Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

Не го заварила вкъщи, но намерила ключовете в саксията в коридора, където ги слагали обикновено. Сега тя се предаде без никакви условия. „Този път докога?“ — попита я той. Тя му отговори със стих от Винисиус де Мораес: „Любовта е вечна, докато е жива.“ Две години по-късно продължаваше да е вечна.

Изглежда, Мария узряваше. Отказа се от мечтата да става актриса и се посвети на мъжа си — и в работата, и в леглото. В края на предишната година бяха ходили в Парпинян на конгрес на илюзионистите и на връщане минаха през Барселона. Толкова им хареса, че останаха осем месеца, чувстваха се чудесно и си купиха апартамент в типичния каталунски квартал Орта, много шумен, без портиер, но с предостатъчно място за пет деца. Това неземно щастие продължи до съботата, когато тя нае кола да отиде при роднините си в Сарагоса и обеща да се върне в понеделник вечерта в седем. До четвъртък сутринта не бе дала признаци на живот.

Следващия понеделник се обадиха по телефона от компанията, застраховала наетия автомобил, и попитаха за Мария. „Не зная нищо — каза Сатурно. — Търсете я в Сарагоса.“ Затвори. Седмица по-късно дойде цивилен полицай и съобщи, че са намерили колата напълно ограбена при една отбивка близо до Кадис, на деветстотин километра от мястото, където Мария я бе оставила. Агентът се интересуваше дали тя може да каже нещо повече за кражбата. Сатурно тъкмо хранеше котката, едва го погледна и направо му каза да не си губят времето, защото жена му избягала от къщи неизвестно с кого и къде. Говореше така сериозно, че агентът се почувства неудобно и поиска извинение за въпросите. Случаят бе приключен.

Съмнението, че Мария може да си отиде за втори път, се загнезди у Сатурно на Цветница в Кадакес, където Роса Регас ги бе поканила на яхтата си. Бяхме в „Маритим“, претъпкания мръсен бар на la gauche divine 15 15 Божествената левица (фр.). — Б.пр. в залеза на франкизма, около една от онези железни маси с железни столове, където едва се побираха шестима, а седяхме двайсет. Мария запуши втория пакет цигари за деня и остана без кибрит. Мършава мъжка космата ръка с бронзова римска гривна се провря през тълпата на масата и й подаде огън. Тя благодари, без да погледне на кого, но Сатурно Магьосника го видя. Беше юноша, кокалест, голобрад, смъртноблед, с черна коса на опашка до кръста. Витрините на бара едва издържаха урагана на северния пролетен вятър, а той носеше груба памучна блуза и цървули.

Срещнаха го отново чак в края на есента в една кръчма в Ла Барселона, където сервираха морски специалитети. Беше със същите дрехи от грубо платно и с дълга плитка вместо опашка. Поздрави ги като стари приятели, а начинът, по който се целунаха с Мария, събуди подозрението на Сатурно, че се виждат тайно. Няколко дни по-късно случайно намери ново име и телефонен номер, написани от Мария в домашния указател, и с безмилостната прозорливост на ревнивец отгатна техния собственик. Проучването за нахалника окончателно го срази: двайсет и две годишен, единствен син на богати родители, декоратор на модни витрини, със слава на бисексуален лигльо и утвърден наемен утешител на омъжени жени. Овладя се до вечерта, в която Мария не се прибра. Тогава започна да му звъни по телефона всеки ден, отначало на два-три часа от шест сутринта до следващата сутрин, а после всеки път, когато имаше телефон подръка. Никой не отговаряше и това увеличаваше мъките му.

На четвъртия ден вдигна андалуската, която чистеше къщата. „Господарят не е тук“ — каза тя с вбесяващо безразличие. Сатурно не се сдържа и попита там ли е госпожица Мария.

— Тук не живее никаква Мария — отговори жената. — Господарят не е женен.

— Зная — подметна той. — Не живее, но ходи понякога, нали?

Жената се ядоса.

— Но кой идиот се обажда?

Сатурно затвори. Прие отрицанието на жената като ново доказателство за това, което за него не бе подозрение, а жестока истина. Изгуби контрол над себе си. Следващите дни звъня по азбучен ред на всички познати в Барселона. Не научи нищо ново и всеки разговор го правеше по-нещастен, защото ревнивите му бълнувания бяха известни сред заклетите бохеми от la gauche divine и те отговаряха с шеги, които само разгаряха страданието му. Чак тогава разбра, че е сам в този красив, призрачен и недостъпен град, където никога нямаше да бъде щастлив. На сутринта нахрани котката, хвана се за сърцето да не умре и твърдо реши да забрави Мария.

Минаха два месеца, а Мария още не беше свикнала с живота в санаториума. Хапваше от затворническия порцион колкото да не умре от глад, с приборите, закачени с верига за грубата маса, и с поглед, впит в портрета на генерал Франсиско Франко, който председателстваше зловещата средновековна трапезария. В началото се съпротивляваше срещу тъпото еднообразие на каноническите часове за утренна, обедна, вечерня и другите църковни служби през по-голямата част от времето. Отказваше да играе на топка във вътрешния двор и да работи в ателието за изкуствени цветя, където група затворнички се трудеха с безумно старание. През третата седмица започна постепенно да се приобщава към живота в манастира. В края на краищата, казваха лекарите, всички започват така и рано или късно влизат в колектива.