Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Малко преди да мръкне, когато бяхме изнесли всички скапани скелети на крави и въведохме малко ред в онази баснословна бъркотия, все още не бяхме успели да направим така, че трупът да прилича на образа от легендата. Вече бяхме го остъргали с инструмента за сваляне на люспите на риба, за да премахнем налепите от морско дъно, изкъпахме го с креолин и каменна сол, за да почистим от разложението язвите по кожата, напудрихме лицето му с нишесте, за да скрием кръпките с кълчища, и парафиновия пълнеж, с който трябваше да възстановим изкълваното му от лешоядите лице, върнахме му жизнения цвят с петна от, руж и дамско червило на устните, но дори стъклените очи, които инкрустирахме в празните очни ями, не успяха да му придадат онзи авторитетен вид, от който се нуждаеше, за да бъде изложен пред очите на тълпите. Междувременно в заседателната зала на правителствения съвет призовахме всички да се обединят срещу вековния деспотизъм, за да си разпределим на равни части плячката от неговата власт, защото всички се бяха върнали към заговорите, щом се разнесе предпазливо, но неудържимо новината за неговата смърт, бяха се върнали либералите и консерваторите, помирени на базата на неудовлетворените в продължение на толкова години амбиции, генералите от върховното командуване, които бяха загубили кормилото на властта, последните трима цивилни министри, новият архиепископ, всички, които той не би желал да са там, бяха седнали около дългата маса от орехово дърво и се мъчеха да се споразумеят относно формата, под която трябваше да се разгласи новината за онази грамадна смърт, за да се избегне преждевременната експлозия от тълпите на улицата, първо, бюлетин номер едно в края на първата нощ за някакво незначително неразположение, което е наложило да се преустановят публичните прояви и цивилните и военни аудиенции на негово превъзходителство, после втори лекарски бюлетин, в който се съобщаваше, че бележитата болна особа е била принудена да не напуска своите покои поради едно неразположение, присъщо за неговата възраст, и най-накрая, без никакво предварително съобщение, гръмките удари на камбаните на катедралата в сияйните зори на горещия вторник през август, по повод на една официална смърт, за която никой никога нямаше да узнае със сигурност дали това наистина беше неговата смърт. Стояхме обезоръжени пред този очевиден факт, обвързани с едно зловонно тяло, което не бяхме в състояние да заменим с никого, защото поради старческата си упоритост той беше отказал да вземе някакво решение относно съдбата на страната след неговата смърт, беше се противопоставял с непреодолимия си старчески инат на всички препоръки, които му се правеха от момента, когато правителството се премести в сградите от сенчесто стъкло на министерствата и той остана да живее сам в запустелия дом на своята абсолютна власт, срещнахме го как върви като насън, как плува сред поразиите, направени от кравите, без да има на кого да заповядва освен на слепите, прокажените и парализираните, които умираха не от болестите си, а от престарялост в гъсталака от розови храсти, по въпреки всичко беше с толкова бистър ум и тъй упорит, че всеки път, когато му поставяхме неотложния въпрос за неговия наследник, не успявахме да измъкнем от него нищо друго освен уклончиви отговори и протакане, защото той казваше, че да мисли човек за света след себе си, било също толкова тленно, както и самата смърт, по дяволите, какво значение има, след като в края на краищата, когато умра, ще дойдат пак политиците, за да си разделят плячката, както стана по време на испанците, ще видите, казваше той, ще разпределят пак всичко между свещениците, гринговците и богаташите, а на бедняците нищо, разбира се, защото те винаги ще си останат такива маркототевци, че в деня, в който лайната имат някаква стойност, бедните ще почнат да се раждат без дупета, ще видите, че е така, рече той, като цитираше някого от времето на своето величие, дори се подиграваше със самия себе си, като казваше, задавяйки се от смях, че за трите дена, през които ще бъде мъртъв, не си струвало да го карат до Йерусалим, за да го погребат в светия гроб, и слагаше край на цялото недоразумение с последния аргумент, че нямало значение дали нещо тогава не е било истина, дявол да го вземе, с времето ще стане. Имаше право, защото в наше време нямаше никой, който да постави под съмнение правдоподобността на неговата история, нито някой, който можеше да я докаже или опровергае, щом като не бяхме способни дори да установим самоличността на неговото тяло, и нямаше друго отечество освен това, което той беше създал по свой образ и подобие с промененото от него пространство и коригираното от предначертанията на абсолютната му воля време, възобновено от него още в най-смътното начало на неговата памет, докато бродеше без посока из дома на безчестието, в който никога не е спал щастлив човек, докато хвърляше шепи царевични зърна на кокошките, които кълвяха около хамака му, и изкарваше слугите от кожата с готовите заповеди, донесете ми лимонада с парчета лед, която оставяше недокосната до ръката му, махнете този стол оттук и го сложете там, слагаха го там и отново го слагаха на мястото му, за да удовлетворят с този мъничък жест мъждукащия огън на неговия огромен порок да заповядва, като разсейваше ежедневното безделие на властта си с търпеливото ровене в беглите мигове на далечното си детство, докато сънливо клюмаше глава под сейбата в двора, събуждаше се внезапно, когато успяваше да улови някой спомен като детайл от безграничната главоблъсканица на отечеството преди него, голямото химерично отечество, без брегове, царство от мангови гори с бавни салове и пропасти от времената преди него, когато мъжете са били толкова смели, че ловели крокодили с голи ръце и само с една тояга, която им пъхвали в устата, ей така, обясняваше ни той, като поставяше показалеца си на небцето, разказваше ни как на един разпети петък усетил воя на вятъра и миризмата на пърхот на вятъра и видял черните облаци от скакалци, които помрачиха небето по пладне и стрижеха всичко, което срещнеха на пътя си, и опустошаваха всичко, а светлината едва мъждукала, както в навечерието на сътворението на света, защото той беше преживял онова бедствие, беше видял низ от обезглавени петли, окачени за краката, и кръвта им се оцеждала капка по капка от стряхата на една къща с голяма и порутена тераса, където току-що била умряла една жена, той вървял до майка си, държал я за ръката, бос след парцаливия труп, който носели да погребат без ковчег в една тарга, блъскана от вихрушката от скакалци, защото такова било отечеството тогава, нямахме дори ковчези за мъртвите, нищо, той видял как един човек искал да се обеси с въже, вече използувано от друг, който се обесил на едно дърво на градския площад, но изгнилото въже се скъса преждевременно и клетият човек агонизираше на площада за ужас на госпожите, които излизаха