Кристофър Паолини - Първородният

Роран се загледа през храстите към нищо неподозиращите войници. Сърцето му биеше свирепо и крещеше за отмъщение, подтикваше го да атакува и да се бие, да прониже тези двама агенти на злото със стрели, да въздаде справедливост. Нямаше значение, че ще умре, стига да премахне болката и съжалението в един-единствен миг. Трябваше само да напусне прикритието си. Останалото щеше да стане само. Една малка стъпка. Със сподавен вик той стисна юмрук и сведе глава. „Не мога да изоставя Катрина“. За момент застина, скован, а после се обърна и отсече:

— Да вървим у дома тогава.

И без да чака реакцията на Балдор, се прокрадна сред дърветата. Щом лагерът изчезна от погледа му, хукна през калта, опитвайки се да впрегне безпомощността, яростта и страха си в скорост. Балдор тичаше след него. Когато излязоха на открито, Роран забави крачката, изчака да се изравнят и нареди:

— Ти разкажи на всички. Аз ще говоря с Хорст.

Балдор кимна.

След две мили спряха, за да пият вода и да починат за кратко. Когато дъхът им се нормализира, продължиха през ниските хълмове, издигащи се непосредствено преди Карвахол. Неравният терен ги забави, но дори и така успяха да стигнат селото по-бързо, отколкото се надяваха.

Роран незабавно се затича към ковачницата, оставяйки Балдор да тръгне към центъра на градчето. Докато тичаше край къщите, младежът трескаво обмисляше планове как да избегне или убие странниците, без да си навлече гнева на Империята.

Когато нахлу в ниската сграда, завари Хорст да набива клин от едната страна на каруцата на Куимби, припявайки:

Ковачът спря насред удар, когато забеляза Роран.

— Какво има, момче? Да не би Балдор да е ранен?

Младежът поклати глава и се приведе, опитвайки се да си поеме дъх. На пресекулки обясни всичко, което са видели, както и възможните усложнения сега, когато бе вече ясно, че съществата са агенти на Империята.

Хорст потърка брадата си.

— Трябва да напуснеш Карвахол. Вземи храна и кобилата и тръгни към хълмовете. Дал съм я на Ивор да му помага да вади пънове. Щом разбера какво искат войниците, ще пратя Албрийч или Балдор да ти кажат.

— А какво ще им отговориш, ако питат за мен?

— Че си отишъл на лов и не знаем кога ще се върнеш. Достатъчно близо е до истината и се съмнявам, че ще рискуват да те търсят в горите. Ако изобщо търсят теб, разбира се.

Роран кимна и се затича към къщата на Хорст. Грабна седлото на кобилата и дисагите от стената, бързо прибра няколко репи, малко цвекло, пастърма, комат хляб и одеяла, взе и една тенекиена тенджерка. Забави се само колкото да обясни случилото се на Илейн и отпраши източно от Карвахол към фермата на Ивор. Ивор и кобилата се мъчеха с дълбоките корени на един бряст зад къщата.

— Хайде де! Дий! — подканяше я фермерът. — Напрегни се малко!

Конят трепереше от усилие, кожата му бе мокра и хлъзгава, по муцуната му имаше пяна, но все пак напъна страхотно, дънерът се изтръгна и корените се протегнаха към небето като разкривени пръсти. Ивор отпусна юздите и го потупа добродушно.

— Добре… Браво…

Роран посочи кобилата.

— Трябва да я взема — каза, без да дава обяснения.

Ивор изруга и започна да разпряга коня, мърморейки:

— Винаги когато започна някаква работа, ще се появи нещо, което да ми попречи.

Той скръсти ръце и се намръщи, докато Роран затягаше седлото, без да му обръща внимание.

Когато бе готов, младежът скочи на гърба на коня с лък в ръка.

— Съжалявам за неудобството, но няма как.

— Не се тревожи. Просто гледай да не те хванат.

— Ще се постарая.

Заби пети в ребрата на кобилата и потегли, дочувайки вика на Ивор:

— И да не си посмял да се криеш в моята рекичка!

Младежът се усмихна и поклати глава, снишавайки се над врата на коня. Скоро достигна хълмовете в подножието на Гръбнака и започна да се катери сред зъберите, оформящи северния край на долината Паланкар. Оттам се изкачи до място, откъдето можеше да наблюдава незабелязано Карвахол. После слезе от седлото, седна на земята и… зачака, взрян в тъмните борове. Мразеше да идва толкова близо до Гръбнака. Почти никой от Карвахол не смееше да пристъпи в планината, а онези, които го правеха, често не успяваха да се върнат…

Не след дълго войниците се появиха по пътя в двойна колона, водени от двете зловещи фигури на коне. В самия край на селото ги спря разпокъсана група мъже със сопи и колове. Двете страни размениха няколко реплики, а после просто се взряха едни в други като две глутници ръмжащи кучета, чакащи да видят коя ще удари първа. В крайна сметка мъжете от Карвахол се отместиха и пуснаха натрапниците да минат.