Нелсън Демил - Играта на лъва

— С кого разговарям? — попита той. — С Брус Уилис ли?

— Сержант Тинтъл, на вашите услуги. А вие кой сте?

— Ставрос.

— Е, господин Ставрос, елате в пожарната и ще ви облечем в чудесен огнеупорен костюм, ще ви дадем брадвичка и ако самолетът се взриви, можете да сте сред първите, които ще се качат на борда.

— Въпросният самолет просто не отговаря на повикванията, сержант — каза Ед. — Не се палете излишно.

— Харесвате ми, когато сте ядосан.

— Добре, да преминем към официалната част. Прехвърлям се на червения телефон. — Ставрос затвори, вдигна слушалката на червения телефон и натисна бутон, който отново го свърза със сержант Тинтъл. Този път полицаят отговори:

— Транспортна полиция, отдел „Произшествия“. — Записваше се всяка дума и Ед трябваше да следва установената процедура.

— Тук контролната кула. Обявявам положение на потенциален проблем. Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“, боинг седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Приземяване приблизително след двайсет минути. Скоростта на вятъра е двайсет километра в час. На борда пътуват триста души.

Тинтъл повтори информацията и прибави:

— Ще разпределя групите.

— Благодаря ви, сержант.

Ставрос затвори и разтри слепоочията си.

— Идиоти.

После се изправи и се огледа. Диспечерите в голямото помещение внимателно следяха екраните, говореха в микрофоните и от време на време поглеждаха през прозорците. Работата в кулата не бе толкова напрегната, колкото в радарната зала на долния етаж, но имаше и тежки моменти. Веднъж двама от хората му бяха предизвикали сблъскване на два самолета на пистата. Тогава не беше дежурен — и точно затова все още работеше тук.

Ставрос отправи очи към огромния прозорец. От тази височина — над сто метра, равняваща се на трийсететажна сграда — се разкриваше прекрасна панорамна гледка към цялото летище, залива и Атлантическия океан, особено при ясно небе като днешното. Той си погледна часовника и видя, че е почти четири. При други обстоятелства щеше да си тръгне след няколко минути — но не и сега.

В седем трябваше да си е вкъщи за вечеря с жена си и едно приятелско семейство. Беше почти сигурен, че ще успее или поне че няма да закъснее повече от допустимото. Дори така щеше да е по-добре, когато пристигнеше със страхотно обяснение за забавянето си. Хората смятаха, че работата му е невероятно интересна, и когато обърнеше няколко коктейла, Ед не ги разочароваше.

Мислено си отбеляза да се обади на жена си след като самолетът се приземи. После щеше да разговаря с капитана и да напише предварителен доклад за произшествието. Ако се касаеше за обикновено прекъсване на връзката, до шест щеше да е на път с два часа извънредно заплащане. Така.

Замисли се за разговора с Ешинг. Искаше му се да има достъп до лентата, за да чуе всяка своя дума, но във Федералното управление на авиацията не бяха толкова глупави, че да му позволят.

Ешинг очевидно беше обезпокоен. И все пак двучасовото прекъсване не бе непременно опасно, само необичайно. На борда можеше да е избухнал пожар — достатъчно основание да обяви извънредно положение. В случаите на потенциална или действителна катастрофа нямаше нищо сложно. Сложното беше, когато се изправяше пред пълна неизвестност.

Разбира се, имаше минимална вероятност да става въпрос за отвличане. Но Ешинг бе казал, че самолетът излъчва обичайния транс-пондерен код.

Той обмисли двете възможности. Потенциален проблем или извънредно положение? Ако обявеше извънредно положение и се окажеше, че е вдигнал шум за нищо, щеше да му се наложи да пише двойно по-дълъг доклад. Реши за момента да остави нещата така и се запъти към кафе-бара.

— Шефе?

Викаше го един от диспечерите, Роберто Ернандес.

— Да?

Ернандес свали слушалките си.

— Шефе, току-що ми се обади радарният диспечер и съобщи за самолет на „Трансконтинентал“, с който нямало връзка.

Ставрос остави чашата си.

— И?

— Ами, започнал да се спуска по-рано от предвиденото и едва се разминал със самолет на „Ю Ес Еъруейс“.

— Божичко… — Ставрос отново погледна към прозореца. Не можеше да разбере как пилотът не е забелязал друг самолет при чисто, безоблачно небе. Ако не друго, поне би трябвало да го засече с уредите си. Това бе първото доказателство, че нещо не е наред. Какво ставаше, по дяволите?

Ернандес сведе очи към екрана си.

— Виждам го, шефе.

Главният диспечер се приближи до пулта и се загледа в светлинния сигнал. Въпросният самолет очевидно се спускаше към една от североизточните писти на „Кенеди“.