Кристофър Паолини - Първородният

Когато Ерагон предаде предложението на Сапфира, Хротгар се надигна и възкликна:

— Нима е възможно? Дори елфите не биха опитали подобно нещо.

— Тя е уверена в способностите си.

— Тогава ще съберем Исидар Митрим наново, дори да ни отнеме сто години. Ще изградим рамка за кристала и ще поставим всяко парче на оригиналното му място. Няма да пропуснем дори една отломка. Дори да трябва да счупим по-големите парчета, за да ги преместим, ще го сторим с цялото си умение в работата с камък, за да не загубим дори прашинка. И тогава, когато сме готови, вие ще дойдете, за да излекувате Звездната роза.

— Ще дойдем — съгласи се Ерагон и се поклони.

Хротгар се усмихна. Сякаш гранитната стена на тъгата му се разпука.

— Ти ми донесе огромна радост, Сапфира. Отново имам причина да живея и управлявам. Ако наистина сториш това, джуджетата навсякъде по света ще славят името ти безброй поколения. Вървете с благословията ми, докато разпространя новината сред клановете. Всяко джудже има право да научи веднага. Нека залите ехтят с ликуване на расата ни.

Ерагон се поклони отново и двамата със Сапфира се оттеглиха, оставяйки краля все така усмихнат на трона си. Щом излязоха от залата, момчето каза на Орик какво е станало. Джуджето веднага се наведе и целуна земята пред Сапфира. После се изправи с усмивка и стисна ръката на Ерагон.

— Наистина чудо. Дадохте ни надеждата, от която имахме нужда. Обзалагам се, че тази нощ ще се пие!

— А утре е погребението.

Това отрезви джуджето за момент.

— Да, утре. Но дотогава няма да оставяме тъжните мисли да ни смущават! Елате!

Орик хвана Ерагон за ръката и го затегли през Тронхайм към голямата трапезария, където много джуджета седяха на каменните маси. Джуджето скочи на една от тях, изригвайки чиниите по пода, и с боботещия си глас обяви новината за Исидар Митрим. Младежът почти оглуша от щастливите възгласи, които последваха. Всяко едно от джуджетата настоя да застане пред Сапфира и да целуне пода, както бе направил Орик. И когато го направиха, зарязаха храната и напълниха каменните си халби с бира и медовина.

Ерагон се присъедини към всеобщата радост и поне за малко се освободи от горчилката, натрупана в сърцето му. Опита се обаче да не се отдаде напълно на порива, защото на следващия ден го чакаха важни дела и искаше да запази ума си ясен.

Дори Сапфира отпи глътка медовина и щом откри, че й харесва, джуджетата й донесоха цяла бъчва. Навеждайки внимателно могъщите си челюсти над отворения край, тя я пресуши с три дълги глътки, а после надигна глава към тавана и избълва огромен пламък. На Ерагон му трябваха няколко минути, докато убеди джуджетата, че е безопасно да се приближат към нея отново, а когато го сториха, й донесоха още една бъчва — въпреки протестите на готвача — и гледаха с удивление как я изгълтва също толкова бързо.

Докато Сапфира се напиваше, емоциите й започнаха да преминават през Ерагон все по-хаотични и объркани. Стана му трудно да разчита на собствените си сетива — нейното зрение започна да се наслагва върху неговото, замъглявайки движението и изменяйки цветовете. Дори миризмите, които подушваше, ставаха по-остри и пикантни.

Джуджетата започнаха да пеят. Клатейки се на място, Сапфира им пригласяше, наблягайки върху всеки припев с възторжено ръмжене. Ерагон отвори уста, за да се включи, и шокирано осъзна, че вместо думи, излиза дрезгавото хриптене на драконовия глас. „Това — помисли си той, клатейки глава — започна да отива твърде далеч… Или просто съм пиян?“ После реши, че всъщност е без значение, и отново запя. А джуджетата прииждаха, заедно с новината за обещанието на Сапфира. Скоро станаха стотици. Орик извика музиканти, които се наместиха в последния свободен ъгъл и махнаха калъфите от зелено кадифе, с които бяха покрили инструментите си. Скоро се разнесоха красивите звуци на арфи, лютни и сребърни флейти…

Минаха много часове, преди веселбата да утихне. Когато това стана, Орик отново се качи върху масата. Застана широко разкрачен, за да не изгуби равновесие, с халба в едната ръка и метална каска, килната на една страна, и извика:

— Чуйте, чуйте! Най-сетне направихме празненството, от което имахме нужда. Ургалите ги няма, Сянката е мъртва и ние спечелихме! — джуджетата започнаха да блъскат по масите одобрително. Добра реч — кратка и по същество. Но Орик не беше свършил: — За Ерагон и Сапфира! — изрева той, вдигайки халбата си и възгласите заляха залата.