от служба, но не умря, съживиха го с тояги, без да си направят труда да го попитат кой е, защото по онова време никой не знаеше кой какъв е, ако не се бяха виждали в черквата, сковаха му глезените в дървени китайски букаи и го оставиха на слънцето и вятъра заедно с други другари по страдание, защото в онези времена на консерваторите господ командуваше повече от правителството, това бяха тежки за отечеството времена, преди той да даде заповед да се отрежат дърветата на градските площади, за да предотврати ужасния спектакъл с неделните обесвания, забрани публичното излагане на дръвника, погребенията без ковчег, всичко, което можеше да събуди в паметта спомена за позорните закони от времето преди неговата власт, беше построил железницата в планините, за да сложи край на позора с уплашените мулета по ръбовете на пропастите, които носеха на гръб роялите за маскен-баловете в кафеените чифлици, защото той беше свидетел също и на бедствието с трийсетте рояла, които се бяха разбили на парчета в една пропаст и за които се беше говорило и писало толкова много, дори в чужбина, въпреки че само той би могъл да даде достоверни показания, защото случайно надникнал от прозореца точно в момента, когато се подхлъзнало последното муле и повлякло останалите в пропастта, тъй че никой не бе чул по-добре от него уплашения рев на падналия в пропастта керван и безкрайния акорд на пианата, които падаха заедно с него и звучаха самотно в пространството, шеметно устремени към дъното на едно отечество, което по онова време беше като всичко останало преди него, необятно и несигурно до такава степен, че беше невъзможно да се разбере ден ли беше или нощ в онази мъгла от топли изпарения в дълбоките клисури, където се бяха разбили на пух и прах внесените от Австрия пиана; той беше видял това и много други неща от онзи далечен свят, макар че дори самият той не би могъл да каже точно, без известно съмнение, дали наистина бяха негови лични спомени, или беше чувал да ги разправят в ония тежки нощи, когато лежеше повален от треска по време на войната, или дали случайно не ги беше виждал на гравюрите в книгите за пътешествия, пред които беше стоял в захлас часове наред през спокойните мигове на властта, но всичко това няма значение, дявол да го вземе, ще видите, че с течение на времето ще стане истина, казваше той, убеден, че истинското му детство не е било тая тиня от смътни спомени, които възкръсваха само когато запушеха питите кравешки тор, а след това ги забравяше завинаги; в действителност го бе изживял в спокойния вир на моята единствена и законна съпруга Летисия Назарено, която всеки следобед от два до четири го слагаше да седне на един училищен чин под сенника от цъфнали фунийки, за да го учи да чете и пише, тя беше вложила цялото си упорство на послушница в това героично начинание и той й беше отговорил със страхотното си старческо търпение, с ужасната амбиция на безграничната си власт, с цялото си сърце, тъй че декламираше от сърце: липата в гората, латинка в градинка, бели тополи, декламираше, но нито той се чуваше, нито го чуваха другите от шумно крякащите птици на умрялата му майка, че как индианецът слага мазило в кутия, татко тъпче тютюн в лулата, Сесилия продава салам, салата, салфетки, сало, салца, сапун и сланина. Сесилия продава всичко, смееше се той, и когато бръмченето на бръмбарите в ушите му беше най-силно, той си повтаряше урока по четене, който Летисия Назарено скандираше в такт с метронома си на послушница; докато светът не се изпълнеше със създанията на твоя глас и в необятното му унило кралство не останеше друга истина освен поучителните истини от буквара, нямаше нищо друго освен луната в облака, топката и банана, бика на дон Елой, красивата престилка на Отилия, уроците по четене, които той повтаряше по всяко време и навсякъде, както се повтаряха портретите му, дори в присъствието на министъра на финансите на Холандия, който се обърка на едно официално посещение, когато мрачният старец вдигна ръката си с атлазената ръкавица в мрака на своята неизмерима власт и прекъсна аудиенцията, хайде да издекламираме заедно мама моли Мима, Исмаел прекара шест дена на острова, дамата яде домати, като имитираше с показалеца си тактуването на метронома и повтаряше по памет урока от вторник с отлична дикция, но с толкова лошо чувство за целесъобразност, че срещата свърши точно тъй, както той го беше желал — с отсрочването на холандските полици за друг, по-подходящ случай, когато щеше да има време за това, реши той, а когато на разсъмване смаяните прокажени, слепи и парализирани се надигнаха сред заснежените буренаци на розовите храсти и видяха мрачния старец, който мълчаливо ги благослови и им изпя три пъти с мелодията на тържествена литургия „Аз съм крал на трона и обича закона“, изпя: гадателят се отдава на пиенето, изпя, фарът е висока кула със светещо око, което в нощта направлява моряка, пееше, убеден, че в сенките на неговото старческо щастие няма друго време освен времето на Летисия Назарено на моя живот, в бульона от скариди, в задъханите лудории през следобедната почивка, нямаше други копнежи, освен да бъда гол до тебе на просмуканата от пот рогозка под подобния на уловен прилеп електрически вентилатор, нямаше друга светлина освен светлините на твоите бедра, Летисия, нищо друго освен твоите тотемични цици, твоите плоски нозе, клончето от седефче за лек, потискащите януарски месеци на далечния остров Антигуа, където си дошла на бял свят в една самотна утрин, брулена от галещия вятър на гнилите тресавища, беше се затворил в стаята за почетни гости, след като лично бе дал заповед никой да не се приближава на по-малко от пет метра от тази врата, понеже ще бъда много зает с уроците по четене и писане, тъй че никой не го прекъсна дори с вестта, господин генерал, чумата взема жертви сред селското население; а пулсът на моето сърце напредваше в такт с метронома, привличан от невидимата сила на твоята миризма на пърлено животно, и пееше, че джуджето танцува само на един крак, мулето отива на воденица, Отилия мие легена, здрач се пише със „з“ като зора, пееше, а през това време Летисия Назарено отместваше настрана изсипания тестикул, за да почисти остатъците от изпражнения след последното любене, потапяше го във водата с отвара от билки в оловно-цинковата вана с лъвски крака и го сапунисваше със сапун ройтер, и го търкаше с тривката, и го плакнеше с отвара от преварени треви, и пееше на два гласа с „х“ се пише хала, хурка и херния, намаза ставите на краката му с какаово масло, за да облекчи ожулените от бандажа места, пудреше му с боров окис дупето и го потупваше майчински по кълките, за лошото ти държане с министъра на Холандия пляс, пляс, и за наказание поиска от него разрешение да се завърнат в страната монашеските ордени на бедните, за да се заемат отново с организирането на сиропиталища и болници и други благотворителни домове, но той я обгърна с мрачния полъх на безпощадния си гняв, за