Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

Погребалният агент разтвори върху масата в столовата огромна схема, нагъната като навигационна карта, разграфена на разноцветни участъци, с много кръстчета и цифри във всеки цвят. Мария дос Прасерес разбра, че това е подробен план на обширното гробище в Монжуик, и с атавистичен ужас си спомни гробището в Манаос, оставено на произвола на проливните октомврийски дъждове, където тапирите газеха във водата между безименни могили и гробници на авантюристи, украсени с флорентински стъклописи. Беше още дете, когато една сутрин прелялата Амазонка се бе превърнала в зловонно тресавище и Мария бе видяла изпочупените ковчези да плуват из двора на къщата, а през процепите им да се подават късове плат и кичури от косите на мъртъвци. Този спомен стана причина да избере за вечния си покой хълма Монжуик, а не добре познатото малко гробище на Сан Хервасио.

— Искам място, до което водите никога не стигат — рече тя.

— Тогава това е, което търсите — посочи търговецът една точка на картата със сгъваемата показалка, която носеше в джоба си като автоматична писалка. — Няма море, което да се качи дотам.

Тя заразглежда внимателно цветната схема, докато откри главния вход, а до него трите съседни гроба, съвсем еднакви и безименни, в които почиваха Буенавентура Дурути и още двама анархистки водачи, убити в Гражданската война. Всяка нощ някой изписваше имената им върху празните каменни плочи. Пишеха ги с молив, с боя, с въглен, с молив за вежди или с лак за нокти, буква по буква, а на сутринта пазачите ги изтриваха, за да остане завинаги тайна кои са били мъртвите под немия мрамор. Мария дос Прасерес бе присъствала на погребението на Дурути, най-тъжната и многолюдна процесия, която Барселона бе виждала някога, и искаше след смъртта си да бъде близо до него. В пренаселения пантеон нямаше нито едно свободно място. Ето защо се примири с това, което й се предлагаше. „Но при условие, че няма да ме поставят за пет години в някое от онези чекмеджета, където човек сигурно се чувства като в пощенска кутия“ — каза тя. После се сети и добави:

— И най-важното, да ме погребат в хоризонтално положение.

Действително заедно с шумната рекламна кампания за предварителна продажба на гробове се носеше слухът, че заравяли телата изправени, за да пестят място. Погребалният агент сякаш бе научил наизуст многократно повтарян монолог, че подозрението е неоснователно и че това са празни приказки на извратени мозъци от старите погребални служби с цел да злепоставят новаторските начинания за продажба на парцели на изплащане. Докато говореше, се чуха три леки потропвания на вратата и той млъкна разколебан, но Мария дос Прасерес му даде знак да продължи.

— Не се притеснявайте — каза съвсем тихо тя. — Това е Ной.

Погребалният агент подхвана обясненията си отново и Мария дос Прасерес остана доволна от подробностите. Преди да отвори вратата, поиска да обобщи докрай мисълта си, назрявала в сърцето й години наред и развита до най-дребните подробности още от легендарното наводнение в Манаос.

— Искам да кажа — допълни тя, — че търся място, където да ме погребат легнала в земята, без риск от наводнение, ако е възможно, под сянката на някое дърво, заради летните горещини, и откъдето няма да ме изровят след известно време, за да ме изхвърлят на боклука.

Отвори вратата и в къщата нахълта малък, прогизнал от дъжда пудел с опърпан вид, който никак не подхождаше на всичко останало в къщата. Връщаше се след утринната си разходка из квартала и щом влезе, весело заподскача. Покачи се върху масата с лудешки лай и едва не изцапа схемата на гробището с калните си лапи. С един-единствен поглед господарката укроти порива му.

— Ной! — каза тя, без да вика. — Baixa d’ací! 17 17 Слез оттам! (катал.) — Б.пр.

Животното се сви, погледна я изплашено и две кристални сълзи се стекоха по муцуната му. Мария дос Прасерес се обърна отново към агента, който стоеше смаян.

— Collons! 18 18 По дяволите! (катал.) — Б.пр. Та то плаче!

— Защото е объркано, че вижда чужд човек тук, и то по това време — тихо го оправда Мария дос Прасерес. — Обикновено влиза вкъщи по-внимателно от хората. С изключение на теб, както вече установих.

— Но то плаче, по дяволите! — повтори младежът, ала веднага осъзна, че е проявил лошо възпитание, и се изчерви. — Извинете, но такова нещо не може да се види дори на кино.

— Всяко куче може да го прави, стига да е научено — обясни тя. — Всъщност господарите им цял живот възпитават у тях навици, които ги карат да страдат, като например да се хранят в панички или да си вършат нуждите в определени часове и на определено място, вместо да ги учат на естествени неща, които им харесват, например да плачат или да се смеят. Та докъде бяхме стигнали?