Нелсън Демил - Катедралата

Брайън Флин стоеше от другата страна на дъбовата врата на асансьора, с автоматична пушка М-16, насочена срещу нея. Джордж Съливан беше залепен отстрани до вратата и се ослушваше. Асансьорът спря и Съливан чу тихи почуквания — три дълги, две къси. Даде съответния отговор, обезвреди мината и отвори вратата.

Джон Хики излезе и Флин свали пушката половин секунда по-късно, но сякаш никой не забеляза това.

Съливан протегна ръка:

— Страхотно представление, Джон. Накара ме да се смея и да плача едновременно.

Хики се усмихна и пое ръката му:

— Ех, момче. Сбъдна се една моя мечта. — Той се обърна към Флин: — Ти щеше да го направиш още по-добре.

Флин се завъртя и тръгна към вътрешната галерия. Хики го последва. Докато вървеше, Флин го попита:

— Някой опита ли се да говори с теб? Хики тръгна към органа.

— Само един, онзи инспектор Лангли. Дава ни шанс да се предадем. Обеща пускане под гаранция, такива работи.

— Британците предадоха ли някаква информация, някакъв знак, че са съгласни на компромис?

— Британците? Компромис? Те дори не преговарят. Той седна пред органа и го включи.

— И не си получавал вест от никого?

— Няма да чуеш нищо от тях. — Той погледна Флин. — Трябва да биеш камбаните сега, Брайън, докато все още вниманието на всички е насочено към нас. Ще започнем със… я да видим… „Дани бой“ и после ще изсвирим някои любими ирландско-американски за нашите избиратели. Аз ще водя, а ти следвай моето темпо. Тръгвай!

Флин се поколеба, после тръгна към централната пътека. Хики засвири „Дани бой“ бавно и отмерено, за да определи темпото за камбаните.

Четиримата заложници ги гледаха, а после се обърнаха към телевизора. Репортерите в залата за пресконференции обсъждаха речта на Хики. Бакстър промърмори:

— Не намирам, че нашето освобождение наближава. Отец Мърфи отговори:

— Чудя се… дали след това… британците… Бакстър отвърна рязко:

— Не, не мисля. — Той погледна часовника си. — Трийсет минути и тръгваме.

Морийн погледна него, после отец Мърфи:

— Това, което господин Бакстър иска да каже е, че той също мисли, че след речта на Хики те ще започнат да обмислят компромис. Но господин Бакстър е решил, че не желае той да е причината за какъвто и да е компромис.

Лицето на Бакстър почервеня. Морийн продължи:

— Всичко е наред, не се притеснявай. Аз се чувствам по същия начин. Не желая да ме използват като парче месо, което трябва да разменят срещу всичко, което искат. — И добави съвсем тихо: — Достатъчно дълго ме използваха.

Мърфи ги погледна.

— Всичко това е добре за вас, обаче аз не мога да тръгна, освен ако животът ми е в непосредствена опасност. Същото се отнася и за Негово високопреосвещенство. — Той наклони глава към кардинала, който ги гледаше от високия си трон. — Мисля, че всички трябва да изчакаме…

Морийн погледна кардинала и видя на лицето му изписан същия въпрос. Тя се обърна към отец Мърфи:

— Дори ако речта на Хики е подтикнала хората отвън към компромис, не означава, че Хики е готов на компромис, нали? — Наведе се напред. — Той е измамник. Ако все още вярваш, че е зъл и наистина иска да унищожи нас, себе си, фенианите и тази църква, тогава трябва да се опитаме да излезем оттук. — Тя фиксира Мърфи. — Вярваш ли в това?

Мърфи погледна към екрана. Повтаряха част от речта на Джон Хики. Звукът беше намален и откъм органа се чуваше гласът на Хики. Мърфи гледаше как се движи устата му, как от очите му капят сълзи. Взря се в присвитите очи. Без омагьосващия глас, очите го издаваха. Погледна към Хики, който свиреше на органа. Главата му бе извъртяна към тях и той се гледаше на екрана. Усмихваше се на образа си. После се обърна и се усмихна гротескно на отец Мърфи. Свещеникът бързо се обърна към Морийн и кимна.

Бакстър вдигна глава към трона на кардинала. В отговор той също наведе глава. Бакстър погледна часовника си.

— Тръгваме след двайсет и седем минути.

Флин се качи с асансьора до репетиционната зала на хора. Излезе на балкона и отиде зад Лиъри, надвесен над парапета, наблюдаваше заложниците през оптическия мерник. Флин попита:

— Има ли нещо?

Лиъри продължи да наблюдава четиримата в светилището. В миналото бе разбрал, че не само може да предусети движенията на хората и да разгадае израза на лицата им, но също и да чете по устните им. Той отговори:

— Няколко думи. Не много ясни. Трудно ми е да виждам устните им. Заложниците бяха стигнали до някаква степен в отношенията си, когато общуваха с по-малко думи, ала езикът на телата им започваше да му става по-ясен.