нищо на света, въздъхна той, нямаше власт нито на този, нито на онзи свят, която можеше да го накара да промени решение, което е взел лично, и тя отново го помоли, когато се задъхваха от любов в два след пладне, направи нещо за мен, животе мой, само едно нещо, нека се върнат братствата от мисионерските територии, които работят далеч от съблазните на властта, но той й отвърна през блажените стенания на бърз съпруг, за нищо на света, любов моя, по-скоро мъртъв, отколкото унижен от тази паплач от мъже с фусти, които вместо мулета яздят индианци и раздават гердани от шарени мъниста в замяна на златни висулки за нос и златни обеци, за нищо на света, протестираше той, безчувствен към молбите на Летисия Назарено, нещастната ми, която беше сплела крак връз крак и го молеше за възстановяване на изповедническите колежи, конфискувани от правителството, освобождаване от амортизацията на гробищните имоти, фабриките за мелене на захарна тръстика, превърнатите в казарми храмове, но той се обърна с лице към стената, готов да се откаже от неутолимата жажда на твоето бавно и бездънно любене, преди да разреши на ръката си да се изкриви в услуга на тези божии бандити, които в продължение на векове са пили кръвта на отечеството, за нищо на света, отсече той, и въпреки това те се върнаха, господин генерал, върнаха се в страната през най-тесните пролуки монашеските общини на бедните съгласно поверителната му заповед да дебаркират безшумно в тайни заливи, платиха им огромни обезщетения, възстановиха им с лихвите отнетите имоти и бяха отменени издадените наскоро закони за гражданския брак, за развода, за светското образование, всичко, което той лично бе наредил, когато изпадна в гняв по повод подигравателния празник по времето, когато канонизираха за светица майка му Бендисион Алварадо, дано господ я приеме в царството небесно, майка му стара, но Латисия Назарено не се задоволи с толкова, ами поиска още, помоли го: сложи си ухото на корема ми, за да чуеш как пее рожбата, която расте вътре, защото тя се беше стреснала посред нощ от онзи дълбок глас, който описваше водния рай на утробата ти, набраздена от червени свечерявания и катранени ветрове, оня вътрешен глас, който й говореше за полипите на бъбреците ти, нежното желязо на червата ти, топлия кехлибар на урината ти, заспала в изворите си, и той постави на корема й ухото, което бръмчеше по-малко, и чу тайния брътвеж на живата рожба на неговия смъртен грях, един син на нашите безсрамни кореми, който ще се казва Емануел, това е името, с което другите богове наричат господ, и ще носи на челото си бялата звезда на своя знаменит произход, и ще наследи пожертвователния дух на майка си и величието на баща си и съдбата му на невидим водач, но щеше да бъде срам за небето и клеймо за отечеството поради своя незаконен произход, докато той не се реши да принесе пред олтара онова, което беше обезценявал в леглото в продължение на толкова години, светотатствено незаконно съжителство, и тогава се измъкна през пяната на старото брачно москитеро, задъхан като корабен котел, което идеше от дъното на сдържания страшен гняв, за нищо на света, крещеше той, по-скоро мъртъв, отколкото женен, а влачеше грамадните си крака на таен годеник из салоните на една чужда къща, чийто блясък от минала епоха беше възстановен след дългия период на мрак поради официалния траур, изгнили траурни ленти от страстната седмица бяха смъкнати от корнизите и в стаите влезе морската светлина, на балконите имаше цветя, военна музика и всичко това беше в изпълнение на една заповед, която той не беше давал, но беше негова заповед, господин генерал, няма съмнение в това, защото носеше спокойната решимост на неговия глас и безапелационния стил на неговия авторитет; и той я одобри, съгласен съм, и отново се отвориха затворените храмове, а манастирите и гробищата бяха върнати на предишните духовни ордени по силата на друга негова заповед, която също не беше давал, но също я одобри, съгласен, възстановиха старите обичаи да се бди при мъртвите, и великите пости, и през отворените балкони влизаха ликуващите песни на тълпите, които преди му пееха славословия, а сега пееха, коленичили под палещите лъчи на слънцето, за да отпразнуват приятната новина, че бил доведен господ с един кораб, господин генерал, истината ви казвам, довели го по твоя заповед, Летисия, по силата на един закон, издаден в спалнята, като много други, които тя издаваше тайно, за да не би в очите на някого да изглежда, че той е загубил функциите на властта си, защото ти беше скритата сила на онези нескончаеми процесии, които той наблюдаваше учуден от прозореца на спалнята си и които стигаха много по-далече от мястото, където не бяха стигнали фанатичните орди на майка му Бендисион Алварадо, споменът за която хората бяха изтрили от времето, бяха пръснали по вятъра дрипите от булчинската й рокля и прахта от костите й, бяха обърнали надгробната плоча в криптата с надписите надолу, за да не остане дори помен от името й на птицепродавачка, рисувачка на авлиги, която почива в мир, до второто пришествие, и всичко това беше по твоя заповед, защото ти беше заповядал това, та никой друг спомен за жена да не хвърля сянка върху спомена за тебе, Летисия Назарено, мръснице. Тя беше успяла да го промени в една възраст, когато никой не се променя освен като умре, беше успяла да унищожи със средствата на леглото момчешкия му инат — за нищо на света, по-скоро мъртъв, отколкото женен, беше го накарала да си сложи новия бандаж, чуй само как звънти като хлопката на загубена в мрака овца, накара го да си сложи лачените ботуши от времето, когато танцува първия валс с царицата, златната шпора за левия ботуш, която му подарил адмиралът на морето-океан, за да я носи до края на живота си като белег на най-висшата власт, куртката със златните нашивки с пискюли с ширит и пагони, които не беше слагал от времето, когато все още можеха да се видят тъжните очи, замислената брадичка, мълчаливата ръка с атлазена ръкавица зад завесата на президентския файтон, принуди го да си сложи бойната шпага, мъжкия си парфюм, медалите и лентата с ордена на рицарите на Светия гроб, който му бе изпратил папата, задето беше върнал на църквата взетите й имоти, нагизди ме като празничен олтар и в ранни зори ме отведе пешком в тънещата в мрак зала за аудиенции, където миришеше на свещи от умряло от цъфналите портокалови клонки по прозорците и символите на отечеството, закачени по стените, без свидетели, впрегнат в ярема на послушницата, гипсирана от ленения колан под прозрачния муселин, за да прикрие срама от седемте месеца тайни изстъпления, потяха се в жегата на невидимото море, което пушеше неспокойно около мрачната бална зала, до която по негова заповед беше забранен всякакъв достъп, прозорците бяха зазидани, не беше оставен дори помен от човешки живот в двореца, та хората да не усетят и най-дребния шум от тайната сватба, ти едва ли поемаше дъх от напъните на преждевременната