През декември, когато всичко в Карибско море ставаше прозрачно като стъкло, той се изкачваше с каретата по скалистия бряг до къщата, кацнала на върха на скалите, и прекарваше следобеда в игра на домино с бившите диктатори от други страни на континента, с детронираните бащи от други земи, на които той беше давал убежище в продължение на много години и които сега старееха под сянката на неговото милосърдие и мечтаеха за химеричния кораб на втория шанс, седнали в креслата на терасата, говорейки си сами, умирайки като живи трупове в почивния дом, който той беше построил за тях на морския бряг, след като ги беше приел всички така, сякаш бяха един, тъй като всички се появяваха на разсъмване с навлечени наопаки направо върху нощните пижами парадни униформи, със сандък, пълен с пари, задигнат от държавната хазна, и куфар, с кутия за ордени, изрезки от вестници, залепени в стари счетоводни тефтери, и един албум със снимки, които му показаха по време на първата аудиенция вместо акредитивни писма; казваха му: вижте, генерале, този тук съм аз, когато бях лейтенант, а тази е от деня, в който взех властта, а тази е от 16-годишнината, а сега вижте тук, генерале… но той им предоставяше политическо убежище и не се интересуваше от нищо, нито проверяваше акредитивните им писма, защото според него единственият документ за самоличност на един свален президент трябва да бъде смъртният акт, и със същото пренебрежение изслушваше илюзорните им тиради, че приемали неговото благородно гостоприемство за известно време, докато народната справедливост потърси сметка от узурпатора; тази беше неизменната формула, изречена с детинска тържественост, която не след много слушаше от узурпатора, и после от узурпатора на узурпатора, като че ли тези загубеняци не знаеха, че в тази мъжка работа битият си е бит; и на всички предлагаше гостоприемството на президентския дворец за няколко месеца, като ги задължаваше да играят с него домино, докато не ги обереше до грош, и тогава ги повеждаше за ръка до прозореца към морето: изслуша оплакването им от този проклет живот, който има само една посока: утеши ме с илюзията, че мога да отида там; погледни, казваше той, горе в онази просторна къща, дето прилича на заседнал в рифовете презокеански кораб, ще се намери едно местенце и за теб, добре осветено и с хубаво ядене, и с много време, за да забравиш, заобиколен от други другари по нещастие; той самият обичаше да сяда през декемврийските следобеди на морската тераса, не толкова заради удоволствието на една партия домино с оная сбирщина от мухльовци, а за да се наслади на мизерното щастие, че не е един от тях, да се огледа в поучителното огледало на сполетялата ги беда, докато той газеше щастлив в голямото блато, в самотни блянове, преследвайки на пръсти като зла мисъл кротките мулатки, които метяха президентския дворец в предутринния здрач, душеше миризмата им на обща спалня и евтин брилянтин, дебнеше случай да срещне някоя сама, за да я излюби петлешки зад вратата на някоя канцелария, докато те се пръскаха от смях в полумрака: голям бандит сте, генерале, колкото сте грамаден, триж по-ненаситен сте; но след акта той се натъжаваше и за утеха си тананикаше в някое закътано място, където никой нямаше да го чуе: „Полумесецо сияен януарски, виж как тъгувам аз под светлината на твоя прозорец“, тананикаше той и беше толкова убеден в любовта на своя народ през онези октомврийски дни без лоши предзнаменования, че закачаше един хамак в двора на голямата къща в предградията, където живееше майка му — Бендисион Алварадо, — и се унасяше в следобедния сън в сянката на тамариндите, без охрана, и сънуваше скитащи риби, които плуваха в цветните води на спалните; отечеството е най-хубавото нещо, което е измислено на този свят, майко — въздишаше той, но никога не дочакваше отговор от единствения човек на земята, който се осмели да го упрекне за миризмата на вкиснат лук под мишниците; завръщаше се в президентския дворец през голямата порта, въодушевен от чудесното януарско време в Карибско море, от сдобряването със света в заника на живота си, от спокойните следобеди, в които се бе помирил с папския нунций и сега той му правеше визити без приемен час, като се опитваше да го вкара в правата вяра, докато пиеха шоколад с бисквити, а той примираше от смях и казваше, че ако господ е толкова силен, колкото ми го представяте, кажете му да ме отърве от този бръмбар, който бръмчи в ушите ми, разкопчаваше деветте копчета на копчелъка си и му показваше хернията си: кажете му да смали малко