Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

В Тоскана летните дни се точат дълго, а хоризонтът остава на мястото си чак до девет вечерта. Когато свършихме обиколката на замъка, минаваше пет, но Мигел настоя да видим фреските на Пиеро делла Франческа в църквата „Свети Франсиск“, след това пихме кафе със сладки приказки под навесите на площада и когато се върнахме да вземем куфарите си, видяхме, че вечерята е сервирана. Така че останахме да вечеряме.

Докато седяхме под виолетовото небе с една-единствена звезда, децата запалиха факли в кухнята и тръгнаха на експедиция из горните етажи. От масата чувахме техния див конски галоп по стълбите, скърцането на вратите, щастливите им крясъци, с които викаха Лудовико из тъмните стаи. Тяхна беше лошата идея да останем да спим. Мигел Отеро Силва ги подкрепи очарован и ние нямахме гражданската доблест да откажем.

Въпреки моето безпокойство с жена ми спахме много добре в една стая на първия етаж, а децата — в съседната. И двете помещения бяха обновени и приветливи. Докато се опитвах да заспя, преброих дванайсетте удара на вечно будния стенен часовник в залата и си спомних страховитото предупреждение на жената с гъските. От умора заспахме веднага.

Спахме дълго и дълбоко. След седем ме събуди едно разкошно слънце, което се промъкваше между виещите се растения на прозореца. До мен жена ми плуваше в спокойното море на невинните. „Каква глупост — казах си, — някой още да вярва в духове.“ Тогава ме ужаси уханието на току-що откъснати ягоди, видях камината със студената пепел и последната цепеница, превърната в камък, и портрета на тъжния рицар в златната рамка, който ни гледаше от дълбините на три века. Не се намирахме в стаята на долния етаж, където бяхме легнали миналата нощ, а в спалнята на Лудовико, под корниза с прашните завеси и в чаршафите на проклетото му легло, напоени с гореща кръв.

Октомври 1980

Човекът от погребалното бюро пристигна с такава точност, че Мария дос Прасерес, по хавлия и с ролки на главата, едва успя да си пъхне една червена роза зад ухото, да не изглежда толкова отблъскваща, колкото се чувстваше. Притесни се още повече от вида си, щом отвори вратата и видя не мрачен нотариус, каквито си представяше, че трябва да бъдат търговците на смъртта, а свенлив младеж с карирано сако и вратовръзка на разноцветни птици. Не носеше палто, въпреки че ситният дъждец и косо брулещият вятър почти винаги правеха променливата пролет в Барселона по-неприятна от зимата. Мария дос Прасерес, посрещала през живота си много мъже по всяко време, се почувства засрамена както никога. Наскоро бе навършила седемдесет и шест години и беше убедена, че ще умре преди Коледа, но сега едва не захлопна вратата и не помоли погребалния агент да изчака за миг, докато се облече, за да го посрещне както трябва. После реши, че може да измръзне на неосветената площадка на стълбището, и го покани да влезе.

— Извинете, сигурно приличам на плашило — каза тя, — но живея в Каталония повече от петдесет години и за първи път ми се случва някой да дойде в уречения час.

Говореше съвършен каталонски, в чистия му, малко архаичен вид, макар понякога да се промъкваше мелодичността от забравения й португалски. Беше мулатка, изглеждаше още стройна и жизнена, въпреки възрастта и телените ролки, с гъста коса и хищни жълтеникави очи, в които от доста време не проблясваше и капка съчувствие към мъжете. Агентът, заслепен от дневната светлина, мълчаливо избърса обувките си в ютената изтривалка и целуна ръката й с почтителен поклон.

— Напомняш ми мъжете от моята младост — подхвърли Мария дос Прасерес и гръмко се изсмя. — Седни.

Макар и още нов в службата, той бе достатъчно опитен и не очакваше такова тържествено посрещане в осем сутринта от една безмилостна старица, която на пръв поглед му заприлича на луда, избягала от Южна Америка. Той остана на крачка от вратата, без да знае какво да каже, а в същото време Мария дос Прасерес разтваряше плюшените завеси на прозорците. Оскъдното априлско слънце едва освети изисканата обстановка на хол, подобен на антикварна витрина. Бе пълен с предмети за ежедневна употреба, без нищо излишно, всички сякаш поставени на точното им място и подбрани с толкова вкус, че трудно би се намерила по-добре подредена къща дори в древната и потайна Барселона.

— Извинете — рече той. — Сбъркал съм вратата.

— Де да беше така — отвърна тя. — Смъртта обаче не бърка.