мъжка рожба, която плуваше сред лишеите в мрака на лепкавата ти утроба, защото той беше решил да бъде мъжко и беше мъжко, пееше в недрата ти със същия глас на невидим извор, с който главният архиепископ с кардиналски одежди пееше „Слава на всевишния“, за да не го чуят дори дремещите часови, и със същия ужас на изгубен в мрака водолаз, с който приматът предаде душата си в ръцете на господа, за да попита непроницаемия старец това, което никой дотогава, нито след това, до свършека на вековете щеше да се осмели да го попита: съгласен ли си Летисия Мерседес Мария Назарено да стане твоя съпруга и той едва примига: съгласен съм, и едва звъннаха медалите за бойни подвизи на гърдите му от скритото напрежение на сърцето, но гласът му беше толкова властен, че ужасното изчадие в утробата ти се преобърна напълно по своето равноденствие в гъстата течност и тръгна на изток, и намери посоката на светлината, и тогава Летисия Назарено се преви надве, стенейки: боже господи, смили се над твоята скромна рабиня, която е изпитала толкова наслада, нарушавайки твоите свети закони, и приема с примирение това ужасно наказание, като в същото време хапеше дантелената си ръкавица да не би шумът от разчекнатия й таз да издаде скритото под ленения колан безчестие, падна на колене, сгърчи се в димящата локва вода, която изтичаше от нея, и измъкна измежду обърканата муселинена фуста седеммесечното отроче, което имаше същата големина и същия безпомощен вид като току-що родено теленце, вдигна го с две ръце, като се мъчеше да определи пола му на мъждивата светлина на свещите от импровизирания олтар, и видя, че е момче, както беше заповядал, господин генерал, едно крехко и плахо момче, което щеше да носи без чест името Емануел, както беше предвидено, и го обявиха за дивизионен генерал с действителни права и власт от момента, в който той го сложи на жертвения камък, за да му отреже пъпа със сабята си, и го призна за свой единствен законен син, отче, кръсти го. Това безпрецедентно решение щеше да бъде прелюдия към нова епоха, първа вест за тежките времена, през които войниците заграждаха с кордон улиците преди разсъмване, заповядваха да са затворят прозорците и балконите и пропъждаха о приклади хората от пазара, за да не може никой да види мигновеното профучаване на новия автомобил със стоманена броня и златни дръжки, изработени в оръжейната на президента, и тези, които се осмеляваха да надникнат от терасите, където беше забранено да се стои, не виждаха както преди зад бродираните завески с цветовете на знамето хилядолетния военен, опрял брадичка на мълчаливата си ръка с атлазена ръкавица, а старата дебела послушница със сламена шапка с цветя от филц и сребърни лисици около врата въпреки горещината, виждаха я как слиза към обществения пазар всяка сряда на разсъмване, охранявана от патрул от няколко войници, и водеше за ръка дребния дивизионен генерал на не повече от три години, за когото трудно можеше да се повярва, че не е момиче, облечено като военен, в парадната униформа със златни нашивки, която сякаш растеше на тялото му, защото Летисия Назарено му я беше облякла, още преди да му поникнат първите зъби, когато го возеше в количка да председателствува официални тържества, представлявайки баща си, носеше го на ръце, когато правеше преглед на войските си, вдигаше го над главата си, за да приеме овациите на тълпите на стадиона за бейзбол, кърмеше го в откритата кола по време на манифестациите на националните празници, без да му мисли за скритите подигравки, които предизвикваше публичният спектакъл на генерала с петте слънца, сграбчил лакомо като осиротяло теле зърното на майка си, присъствуваше на дипломатическите приеми още от момента, когато почна да се оправя сам, и оттогава освен униформата носеше и бойните медали, които избираше по свой вкус от кутията за медали, която баща му беше му дал да си играе, беше сериозно и странно дете, знаеше как да се държи в общество още на шест години и хванал в ръка чаша с плодов сок вместо шампанско, говореше като възрастен с непосредственост и изящество, които не беше наследил от никого, макар че много пъти се случваше тъмен облак да прекоси салона за приеми, времето спираше, бледият престолонаследник, облечен в най-висша власт, беше заспал, тишина, шепнеха, малкият генерал спи, неговите адютанти го изнасяха на ръце през секналите диалози и замръзналите жестове на присъствуващите на приема богати наемни убийци и целомъдрени госпожи, които едва се осмеляваха да продумат нещо, като сдържаха срамежливите си усмивки зад ветрилата от пера, какъв ужас, ако знаеше генералът, защото той беше оставил да се подхранва легендата, която сам бе измислил, че е чужд на всичко, което става по света, ако то не е на висотата на неговото величие, каквито бяха публичните резили на единствения син, който бе приел за свой между неизброимите, които бе създал, или лошокачествените постъпки на единствената ми законна съпруга Летисия Назарено, която всяка сряда на разсъмване пристигаше на пазара и водеше за ръка своя генерал-играчка сред шумна охрана на казармени прислужници и щурмови ординарци, преобразени от странния видим блясък на съзнанието, който предшествува изгрева на слънцето в Карибския край, те нагазваха до кръста в зловонните води на залива, за да грабят от корабите със закърпени платна, които пускаха котва в някогашното робско пристанище, натоварени с цветя от Мартиника и джинджифил от Парамарибо, пътем омитаха насила живата риба, оспорваха си я с прасетата около стария децимал за роби, който все още се използуваше, където в една друга сряда през друга епоха за отечеството преди него бяха продали на търг една пленена сенегалка за злато, което тежеше повече от нейното собствено тегло заради кошмарната й красота, унищожиха всичко, господин генерал, беше по-страшно от скакалците, по-страшно от циклон, но той продължаваше да стои безучастен към растящото негодувание, че Летисия Назарено нахълтвала, както той не би се осмелил да го направи, в пъстроцветната галерия на пазара за птици и зеленчуци, преследвана от врявата на уличните кучета, които уплашено лаеха срещу стъклените очи на сребърните лисици, ходеше с безсрамно чувство за своята власт между стройните колони от ковано желязо под големите железни клони с листа от жълто стъкло, с ябълки от розово стъкло, с рогове на изобилието, пълни с баснословните богатства на флората от сини стъкла под гигантския светъл свод, където си избираше най-апетитните плодове и най-пресните зеленчуци, които въпреки всичко повяхваха веднага щом ги докоснеш, защото тя не познаваше недостатъка на ръцете си, от които хлябът мухлясваше още докато е топъл и златото на брачната й халка беше почерняло, така че тя се нахвърляше с ругатни върху зарзаватчийките, защото криели най-хубавата стока, а оставяли за президентския дворец само тези мизерни плодове от манго за прасетата, крадли, тази ауяма, която дрънчи отвътре като кратунка на музикант, изтърсаци, тези