— Това е типична реакция — успокои го директорът. — Ще й мине.
Но не мина никога. След като много пъти опита да се срещне пак с Мария, Сатурно направи и невъзможното да й изпрати писмо, но напразно. Четири пъти му го връщаха неразпечатано и без обяснения. Сатурно се отказа, но продължи да оставя на портиера на болницата пакети с цигари, без дори да знае дали ги предават на Мария, докато действителността го погълна.
Повече не се чу за него, освен че се оженил и се върнал в страната си. Преди да тръгне от Барселона, остави котката полумъртва от глад на една случайна любовница, която обеща също да носи цигари на Мария. Но и тя изчезна. Роса Регас си спомни, че я срещнала в „Корте Инглес“ 16 16 Верига известни магазини в Испания. — Б.пр.
преди около дванайсет години, в оранжевата роба на някаква източна секта и в напреднала бременност. Разказала й, че носила цигари на Мария винаги когато можела, правила й някои услуги, докато веднъж заварила само развалините на болницата, разрушена като лош спомен от онези тъжни времена. Последния път, когато я видяла, Мария й се сторила нормална, малко напълняла и доволна от спокойствието в манастира. Същия ден й занесла и котката, защото парите, които Сатурно оставил за храна, били свършили.
Април 1978
Габриел Гарсия Маркес
Страх през август
Пристигнахме в Арецо малко преди обяд и изгубихме повече от два часа да търсим възрожденския замък, който венецуелският писател Мигел Отеро Силва бе купил в това романтично кътче на тосканското поле. Беше една неделя в началото на август, гореща и шумна, и по улиците, пълни с туристи, трудно можеше да се намери някой да ни упъти. След много безуспешни опити се качихме в колата и напуснахме града по алея от кипариси без пътни знаци. Една старица, която пасеше гъски, ни показа къде точно е замъкът. Преди да се сбогуваме, ни попита дали ще спим там, а ние отговорихме, че смятаме само да обядваме.
— Толкова по-добре — каза тя, — защото тази къща е страшна.
Жена ми и аз не вярваме в призраци и се присмяхме на нейното суеверие, но двамата ни синове, на девет и на осем години, грейнаха от щастие при възможността да се запознаят отблизо с някой дух.
Мигел Отеро Силва — добър писател, превъзходен домакин и изкусен кулинар, ни очакваше с незабравим обяд. Тъй като закъсняхме, не ни остана време да разгледаме вътрешността на замъка, преди да седнем на масата, но външният му вид не вдъхваше никакъв ужас, а и най-малкото притеснение изчезваше при гледката към града от отрупаната с цветя тераса. Трудно бе за вярване, че на онзи хълм с къщички, едва побрали своите деветдесет хиляди жители, са се родили толкова гении. Мигел Отеро Силва подхвърли с карибския си хумор, че всички те са от един дол дренки.
— Великият — добави той многозначително — е Лудовико.
Така, без други имена — Лудовико, господарят на изкуствата и на войната, който сам построил замъка на своето нещастие. По време на целия обяд Мигел говори за него, за безграничната му сила, за яростната му любов и за ужасяващата му смърт. Разказа ни как в момент на любовна лудост пробол в леглото жената, която малко преди това бил обладал, а после насъскал собствените си кръвожадни бойни кучета да го разкъсат. Убеждаваше ни сериозно, че в полунощ духът на Лудовико броди из тъмната къща и търси покой в своето любовно чистилище.
Наистина замъкът беше огромен и мрачен, но посред бял ден, с пълен стомах и доволно сърце, разказът на Мигел можеше да бъде приет само като поредната му шега за забавление на гостите. Следобед подремнахме и обиколихме спокойно осемдесет и двете стаи, подлагани на всякакви промени от различните собственици. Мигел бе направил пълен ремонт на долния етаж и бе построил модерна спалня с мраморен под, инсталация за сауна, физкултурни уреди, както и китната тераса, където бяхме обядвали. Вторият етаж, най-използван през вековете, представляваше върволица от стаи без определен стил, с мебели от различни епохи, изоставени на собствената си съдба. Но в края на коридора една стая времето бе забравило да докосне. Спалнята на Лудовико.
Като магия. Там стоеше леглото със златотканите завеси и чудната покривка с гайтани, втвърдена от изсъхналата кръв на убитата любовница. Виждаха се камината със застинала пепел и последната цепеница, превърнала се в камък, гардеробът с масивни гербове по дръжките и масленият портрет на замисления рицар в златна рамка, рисуван от някой флорентински майстор, нямал щастието да надживее епохата си. Но това, което ме порази, беше уханието на пресни ягоди, необяснимо защо наситило въздуха на спалнята.
Читать дальше