това изчадие — казваше той, но папският нунций стоически се мъчеше да го вкара в стадото, да го убеди, че всяка истина, независимо кой я изрича, иде от светия дух; а когато запалеха първите лампи, той го изпращаше до вратата, като примираше от смях, което много рядко се случваше: и не си хабете барута на вятъра, отче — заявяваше му накрая той, — защо ви е да ме вкарате в правата вяра, щом като и без това изпълнявам вашите желания. Но този вир на безметежно щастие се отприщи внезапно на арената за бой на петли в един далечен, безлюден край, когато един хищен петел откъсна главата на противника си и я изкълва пред погледите на обезумялата от кръв публика, а оркестърът от пияни музиканти отпразнува ужасното зрелище с туш и само той почувствува лошото предзнаменование, почувствува го така ясно и непосредствено, че заповяда тайно на охраната да арестува един от музикантите, онзи, който свиреше на тромбона; и наистина в него намериха пушка с прерязана цев и когато го подложиха на мъчения, музикантът призна, че мислел да стреля срещу него в бъркотията на излизане; разбира се, това беше съвсем очевидно — обясни той, — защото аз гледах към всички и всички гледаха към мен, а само този мръсник с тромбона не се осмеляваше да погледне към мен; клетият човек; независимо от всичко той си знаеше, че това не беше последната причина за тревогата му, защото тя продължаваше да го измъчва през нощите в президентския дворец дори и след като службите за сигурност го увериха: няма причини за безпокойство, господин генерал, всичко е наред; но след предзнаменованието на арената за бой на петли той се беше вкопчил в Патрисио Арагонес като в самия себе си — даваше му да яде от своето ядене, да взема от пчелния мед със същата лъжица, с която ядеше той, за да има утехата, че ако нещата са натровени, двамата да са умрели заедно, ходеха като крадци из потънали в забвение помещения, стъпвайки по килимите, за да не може никой да познае грамадните им прокрадващи се стъпки на сиамски слонове, плуваха заедно през мигащата светлина на фара, която се промъкваше през прозорците и всеки тридесет секунди потопяваше в зелено стаите на двореца, през изпаренията от говежди тор и печалните сирени на нощните кораби в заспалите морета, през тъжните септемврийски дни по цели следобеди съзерцаваха дъжда и брояха лястовиците като двама престарели влюбени, толкова откъснати от света, та той не можа да си даде сметка, че яростната му борба за съществуване подхранва двойно повече противното подозрение, че бавно престава да съществува, че е изпаднал в летаргия, и макар стражата в президентския дворец да беше удвоена и не даваше пиле да прехвръкне, някой беше успял да изиграе строгия надзор и се бе промъкнал през ситния филтър и видял замлъкналите птици в клетките, кравите, които пият от купела за кръщаване, прокажените и парализираните, заспали сред розите, и всички очакваха да се съмне по пладне, защото той беше умрял, както беше предсказано в паниците на ясновидките, от естествена смърт по време на сън, но висшите власти бавеха новината, защото се мъчеха да разрешат в кървави заговори старите си ежби. Макар че тези слухове не бяха стигнали до неговите уши, той предчувствуваше, че нещо ще се случи с него, прекъсваше мудните и проточени партии на домино, за да попита генерал Родриго де Агилар: как вървят работите, побратиме? — Господин генерал, държим всичко под контрол! В страната цареше спокойствие, а той дебнеше да открие поличби в погребалните клади от кравешки лайна, които палеше в коридорите, в кладенците със застояла вода, и никъде не намираше отговор на тревогата си; щом намалееше жегата, отиваше при майка си Бендисион Алварадо в голямата къща в покрайнините на града, двамата сядаха под тамариндите да подишат в следобедната прохлада; тя, разположила се в люлеещия се стол, съсухрена, но с висок дух, хвърляше шепи царевица на кокошките и пауните, които ровеха в двора, той сядаше на плетения от ракита миндер, боядисан в бяло, правеше си вятър с шапката и преследваше с прегладнял поглед едрите мулатки, които му носеха освежителни оцветени плодови води — горещо е, утолете си жаждата, господин генерал; а той си мислеше: майко моя, Бендисион Алварадо, да знаеш само, не мога вече да понасям тоя свят, бих искал да се махна, където ми видят очите, майчице, далече от всякакви неправди — но дори и на собствената си майка не разкриваше причината за въздишките си, а щом светнеха първите светлини в нощта, завръщаше се в президентския дворец, промъкваше се през задната врата