Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

— Дали има телефон? — попита я Мария.

— Разбира се — отвърна жената. — Там ще ви покажат.

Поиска от Мария още една цигара и тя й подаде целия мокър пакет. „Ще изсъхнат по пътя“ — каза. Жената махна с ръка за сбогом от стъпалото и почти извика: „Късмет.“ Автобусът потегли и прекъсна думите й.

Мария се затича към входа на сградата. Една надзирателка се опита енергично да я спре с ръка, но се наложи да извика заповеднически: „Стой, казах!“ Мария погледна изпод одеялото и срещна две ледени очи и един категоричен показалец, който й сочеше редицата. Подчини се. В преддверието на сградата се отдели от групата и попита портиера за телефон. Друга надзирателка я върна, като я потупваше по гърба и говореше мило:

— Оттук, хубавице, тук има телефон.

Мария продължи с останалите по мрачен коридор. Накрая влезе в обща спалня, надзирателките оправиха леглата и започнаха да ги разпределят между дошлите. Една жена, различна от другите, се стори на Мария по-човечна и по-високопоставена. Тя мина по редицата, като сравняваше имената в някакъв списък с тези, които пристигналите носеха на картончета върху гърдите. Когато стигна до Мария, се учуди, че не носи отличителен знак.

— Аз дойдох само да се обадя по телефона — каза Мария.

Обясни припряно, че колата й се повредила на шосето, че мъжът й е илюзионист и я чака в Барселона да изпълнят три ангажимента до полунощ. Трябва да го предупреди, че няма да пристигне навреме да го придружи. Сигурно е вече седем часът. Той трябва да излезе от къщи след десет минути и тя се страхува, че ще провали всичко, ако закъснее. Началничката я слушаше с подчертано внимание.

— Как се казваш? — попита тя.

Мария й каза името си с въздишка на облекчение, но жената не го намери в списъка, въпреки че провери няколко пъти. Попита разтревожено една от надзирателките. Онази не каза нищо и сви рамене.

— Аз дойдох само да се обадя по телефона — повтори Мария.

— Добре, хубавице — отговори началничката, като я водеше към леглото с прекалено показна нежност, за да е искрена, — ако се държиш добре, ще можеш да говориш по телефона с когото си поискаш. Но не сега, а утре.

Тогава нещо щракна в главата на Мария и тя разбра защо жените от автобуса се движат като по дъното на аквариум. Просто бяха натъпкани с успокоителни и този палат на сенките с дебели каменни стени и ледени стълбища бе всъщност клиника за душевноболни. Уплаши се и хукна навън от спалнята, но преди да стигне вратата, една огромна надзирателка я хвана с лапата си и я прикова към земята с ловко движение. Мария се извърна към нея, парализирана от ужас.

— В името на Божията любов — изстена тя. — Кълна се в майка си, че дойдох само да се обадя по телефона.

Достатъчно беше да види лицето й, за да разбере, че няма смисъл да моли това тъпо чудовище. Наричаха я Херкулина заради изключителната сила. Занимаваше се с тежките случаи и две пациентки бяха умрели, удушени от нейните ръце, силни като лапи на полярна мечка, обучена в изкуството да убива по невнимание. Първия път всичко приключи като доказан нещастен случай. Вторият беше пообъркан. Смъмриха Херкулина и я предупредиха, че ще разследват основно следващата й проява. Говореше се, че е заблудена овца от благородническа фамилия с много имена и че е направила съмнителна кариера от неизяснени нещастни случаи в различни лудници в Испания.

Първата нощ се наложи да инжектират на Мария сънотворно, за да заспи. Преди разсъмване се събуди от страстно желание да пуши и се видя със завързани китки и глезени на железните пръчки на леглото. Никой не откликна на виковете й. На сутринта, докато мъжът й в Барселона се чудеше къде е, я намериха припаднала в собствените си секрети и се наложи да я закарат в лечебницата.

Когато дойде на себе си, нямаше представа за времето. Но тогава светът бе море от любов, а до леглото й стоеше огромен старец с лека походка и успокояваща усмивка, който умело й върна желанието за живот. Беше директорът на санаториума.

Преди да промълви нещо друго, дори преди да поздрави, Мария му поиска цигара. Той й я подаде запалена и й подари почти пълен пакет. Мария не сдържа хлипането си.

— Използвайте и плачете колкото искате — каза лекарят с приспивен глас. — Няма по-добро лекарство от сълзите.

Мария се довери без свян, както не бе го правила никога пред случайните мъже в досадните минути след любовта. Лекарят я слушаше, галеше косите й, наместваше възглавницата, за да диша по-леко, водеше я из лабиринтите на колебанията й с вещина и обич, непознати за нея дотогава. За първи път в живота си почувства чудото да бъде разбирана от мъж, който я слуша увлечено, без да очаква в замяна да легне с нея. След един дълъг час, напълно разкрила душата си, тя помоли за разрешение да се обади на мъжа си.