скапани ребра, пълни с червеи, които се познават от километри, че не са говежди, а са от умряло от чума магаре, кучки, крещеше до прегракване, докато слугините с кошниците и ординарците с коритата обираха всичко, което беше за ядене и им попаднеше пред очите, пиратските им викове бяха по-резки от лая на полуделите кучета, от хладните като снежни скривалища опашки на сребърните лисици, които по нейно нареждане й се донасяха живи от остров Принц Едуард, по-нараняващи от хапливите отговори на цапнатите в устата папагали, чиито господарки тайно ги учеха да казват неща, които те не можеха да си направят удоволствието да й кажат: Летисия крадлата, монахиня курва, викаха те, накацали по железните клони сред листака от прашни разноцветни стъкла под свода на пазара, където се чувствуваха в безопасност от грабителската вълна на пиратското нашествие, която се повтаряше всяка сряда на разсъмване през шумното детство на малкия псевдогенерал, чийто глас ставаше по-вежлив и жестовете по-грациозни, когато се мъчеше да изглежда мъж с меча си на поп от картите за игра, който все още влачеше по земята, когато вървеше, стоеше невъзмутим по време на грабежа, беше спокоен, горд, с непоколебимо достойнство, което майка му беше му вдъхнала, за да заслужи знатния си произход, нещо, което тя самата прахосваше на пазара, когато избухваше като бясна кучка и ругаеше като кръчмарка под невъзмутимия поглед на старите негърки с тюрбани от парцали в най-крещящи цветове, които понасяха обидите и наблюдаваха грабежа, като си вееха с ветрилата, без да им мигне окото, с бездънното спокойствие на седнали идоли, не дишаха, дъвчеха топки тютюн, топки от кока, успокоителни лекарства, които им помагаха да преживеят това безсрамие, докато свършеше жестокия щурм на тази паплач и Летисия Назарено си пробиеше път със своя оперетен военен през настръхналите гърбове на побеснелите кучета и от вратата крещеше да изпратят сметката на правителството, както обикновено, а те едва въздишаха, боже мой, ако знаеше генералът, ако можеше някой да му разкаже, измамени от илюзията, че той до края на живота си не е научил това, което всички знаеха за най-голям срам на неговата памет, че моята единствена законна жена Летисия Назарено беше лишила базарите на индусите от техните ужасни стъклени лебеди, огледала с рамки от охлювчета и пепелници от корали, задигаше погребални тафти от магазините на сирийците и грабеше с шепи нанизите от златни рибки и предпазните талисмани на амбулантните златари от търговската улица, които й викаха в лицето: ти си по-голяма лисица от сребърните лисици, които носиш на врата си, товареше се с всичко, което й попаднеше по пътя, за да удовлетвори единственото нещо, което й беше останало от предишното положение на послушница — лошия детински вкус и порока да проси дори когато не е необходимо, само че тогава не беше нужно да проси за господи помилуй в ухаещите на жасмин преддверия в квартала на вицекралете, а натоварваше във военни фургони, колкото й се искаше, без тя самата да прави други усилия, освен да даде безапелационната заповед да изпратят сметката й на правителството. Все едно им казваше да си вземат парите от господ, защото тогава никой не знаеше със сигурност дали той съществува, беше станал невидим, виждахме укрепените стени на възвишението на Пласа де Армас, дома на властта с балкона, от който бяха произнасяни легендарни речи, и прозорците с дантелени завеси и саксии с цветя на первазите, който през нощта приличаше на парен кораб, плаващ в небето, не само от всички краища на града, а и от седем левги навътре в морето, особено след като го бяха боядисали в бяло и осветили със стъклени глобуси, за да отпразнуват посещението на известния поет Рубен Дарио, макар нито един от тези белези да не означаваше със сигурност, че той е там, напротив, доста основателно смятахме, че онези демонстрации на живот са военни хитрости, за да се опровергае общоприетата версия, че е изпаднал в старчески мистицизъм, че се е отказал от благополучието и суетата на властта и си е наложил наказанието да живее до края на живота си в ужасно състояние на колене с власеницата на въздържанието в душата си и разни убийствени за плътта железа по тялото си, и не ядял нищо друго освен ръжен хляб и пиел кладенчова вода, и спял на голите плочи в една отшелническа килия в манастира на бискайките, докато изкупи ужаса, че е притежавал против желанието си и е оплодил с мъжка рожба една забранена жена, а тя не е наказана от господа досега само благодарение на неговото великодушие, но въпреки това нищо не се беше променило в неговото обширно царство на печал, защото Летисия Назарено държеше юздите на властта и достатъчно беше да каже, че той е заповядал да изпратят сметката на правителството, една стара формула, която отначало изглеждаше лесна за избягване, но ставаше все по-застрашителна, докато най-после една група решителни кредитори се осмели след толкова години да влезе с един куфар неизплатени фактури в пропуска на президентския дворец и останахме изненадани, че никой не ни каза нито да, нито не, а един дежурен войник ни изпрати в скромна чакалня, където ни прие един много любезен морски офицер, много млад, със спокоен глас и усмивка на лицето, предложи ни чашка леко и ароматично кафе от правителствените плантации, показа ни белите, добре осветени кабинети с метални решетки на прозорците и вентилатори с перки на гладките тавани и всичко беше толкова чисто и хуманно, че човек смаяно се питаше къде е силата на тоя въздух, миришещ на парфюмирано лекарство, къде са низостта и жестокостта на властта в съзнанието на онези писарушки с бели копринени ризи, които управляваха без бързане и мълчаливо: показа ни вътрешното дворче, където розовите храсти са били подрязани от Летисия Назарено, за да пречисти утринния зефир от лошия спомен за прокажените, слепите и парализираните, които бяха изпратени да умрат в забрава в старчески приюти, показа ни старите бараки на държанките, потъналите в ръжда шевни машини, войнишките нарове, където робините от харема бяха спали дори на групи по три в килиите на безчестието, които щели да бъдат разрушени, за да се построи на тяхно място частен параклис, показа ни от един вътрешен прозорец най-интимното крило от правителствения дом, навеса от цъфналите фунийки, позлатени от следобедното слънце над паравана от зелени летви, където той току-що бе обядвал с Летисия Назарено и детето, единствените същества, които имаха право да седнат на неговата трапеза, показа ни легендарната сейба, където окачваха ленения хамак с цветовете на знамето, в който той си почиваше от следобедната горещина, показа ни доилните, мандрите, кошерите и на връщане по пътеката, по която призори бе минал, за да присъствува на доенето на кравите, изведнъж придоби вид на озарен от внезапно просветление и ни посочи с пръст следата от ботуш в калта, гледайте, това е неговата следа, замръзнахме на мястото си при вида на релефния отпечатък от