и докато вървеше по коридорите, чуваше как часовите тракат токове за поздрав и казват: всичко е наред, господин генерал, нищо ново! Но той знаеше, че това не е истина, че го лъжат по навик, че го мамят от страх, че никой не казва истината в царящата несигурност, че след онзи злокобен следобед на арената за петли славата му горчеше и беше изчезнало някогашното му желание да командува; той стоеше до късно буден, проснат по корем на пода, слушаше през отворения към морето прозорец далечните тъпани и тъжните гайди, които празнуваха някоя сиромашка сватба така весело, както биха се веселили от неговата смърт; чуваше прощалната свирка на един разнебитен кораб, който отплуваше в два часа без разрешение на капитана, чуваше книжния шум на розите, които се разпукваха на разсъмване, лежеше облян в ледена пот, неволно въздишаше, нямаше нито миг покой, предчувствувайки с дивашкия си инстинкт приближаването на следобеда, когато на връщане от къщата в покрайнините бе изненадан на улицата от забързани тълпи, от отваряне и затваряне на прозорците, от уплашено стрелкащи се лястовици в прозрачното декемврийско небе; той повдигна перденцето на каляската, за да види какво става, и тогава си каза: това е, майко, ето го… каза го на себе си с ужасяващо чувство на облекчение, гледайки цветните балони във въздуха — червени, зелени, жълти балони, като големи сини портокали, безброй блуждаещи балони, които литнаха сред уплахата на лястовиците и така плаваха един миг в кристалната следобедна светлина, часът беше четири, после изведнъж се пръснаха в една безмълвна едновременна експлозия и над града полетяха хиляди и хиляди позиви, вихрушка от летящи памфлети; кочияшът използува суматохата, за да се измъкне от врявата на пазара, преди някой да е познал правителствената каляска; защото всички се боричкаха за позивите, господин генерал, четяха ги с цяло гърло от балконите, повтаряха ги наизуст, крещяха: долу потисничеството! Смърт на тиранина! Дори часовите в президентския дворец ги четяха на глас в коридорите: „Единство на всички, независимо от класовата принадлежност, в борбата против вековния деспотизъм, патриотично помирение в борбата против корупцията и наглостта на военните! Стига кръв, край на грабежите!“ Цялата страна се събуждаше от хилядолетна летаргия в момента, когато той влезе през вратата на хангара за коли и чу ужасната новина: господин генерал, Патрисио Арагонес е смъртоносно ранен с отровна стрела. Преди много години, една вечер, когато беше в лошо настроение, той предложи на Патрисио Арагонес да хвърлят ези-тура за живота си: ако се падне ези, ще умреш ти, ако е тура, ще умра аз; Патрисио Арагонес обаче му доказа, че ще умрат едновременно, защото от двете страни на всички монети стоеше образът на двамата; тогава той му предложи да играят домино, като заложат живота си, двадесет партии за печелившия, и Патрисио Арагонес прие това с голямо удоволствие, като голяма чест: да, господин генерал, стига да ми предоставите правото да спечеля — и той прие: дадено! Изиграха една партия, изиграха втора, изиграха двадесетата и все печелеше Патрисио Арагонес; печелеше само защото беше забранено да го побеждават, проведоха дълга и ожесточена битка и стигнаха до последната партия, без той да спечели нито една игра, а Патрисио Арагонес избърса потта с ръкава на ризата си и измърмори: съжалявам от цялата си душа, господин генерал, но аз не искам да умирам; а той започна да събира плочките, подреждаше ги в дървената кутийка и нареждаше, както даскал каканиже научения наизуст урок, че той също няма причини да умира на масата за домино, а когато му дойде времето и мястото, отредено му за естествена смърт, по време на сън, както бяха предсказали още в началото на неговата епоха врачките: абе дори и тази няма да я бъде, ако си помисли добре човек, защото Бендисион Алварадо не ме е родила, за да обръщам внимание на врачките, а да управлявам; в края на краищата аз, а не ти, съм този, който съм, така че благодари се на господа, че беше само игра — каза му той със смях, без дори да подозира, нито тогава, нито някога по-късно, че онази ужасна шега ще се сбъдне в нощта, когато влезе в стаята на Патрисио Арагонес и го намери в предсмъртна агония, без надежда да преживее отровата; махна за поздрав от вратата: господ да те спаси, момко, голяма чест е да умреш за родината. Седя при него, докато агонизираше, двамата бяха сами в стаята, даваше му с лъжица облекчаващо болката лекарство, Патрисио Арагонес го вземаше, без да му благодари, и при всяка глътка