Кристофър Паолини - Бризингър

— Ти си по-силна. На мен не ми се налагаше да понасям и болката на Фадауар. Благодаря ти, че остана с мен. Зная какво трябва да ти е коствало и съм ти признателна за това.

— Признателна? Ха! Това е празна дума за мен, лейди Найтстолкър . — Малките устни на Елва се извиха в крива усмивка. — Имаш ли нещо за ядене? Умирам от глад.

— Фарика остави малко хляб и вино зад онези свитъци — отговори Насуада и посочи към другия край на шатрата. После изпроводи с поглед момичето, което отиде до масата и започна да поглъща лакомо хляба, като пъхаше в устата си големи залъци. — Поне няма да ти се наложи да живееш така още дълго. Веднага щом се върне, Ерагон ще премахне заклинанието.

— Може би. — След като излапа половината хляб, Елва спря да яде. — Между другото излъгах за Изпитанието на Дългите ножове.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях в прозренията си, че ще изгубиш, а не че ще спечелиш.

— Моля!

— Ако бях оставила събитията на естествения им ход, смелостта щеше да те напусне на седмия разрез и сега Фадауар щеше да седи на мястото ти. Затова ти казах онова, което имаше нужда да чуеш, за да го победиш.

Насуада я побиха студени тръпки. Ако казаното от Елва бе истина, значи тя дължеше на детето-прорицателка повече, отколкото си мислеше. И все пак не й се нравеше да бъде манипулирана, дори и заради собствената й полза.

— Разбирам. Изглежда, трябва да ти благодаря отново.

Момичето се засмя пискливо.

— И мразиш всеки миг, в който трябва да го направиш, нали? Няма значение. Не се тревожи, че ще ме обидиш, Насуада. Ние просто сме полезни една на друга, нищо повече.

Господарката на Варден изпита облекчение, когато едно от охраняващите шатрата джуджета — капитан на сегашния патрул — удари щита с чука си и обяви:

— Билкарката Анджела моли за аудиенция, лейди Найтстолкър.

— Да заповяда — отвърна Насуада, извисявайки глас.

Анджела влезе, понесла няколко чанти и кошници. Както винаги, къдравата й коса обграждаше като буреносен облак лицето й, което бе пребледняло от тревога. По петите й я следваше котколакът Солембум в животинската си форма. Той веднага се насочи към Елва и започна да се търка в краката й, извивайки гръб.

Анджела остави багажа си на земята, разкърши рамене и каза:

— Знаеш ли, покрай вас двамата с Ерагон ми се струва, че прекарвам повечето си време сред Варден да лекувам хора, които са твърде тъпи, за да схванат, че трябва да избягват да бъдат нарязани на парченца!

Докато говореше, ниската билкарка отиде с уверена стъпка до Насуада и започна да развива превръзките на дясната й ръка. Тя изцъка неодобрително.

— Обикновено това е моментът, когато лечителят пита пациента как е, а пациентът лъже през стиснати зъби „О, не твърде зле“, а лечителят казва „Хубаво, хубаво. Добро настроение ще ти помогне да се излекуваш бързо“. Обаче според мен скоро няма да сновеш насам-натам и да предвождаш битка срещу Империята. Точно обратното.

— Ще се възстановя, нали? — попита Насуада.

— Да, ако можех да използвам магия, за да затворя тези рани. Но тъй като не мога, трудно ми е да преценя. Ще трябва да се влачиш като повечето хора и да се надяваш никой от разрезите да не се възпали. — Тя спря за момент работата си и погледна младата жена право в очите. — Осъзнаваш, че ще ти останат белези, нали?

— Ще става, каквото има да става.

— Така е.

Насуада потисна един стон и погледна нагоре, докато Анджела зашиваше раните, а после ги намазваше с гъста каша от билки. С крайчеца на окото си видя как Солембум скочи на масата и се настани до Елва. Котколакът протегна голяма рошава лапа, сграбчи парче хляб от чинията на момичето и започна да го гризе с блестящите си бели зъби. Черните пискюли на огромните му уши потрепваха, докато ги въртеше на всички страни, слушайки дрънченето от броните на воините, които минаваха край червената шатра.

— Барзул — измърмори Анджела. — Само мъже могат да измислят да се режат, за да определят кой ще е водач на глутницата. Идиоти!

Макар че я болеше, Насуада не можа да се сдържи да не се засмее.

— Така си е — каза тя, след като пристъпът на смях отмина.

Точно когато Анджела приключи с превързването на последната рана, джуджето-капитан отвън извика:

— Стой!

Последваха звънтящи звуци, докато хората от стражата кръстосваха мечове, за да препречат пътя на онзи, който се опитваше да влезе.

Без да се замисли, Насуада измъкна късия нож от канията, пришита към корсажа й. Трудно й беше да стисне дръжката, защото усещаше пръстите си дебели и тромави, а мускулите на ръката й реагираха бавно. Сякаш тя бе изтръпнала, ако се изключат парещите резки, гравирани в плътта й.