голяма и широка подметка и достатъчен беше блясъкът и властната увереност и миризмата на стара краста от следата на тигър, свикнал да живее в самота, и в тази следа видяхме властта, усетихме силата на мистерията, която го обгръщаше, с много по-проникновена сила, отколкото когато един от нас бе избран да го види лично, защото големците от армията бяха започнали да се бунтуват срещу чужденката, събрала в ръцете си повече власт, отколкото върховното командуване, повече от правителството, повече от него, защото Летисия Назарено беше отишла толкова далеч със своите претенции на кралица, че дори главният щаб на президента пое риска да даде правото на един от вас да влезе, само на един, който да се помъчи да му даде поне минимална представа какво става с отечеството зад гърба му, и така аз го видях, беше сам в топлия кабинет с бели стени с графики на английски коне, изтегнат назад в креслото с пружини, под крилете на вентилатора, с панталон от бял измачкан памучен плат с медни копчета, без никакви отличителни знаци, дясната му ръка с атлазена ръкавица лежеше на дървеното бюро, където имаше само три еднакви чифта очила със златни рамки, зад гърба му имаше витрина с прашни книги, които по-скоро приличаха на големи счетоводни тефтери, подвързани с човешка кожа, отдясно имаше голям отворен прозорец, също с метална решетка, през която се виждаше целият град и цялото небе, без облаци и без птици, чак до другия бряг на морето, и аз почувствувах голямо облекчение, защото той се показа по-малко проникнат от съзнанието на властта си, отколкото всички негови привърженици, и беше по-питомен, отколкото на всичките си фотографии, и заслужаваше повече съчувствие, защото всичко в него беше старо и тежко и изглеждаше така миниран от някаква ненаситна болест, че не можа да си поеме дъх, за да ми каже да седна, а го направи с тъжен жест на атлазената ръкавица, изслуша доводите ми, без да ме погледне, и като дишаше, гърдите му свиреха тънко, едно стаено подсвиркване, което пълнеше стаята с креозот, проучи задълбочено сметките, които аз му обяснявах с ученически примери, защото той не разбираше абстрактните понятия, и започнах така, че му показах как Летисия Назарено ни дължеше за такова количество тафта, което се равняваше на два пъти разстоянието по море до Санта Мария дел Алтар, което ще рече 190 левги, и той каза като на себе си „аха“ и накрая му обясних, че общият сбор от сметката с отстъпката, направена специално за негово превъзходителство, възлизаше на най-голямата печалба от лотарията през последните десет години в шесторен размер, а той отново рече „аха“ и едва тогава ме погледна право в очите без очила и можах да видя, че очите му са плахи и снизходителни, и едва тогава ми каза със странен глас на хармониум, че нашите искания са ясни и справедливи, всекиму заслуженото, каза дългът да се мине за сметка на правителството. Действително така беше по онова време, когато Летисия Назарено го беше създала отново, без дивашките навици, внушени му от майка му Бендисион Алварадо, премахна обичая му да яде, както си върви, с чинията в едната ръка и с лъжицата в другата, и сега се хранеха тримата на една плажна масичка, под навеса от цъфнали фунийки, той сядаше срещу детето, а Летисия Назарено между двамата, като им показваше правилата за добро държане и за здравословно ядене, научи ги да стоят облегнати назад на стола, да държат вилицата с лявата ръка и ножа с дясната, да дъвчат със затворена уста всяка хапка петнайсет пъти от едната страна на устата и петнайсет пъти от другата страна, без да обръща внимание на техните протести, че толкова изисквания приличали на казармен режим, научи го след свършването на обеда да прочита официалния вестник, в който той фигурираше като патрон и почетен директор, щом го видеше изтегнат в хамака под сянката на гигантската сейба в семейния двор, слагаше вестника в ръцете му, като казваше, че е недопустимо един държавен глава да не е в течение на събитията по света, слагаше му очилата със златни рамки и го оставяше да срича сам собствените си новини, а тя тренираше детето в спорта на послушниците да хвърля и да хваща една каучукова топка, докато той се гледаше на снимките, които бяха толкова стари, че някои от тях не бяха негови, а на двойника му, който беше умрял заради него и чието име не си спомняше, виждаше се как ръководи всеки вторник заседанията на министерския съвет, на които не беше присъствувал от времето на кометата, научаваше исторически фрази, които му се приписваха от неговите образовани министри, четеше и главата му клюмаше от задуха на блуждаещите по небето облаци през августовските следобеди, полека-лека потъваше в калната пот на обедната почивка и мърмореше: какво лайно е този вестник, по дяволите, не разбирам как хората го търпят, мърмореше той, но, изглежда, в главата му оставаше нещо от това четене, защото от краткия и лек сън се събуждаше с някаква нова идея, подсказана от новините, изпращаше заповеди на министрите по Летисия Назарено, а те му отговаряха по нея, като се мъчеха зад нейната мисъл да схванат неговата мисъл, защото ти беше това, което аз исках да бъдеш, тълкувател на моите най-висши помисли, ти беше моят глас, моят разум и сила, тя беше неговото най-вярно и най-остро ухо за клокоченето на непрестанната лава в недостъпния свят, който го обкръжаваше, въпреки че в действителност последните оракули, които ръководеха съдбата му, бяха анонимните надписи по стените в клозетите на обслужващия персонал, по тях той отгадаваше спотаените истини, които никой не се осмеляваше да му разкрие, дори ти, Летисия Назарено, четеше ги на разсъмване, когато се връщаше от доенето на кравите, преди да са ги изтрили чистачите, и нареди да варосват всеки ден стените на клозетите, та никой да не устои на изкушението да се разтовари от вътрешната си злоба, там позна той огорченията на върховното командуване, потиснатите намерения на тези, които растяха под неговата сянка, а го плюеха зад гърба, чувствуваше се господар на цялата си власт, когато успееше да проникне в загадката на човешкото сърце посредством изобличителното огледало на бележката, написана от негодника, и след толкова години отново взе да пее, докато съзерцаваше през мъглата на москитерото утринния сън на своята единствена и законна жена Летисия Назарено, просната като заседнал кит, ставай, пееше той, в моето сърце часът е шест, морето си е на мястото, животът продължава, Летисия, непредвидимият живот на единствената от многобройните му жени, която бе получила от него всичко освен простата привилегия да осъмва до нея в леглото, защото след последното любене той си отиваше, закачаше лампата, за случай че се наложи да бяга, на прага на старата си ергенска спалня, слагаше трите резета, трите ключалки и трите мандала, лягаше по корем на пода, сам и облечен, както го беше правил всяка нощ преди тебе, както правеше след тебе до последната нощ на своите сънища на самотен удавник, след доенето се