нареждаше: малко ви остава с вашето гадно управление, господин генерал, сърцето ми подсказва, че много скоро ще се видим в бездната на ада, аз, сгърчен като спирала от тази отрова, а вие с глава в ръцете си, търсейки място къде да я оставите; може да ви звучи доста непочтително, господин генерал, но сега мога да ви призная, че никога не съм ви обичал, както вие си въобразявате, защото още от времето на пиратите, когато ме сполетя злочестината да попадна във вашите владения, аз все се моля да ви убият, ако ще да е с добро, за да ми платите за този сирашки живот, който ми отредихте — първо ми смазаха ходилата с чук от дървен хаван, за да заприличам като вас на лунатик, след това продупчиха тестикулите ми с обущарско шило, за да ми направят херния, накарахте ме да пия терпентин, за да забравя да чета и да пиша, нещо, на което майка ми ме научи с толкова лишения и труд, задължавахте ме непрекъснато да изпълнявам онези обществени задължения, които вие не се осмелявахте да изпълнявате; правехте го не защото животът ви е много скъп за отечеството, както обичате да се изразявате, а защото и на най-големия смелчага не му стиска да постави короната на главата на една курва на красотата, без да е сигурен, че няма да го пречукат след туй; може да ви звучи непочтително, господин генерал; но него не го интересуваше нахалството и неблагодарността на Патрисио Арагонес: оставих те да живееш като цар в моя дворец и ти дадох това, което никой никому не е давал на този свят, услужих ти дори със собствените си жени — не си струва да говорим за това, господин генерал, защото по-добре е да те скопят с дървен чук, отколкото да търкаляш жените по пода, като че ли става дума да подковаваш млади крави, а тия клети безсърдечни мръсници дори не усещат желязото и не ритат и не се извиват, и не се оплакват като юниците, нито хълбоците им дигат пара, нито замирисват на пърлено месо, а това е най-малкото, което може да се иска от една свястна жена, а тия подлагат телата си като умрели крави, за да си свършиш работата, а те в това време продължават да си белят картофи или да подвикват на другите: я моля ти се, хвърли едно око в кухнята, докато аз се освободя, че ще ми загори оризът; само на вас може да ви хрумне, че тази мръсотия е любов, господин генерал, защото е единственото, което сте видели, може да ви звучи непочтително; и тогава той взе да ръмжи: млъкни, мръснико, млъкни или това ще ти струва скъпо; но Патрисио Арагонес продължи да говори, без ни най-малко желание да се шегува: че защо да млъкна, най-много да ме убиете, а вие и без това ме убихте, по-добре използувайте сега случая, за да погледнете истината в очите, господин генерал, за да разберете, че никой никога не ви е казал какво всъщност мисли, а всички казват това, което знаят, че искате да чуете, и в същото време ви се кланят отпред, а отзад насочват пистолет към вас; благодарете се поне на случайността, че аз съм човекът, който ви съжалява най-много на този свят, защото съм единственият, който прилича на вас, единственият, който има доблестта да ви каже какво говорят другите за вас, че не сте никакъв президент и че на трона не ви държат вашите оръдия, а защото англичаните са ви сложили на него, и че устискахте само защото ви подкрепиха янките със страшния крайцер; нали ви видях, като се щурахте като хлебарка насам-натам и от страх не знаехте откъде да захванете да командувате, когато янките ви заявиха: ето на, оставяме те с твоята черна сган, да видим как ще се оправиш без нас; и ако не слязохте от трона нито тогава, нито по-късно, то не е, защото не искате, а защото не можете, защото ви е ясно, че като ви видят на улицата, облечен като простосмъртен, ще се нахвърлят върху вас като псета, ще ви накарат да заплатите за клането при Санта Мария дел Алтар, за затворниците, хвърлени в рововете на пристанищната крепост, за да ги излапат живи крокодилите, и за онези, на които живи одират кожите, за да ги изпратят на семействата им за назидание; тъй говореше Патрисио Арагонес, вадейки от бездънния кладенец на своята натрупана ненавист наниза от изстъпления, извършени от неговия позорен режим; най-накрая млъкна и не каза нищо повече, защото огнен език разкъса вътрешностите му, сърцето му отмаля и той завърши, без желание да го обижда повече, а едва ли не с молба: говоря ви сериозно, господин генерал, използувайте случая, като умирам аз, да умрете заедно с мен, никой няма повече кураж от мен, за да ви го каже, никога не съм претендирал да приличам на някого, нито да ставам народен герой, исках