Нелсън Демил - Играта на лъва

Влязохме във фоайето, но наоколо нямаше много колеги и онези които ни познаваха, като че ли не забелязаха, че идваме заедно, че сме закъснели и че не съм се преоблякъл. Когато го правиш с колежка, ти се струва, че всички знаят, но хората обикновено си имат по-важна работа. Ако бе тук обаче, Кьоних щеше да побеснее. Познавам ги тия хора.

Във фоайето имаше будка за вестници и аз си купих „Таймс“, „Поуст“, „Дейли Нюз“ и „Ю Ес Тудей“, въпреки че всички тия вестници, че и други, ни се доставят пет дни седмично. Обичам вестниците ми да миришат на мастило и да не ги е чел никой друг преди мен.

Докато чакахме асансьора, прегледах водещия материал в „Таймс“, който се отнасяше за новопризнатия терористичен акт, Вниманието ми привлече познато име.

— Мамка му — казах аз.

— Какво има?

Подадох й вестника. Тя го погледна.

— О…

Накратко, в „Таймс“ се посочваше моето име, придружено от снимката ми, навярно направена на „Кенеди“ в събота, макар че не си спомнях тогава да съм носил този костюм. Очевидно беше изфабрикувана, както и няколкото мои цитата, които не си спомнях да съм казвал. Освен този: „Мисля, че Халил все още е в Ню Йорк и ако е така, ще го заловим“. И той не бе дословно точен, а и не го бях предназначил за публична консумация. Мислено си отбелязах да натрия носа на Алън Паркър.

Кейт четеше „Дейли Нюз“.

— Ето и един мой цитат — каза тя. — Пише, че малко оставало да заловим Асад Халил на летището, но той имал съучастници и успял да ни избяга.

Кейт ме погледна.

— Виждаш ли? — попитах я аз. — Ето защо не трябваше да разговаряме с пресата. Джак или Алън са говорили вместо нас.

Тя сви рамене.

— Е, ние се съгласихме да ни използват за… как се казваше?

— За примамка. Къде е твоята снимка?

— Може да я публикуват утре. Или следобед. Аз не съм толкова фотогенична. — Кейт се засмя.

Асансьорът пристигна и се качихме с други хора до офисите на АСЧ. Всички бъбрехме, освен онези, които четяха вестници. Един ме зяпна, после пак сведе очи към вестника си, пак ме погледна и каза.

— Хей, ти си в горещия списък на Халил.

Всички се засмяха. Защо ли не ми беше смешно?

— Не стойте толкова близо до Кори — рече някой друг.

Пак хилене. Колкото по-високо се издигаше асансьорът, толкова по-тъпи ставаха шегите. Даже Кейт се включи в общия хор.

— Мога да ти дам на заем малко перхидрол.

Ха, ха, ха. Ако не бях джентълмен, щях да съобщя, че госпожа Мейфилд е естествено руса.

Както и да е, слязохме на двайсет и шестия етаж и Кейт ми каза:

— Извинявай. Беше смешно.

— Сигурно не съм загрял.

Запътихме се към командния център.

— Стига, Джон. Не те заплашва действителна опасност.

— Тогава хайде утре да използваме твоята снимка.

— Не ми пука. Нали се съгласих.

Влязохме в центъра и се насочихме към бюрата си, като поздравявахме колегите в движение. Никой не направи забавни забележки за снимката ми във вестника. Тук всички бяха професионалисти и шутовете от асансьора бяха временно отклонение, мимолетно не-феберейско поведение. Сигурно в момента се ковладеха един друг, че са се смели. Ако се намирах в предишната си детективска стая, щяха да са закачили на стената увеличената ми снимка с надпис: „Асад Халил търси този човек — можете ли да помогнете?“

Седнах на бюрото си. Всъщност почти нямаше вероятност снимката ми да примами Халил или да ме направи негова мишена. Освен ако не се озовях прекалено близо до него.

Кейт седна срещу мен и започна да прелиства документите на бюрото си.

— Боже мой, тук има тонове материали.

— Повечето са боклук.

Прегледах „Ню Йорк Таймс“, като търсех статията за убийството на американския банкер във Франкфурт. Накрая открих миниатюрно съобщение на Асошиейтед Прес, в което изобщо не се споменваше за Асад Халил.

Реших, че различните власти не са пожелали да спомогнат за всяването на смут сред американското гражданство и представителите на правоохранителните институции, участващи в издирването на либиеца в Америка.

Дадох вестника на Кейт и тя прочете съобщението.

— Сигурно имат известни съмнения. И не искат да играят по свирката на либийското разузнаване.

— Да. — Повечето от убийствата, с които съм се занимавал, бяха извършени от идиоти. Играта на международно разузнаване пък се играе от хора толкова умни, че се държат като идиоти. Хора като Тед Наш и неговите противници. Блестящите им планове стават толкова сложни, че половината от тях всяка сутрин се събуждат и се мъчат да си спомнят на коя страна са тази седмица. Нищо чудно, че Наш мълчеше като пукал — явно използваше умствената си енергия в опити да разреши противоречивата действителност.