връщаше в твоята стая, миришеща на нощен звяр, за да продължи да ти дава каквото поискаш, много повече от безмерното наследство на майка му Бендисион Алварадо, много повече от всичко, което някой човек е сънувал на земята, и не само на нея, а и на нейните нескончаеми роднини, които пристигаха от непознати Антилски острови само с едно богатство — кожата на гърбовете си, само с една титла — името Назарено, едно сурово семейство от безстрашни мъже и жени, обзети от треската на алчността, които заграбиха с щурм болниците, тютюна, питейната вода, старите привилегии, с които той преди беше облагодетелствувал командуващите различните родове войски, за да ги държи настрана от друг вид амбиции, и които Летисия Назарено им отне полека-лека чрез негови заповеди, които той не беше издавал никога, но ги одобряваше, съгласен, беше премахнал варварския метод за екзекуция чрез разчекване с коне и се беше опитал да го замени с електрически стол, който му беше подарил командирът на десанта, та и ние да се възползуваме от най-цивилизования метод за убиване, беше посетил лабораторията на ужаса в пристанищната крепост, където избираха най-изтощените политически затворници, за да се обучават в манипулиране с трона на смъртта, който при работа абсорбираше цялата електрическа енергия на града, знаехме точния час на смъртоносния експеримент, защото оставахме за миг на тъмно с притаен от ужас дъх, запазвахме една минута мълчание в публичните домове на пристанището и пиехме по чашка за душата на осъдения, не един път, а много пъти, защото повечето от жертвите оставаха да висят на коланите на стола с посиняло тяло и димящи опечени меса и продължаваха да стенат от болка, докато някой не проявеше милост и ги довършеше с изстрел след няколко несполучливи опита, правех всичко, за да ти угодя, Летисия, заради тебе бях опразнил каторгите, и отново върна правото за репатриране на враговете си, обнародва едно великденско постановление никой да не бъде наказан за различие в мненията, никой да не бъде преследван заради интимни проблеми, искрено убеден в разгара на своята есен, че дори най-отявлените му противници имат правото да споделят насладата, на която той се радваше във възхитителните януарски нощи с единствената жена, заслужила честта да го вижда без риза и с дълги долни гащи, и с огромната херния, позлатена от лунната светлина на терасата на двореца, и двамата се любуваха на загадъчните върби, които за коледните празници им бяха изпратили кралят и кралицата на Вавилония, за да ги засадят в градината на дъжда, наслаждаваха се на нацепеното на трески слънце през непрестанния дъжд, любуваха се на полярната звезда, заплетена в гъстия клонак, наблюдаваха вселената по цифрите на радиограмата, предадена от подигравателните подсвирквания на бягащите планети, слушаха заедно поредния епизод от романите, предавани по радио Сантяго де Куба, който оставяше в душите им неспокойствието дали утре все още ще бъдем живи, за да разберем как ще се оправи това нещастие: преди да си легне, той си играеше с детето, за да го научи на всичко, което можеше да се знае за употребата и поддържането на бойното оръжие, защото тази човешка наука той познаваше най-добре от всички, но единствения съвет, който му даде, беше никога да не издава заповед, ако не е сигурен, че ще я изпълнят, накара го да го повтори толкова пъти, колкото смяташе, че е необходимо, та детето да не забрави никога, че единствената грешка, която не трябва да допусне нито веднъж през живота си един мъж, облечен с авторитет и власт, е да издаде заповед, за която не е сигурен, че ще бъде изпълнена; това беше по-скоро съвет на патил дядо, отколкото на мъдър баща и детето нямаше да го забрави, дори ако живееше колкото него, защото му го каза, когато беше на шест години, докато той го подготвяше да стреля за първи път в живота си с откатно оръдие, на чийто катастрофален грохот приписахме страхотната суха буря със светкавици и вулканични тътнежи и ужасния полярен вятър от Комодоро Ривадавия, който изтърбуши утробата на морето и вдигна във въздуха един цирк с животни, разпънат на площада на старото рибно пристанище, с мрежи изваждахме слонове, удавени клоуни, жирафи, покачени на трапеца от урагана, който по някакво чудо не преобърна банановия кораб, на който пристигна след няколко часа поетът Феликс Рубен Гарсия Сармиенто, който щеше да стане известен под името Рубен Дарио, за чудо морето се успокои в четири, изкъпаният въздух се изпълни с летящи мравки и той се показа на прозореца на спалнята си и видя зад прикритието на пристанищните възвишения бялото корабче, килнато на дясната си страна и със свалени мачти, което плаваше безопасно в следобедното затишие, пречистено от сярата на урагана, видя на мостика капитана, който ръководеше трудната маневра в чест на именития гост с рубашка от тъмно сукно и елек, кръстосан отпред, за когото не му споменаха до следващата неделя вечер, когато Летисия Назарено го помоли за недопустимата милост да я придружи на поетичната вечер в Националния театър и той прие, без да мигне, съгласен. Чакахме цели три часа на крака в задушната атмосфера на партера, заврели в празничните си костюми, които ни наредиха да облечем спешно в последните минути; когато най-после засвириха националния химн и се обърнахме, аплодирайки, към ложата, белязана с герба на отечеството, където се появи дебелата послушница с шапка с къдрави пера и с опашките от черни лисици върху тафтената си одежда, седна, без да поздрави, до престолонаследника с вечерна униформа, който отговори на аплодисментите с лилията от празните пръсти на атлазената ръкавица, която стискаше в ръката си, защото майка му беше му казала, че така правели принцовете от предишните епохи, не видяхме никого другиго в президентската ложа, но по време на двучасовия рецитал бяхме уверени, че той е там, чувствувахме невидимото му присъствие, което бдеше да не се объркат нашите съдби от бъркотията на поезията, той регулираше любовта, решаваше силата и часа на смъртта в един кът на потъналата в полумрак ложа, откъдето видя, без да бъде видян, дебелия минотавър, чийто глас на морска гръмотевица го вдигна от мястото му и от времето му и го остави да плува в пространството, без да иска за това разрешение от него, в златния звук на звънките тръби на триумфалните арки на Марс и Минерва за прослава, която не беше за вас, господин генерал, видя героичните атлети от хоругвите, черните ловджийски кучета, силните бойни коне с железни копита, пиките и копията на рицарите с груби нагръдници, които носеха пленено странното знаме за чест и слава на оръжия, които не бяха техни, видя войската от озверели младежи, които изпращаха предизвикателства към слънцата на червеното лято, снеговете и ветровете на ледовитата зима, нощта и скрежа, омразата и смъртта за вечния блясък на едно безсмъртно отечество, по-голямо и по-славно, отколкото той си беше мечтал в дългите трескави бълнувания като босоног воин, почувствува се беден