да си остана тъжен духач на стъкло, за да правя шишета като баща ми, защо не се осмелите, господин генерал, не боли чак толкова, колкото си мислите; и си го каза така спокойно и убедено, че на онзи не му стигна яростта да му отговори, а се опита да го задържи на стола, когато започна да се гърчи, да мачка червата си с ръце, като хълцаше през сълзи от болка и от срам: ах, какъв позор, господин генерал, насрах се; а той помисли, че го казва в преносен смисъл, в желанието си да му обясни, че умира от страх, но Патрисио Арагонес му отвърна: съвсем не, исках да кажа просто, че се насрах; трябва да устискаш, Патрисио Арагонес, дръж се, генерали като нас трябва да умират мъжки, ако ще това да ни струва живота; но го каза твърде късно, защото Патрисио Арагонес, ритайки с крака, се килна напред и се стовари върху него, омазан в лайна и сълзи. В канцеларията до салона за аудиенции той избърса тялото му със сапунисан парцал, за да премахне лошата миризма на умряло, облече го в собствените си дрехи, сложи му платнения бандаж, гамашите, златната шпора на левия ток, и докато вършеше това, усещаше как се превръща в най-тъжния човек на земята; накрая изтри всички следи от фарса и възстанови обстановката напълно, до най-малките подробности, както я беше видял със собствените си очи в гадателските води на ясновидките, така че, когато на следващия ден призори метачките намерят тялото, да го намерят проснато по корем върху пода на кабинета, както го бяха намерили първия път умрял от мнима естествена смърт по време на съня в униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамашите и златната шпора, с дясната ръка под главата, за да му служи за възглавница. Този път обаче новината не се разнесе изведнъж, противно на очакванията му, минаха много часове на благоразумие, на предпазливи проучвания, на тайни съглашения между наследниците на режима, които се мъчеха да спечелят време, опровергавайки слуха за смъртта му с всевъзможни версии; изведоха майка му, Бендисион Алварадо, на търговската улица, за да се убедим, че лицето й не е траурно: господине, облякоха ме в костюм на цветчета, като маймуна, накараха ме да си купя шапка с пера от папагал, за да ме видят всички щастлива, накараха ме да купя какви ли не джунджурийки, дето се продават в магазините, въпреки че аз се противих, господине, защото не беше време за покупки, а за оплакване, защото дори аз повярвах, че наистина този, дето беше умрял, е моят син; накараха ме да се усмихвам насила, когато хората ме фотографираха в цял ръст, защото военните казваха, че трябвало да го направя заради отечеството; в това време той, смутен, се питаше в скривалището си какво ли става навън, та нищо не се променя от лъжата за неговата смърт, как така слънцето отново изгря безпрепятствено, какво е това празнично настроение: майко, защо и без мен си е пак тъй топло — питаше се учуден, когато по никое време изведнъж гръмна топът на пристанищната крепост и започнаха да бият големите камбани на катедралата, в президентския дворец се стече многобройна тълпа, събудена от вековната апатия с най-голямата новина в света; едва тогава той открехна вратата на спалнята си и надникна в приемния салон, и видя самия себе си в задушното помещение, по-мъртъв и по-натъкмен от всички умрели досега християнски папи, почувствува се наранен от ужаса и от срама за собственото си тяло на мъж и воин, проснато сред цветята с бледо като праха лице, с начервени устни, коравите му ръце на неустрашима девица, скръстени върху нагръдника, брониран от военни ордени, беше с измачканата парадна униформа с десетте помръкнали слънца на генерал на вселената върху нея, отличие, измислено от някого след смъртта му, беше със сабя като вале пика, която никога не беше носил, с лачени гамаши и с две златни шпори, с безбройните атрибути на властта и всички злокобни военни отличия, пригодени за човешкия му ръст; проснат като педераст, майка му стара, невъзможно е това да съм аз — каза си вбесен, — не е справедливо, майка му стара — говореше си той, докато съзерцаваше кортежа, който се нижеше край неговия труп, и за момент забрави тъмните си намерения за този фарс и се почувствува опозорен и смален от безпощадната към величието на властта смърт, видя живота без себе си, видя с известно вълнение как изглеждат хората, незащитени от неговата власт, видя със стаено безпокойство онези, които бяха дошли само за да разгадаят загадката дали действително е той, или не е, видя един старец, който му отправи масонския поздрав от времето Читать дальше