и дребен сред земетръсните овации, които одобряваше в сянката, мислейки си, майко моя, Бендисион Алварадо, това се казва шествие, а не буламачите, които ми организират тези хора, чувствуваше се смален и самотен, потиснат от горещината и от комарите, и от колоните, напръскани със златен прах, и овехтелия плюш на почетната ложа, по дяволите, как е възможно този индианец да напише толкова хубаво нещо със същата ръка, с която си бърше задника, каза си той, тъй развълнуван от откриването на красотата в думи, че влачеше огромните си крака на пленен слон в такт с войнствените удари на тимпанистите, заспиваше под ритъма на славословията от звънката песен на стройния хор, който Летисия Назарено рецитираше за него под сянката на триумфалните арки на сейбата в двора, пишеше стихове по стените в клозета, мъчеше се да рецитира по памет цялата поема на равнодушния Олимп от кравешки лайна в оборите за доене, когато земята се разтресе от динамитния заряд, избухнал преждевременно в президентската кола, гарирана в хангара, беше ужасно, господин генерал, такъв мощен взрив, че много месеци след това все намирахме из целия град изкривените части на колата, която един час по-късно Летисия Назарено и детето трябваше да използуват, за да направят обичайните покупки в сряда, защото атентатът беше подготвен срещу нея, господин генерал, без съмнение, и тогава той се плесна с ръка по челото, по дяволите, как можа да не го предвиди, какво бе станало с неговото пословично ясновидство, щом като от толкова месеци насам надписите в клозетите не бяха насочени против него, както обикновено, или против някого от неговите министри, а бяха предизвикани от наглостта на Назареновци, които бяха стигнали дотам, че искаха да излапат доходите, запазени за върховното командуване, или от амбициите на духовниците, които получаваха от светското правителство безгранични и вечни облаги: той беше забелязал, че невинните критики срещу майка му Бендисион Алварадо се бяха превърнали в папагалски ругатни, памфлети със скрита злоба, които зрееха в хладната безнаказаност на клозетите, и най-накрая излизаха на улицата, както е ставало много пъти с други, по-дребни скандали, които той самият се заемаше да ускори, макар че никога не беше си помислял, нито можеше да си помисли, че щяха да проявят толкова жестокост, като сложат два квинтала динамит под самия покрив на двореца, негодници, как е могъл да бъде толкова отдаден на екстаза от триумфалните тръби, та неговото обоняние на охранен тигър не беше надушило навреме старата и сладникава миризма на опасността, майка му стара; свика спешно главното командуване, четиринайсет разтреперани генерали, които след толкова години най-обикновено отношение и ордени, получени от втора ръка, отново виждаха на два лакътя от себе си несигурния старец, чието реално съществуване беше най-простата от неговите загадки, посрещна ни седнал на тронния стол в салона за аудиенции, с униформата на редник, която миришеше на пикоч от пор, с много фини очила от чисто злато, които не бяхме виждали дори на последните му портрети, и беше по-стар и по-далечен, отколкото можехме да си го представим, с изключение на гладките повехнали ръце без атлазените ръкавици, които сякаш не бяха неговите естествени ръце на военен, а ръцете на много по-млад и състрадателен човек, всичко останало беше тежко и мрачно и колкото повече го наблюдавахме, толкова по-ясно разбирахме, че едва му оставаше последен дъх да живее, но това беше дъхът на една безапелационна и опустошителна власт, която той самият трудно сдържаше, като буен див кон, без да говори, без да помръдне дори главата си, докато му отдавахме почести на генерал-главокомандуващ и сядахме пред него в креслата, наредени в кръг, и едва тогава си свали очилата и взе да ни оглежда внимателно с острите си очи, които познаваха тайните скривалища на нашите задни намерения, изгледа ни безмилостно, като ни гледаше толкова, колкото му беше необходимо да установи точно колко се беше променил всеки от нас от онзи избледнял в паметта му следобед, когато ги беше повишил в най-високите чинове, посочвайки ги с пръст според поривите на вдъхновението си, и докато ги проучваше с поглед, у него растеше увереността, че между тези четиринайсет скрити врагове са авторите на атентата, но междувременно се почувствува толкова самотен и беззащитен пред тях, че едва примигна, едва повдигна глава, за да отправи призив за единство, сега повече от всякога необходимо за доброто на отечеството и честта на армията, препоръча им енергия и мъдрост и им оказа голяма чест, като ги натовари с мисията да разкрият незабавно авторите на атентата, за да бъдат предадени на спокойната строгост на военното правосъдие, това е всичко, господа, каза накрая той, знаейки, че авторът е един от тях, или пък всички, смъртно засегнат от непреодолимото убеждение, че животът на Летисия Назарено сега не зависеше от волята на господа, а от мъдростта, с която той успее да я предпази от една заплаха, която рано или късно щеше неумолимо да се изпълни, проклета да е. Задължи я да преустанови обществените си задължения, задължи най-алчните й роднини да се откажат от всички привилегии, които можеха да го сблъскат с военните, най-разбраните от тях назначи на синекурни консулски длъжности, а най-настървените намерихме да плуват в отходните канали на пазара, след толкова години отново се появи без предварително известие в празното си кресло на заседанията на министерския съвет, решен да ограничи участието на духовенството в държавните работи, за да те предпазя от враговете ти, Летисия, и въпреки това беше пуснал нови дълбоки сонди сред главното командуване след първите драстични решения, и беше уверен, че седем от командуващите му бяха безрезервно предани освен главнокомандуващия, който беше най-старият от неговите побратими, но все още не притежаваше власт срещу останалите шест, които го караха по цели нощи да не спи поради неизбежното впечатление, че Летисия Назарено е вече белязана от смъртта, убиваха я в ръцете му въпреки строгостта, с която караше да пробват яденето й, откакто бяха намерили в хляба рибена кост, проверяваха чистотата на въздуха, който дишаше, защото той се страхуваше да не би да са сложили отрова в помпата за флайтокс, виждаше я бледа на масата, чувствуваше я, че остава без въздух посред любенето, мъчеше го мисълта да не й сложат чумни микроби във водата за пиене, витриол в капките за очи, хитроумни смъртоносни приумици, които му вгорчаваха всеки миг през онези дни и го събуждаха посред нощ с острото усещане, че кръвта на Летисия Назарено е изтекла по време на съня от някаква индианска магия, измъчван от толкова въображаеми рискове и истински заплахи, които му пречеха да излезе на улицата без зловеща президентска охрана, обучена да убива без причина, но тя излизаше, господин генерал, извеждаше и детето, той преодоляваше лошите предзнаменования, за да ги види, когато се качваха в новата брониран�Читать дальше