Реймънд Фийст: В царството на Мрачния

Пъг се замисли дали дасатите изобщо имат души. Ако не бяха писмата, които си беше пратил, щеше да е напълно поразен. Возеше се в каруца заедно със сина си и Накор, заобиколен от милиарди същества, които щяха да го убият като част от ежедневната си работа, и нямаше представа какво прави тук. Някъде на този свят беше отговорът, макар той още да не знаеше въпроса.

Във всички случаи искаше да узнае защо е тази мащабна мобилизация на Омадрабар. От това, което знаеше, дасатите вече нямаха врагове. ТеКарана бе накарал йерофантите да търсят нови светове за завладяване. Пъг и Мартук си бяха говорили няколко пъти на тази тема, но не бяха стигнали до съществени заключения.

Влязоха в някакъв малък двор, над който се извисяваше сграда или може би част от стената — бяха стигнали дома на Мартук.

Пъг изчака, докато дасатът инструктираше воините да обезопасят къщата, макар че това не беше никак точен термин. По-скоро беше серия от апартаменти, вградени в градската стена. Или в една от многото стени.

Пъг продължаваше да се изумява. Това беше най-неземният свят, който посещаваше. Делекордия имаше общи неща с първата реалност и населението беше миролюбиво. Косриди пък беше копие на Мидкемия и му изглеждаше познато.

Тук беше различно. Въобще не можеше да обхване мащабността и липсата на нещо познато. Едно време смяташе, че първият му сблъсък с цуранската култура в робския лагер е бил трудна работа. Но цураните бяха хора и обичаха семействата си. Ценяха героизма, лоялността и саможертвата. Дасатите вероятно нямаха думи за подобни концепции. Опита да ги опише, но стигна само до кураж, прецизност и себеотрицание.

Отведоха ги в една стая и Мартук заповяда на слугите си да не ги закачат. Не трябваше да разговарят с тях и да ги товарят със задачи.

Изминаха няколко часа и най-сетне ги повикаха в личните покои на Мартук, които гледаха над централния площад.

В помещението ги очакваха Мартук и още трима. Наруийн и Валко стояха до вратата. Младежът изглеждаше някак несигурен и притеснен.

До домакина стоеше висок мъж с тъмна коса и брада. Изглеждаше като дасат, но в него имаше нещо… Пъг внезапно усети как светът му се преобръща, сякаш сетивата го предаваха напълно. Пред него стоеше същество, което не можеше да съществува. Беше дасат, но и някой добре познат на Пъг.

Мъжът пристъпи и заговори с познат глас на Кралската реч.

— Тук ме наричат Градинаря — застана пред новодошлите и погледна Пъг. След това кимна на Накор, който зяпаше с отворена уста.

После застана пред Магнус и попита:

— Това ли е внук ми?

— Макрос — прошепна Пъг.

Джоми се съпротивляваше.

Бяха вързали ръцете му зад гърба и го подкарваха заедно с останалите момчета към трите изтеглени на брега лодки. Те бяха тесни и приличаха повече на корабни, отколкото на речни. Джоми предполагаше, че могат да плуват до устието, защото тук реката течеше бавно и се прекосяваше за минути.

Границата между Салматер и Оласко беше на около миля югозападно от реката, така че имаше шанс ролдемските части да ги настигнат, преди да я пресекат. Поне Джоми се молеше за това. Ако започнеха да ги разпитват, двамата със Зейн нямаха шансове. Принцовете и братовчедите им може и да струваха доста, но едва ли някой щеше да плати откуп за фермерски синове от другия край на света.

Внезапно един от стражите се свлече. Джоми и останалите се огледаха объркано, но след момент чуха свистенето на стрелите.

— Наведете се — извика Джоми и момчетата опитаха да се прикрият зад борда. Трима войници бяха останали да ги пазят на лодката, но и те се озъртаха объркано, опитваха се да преценят откъде идват стрелите.

— Тръгвайте! — извика командирът и двама мъже се прехвърлиха през борда. Започнаха да бутат лодката навътре, но единият бе улучен в гърба. Другият опита да се покатери, но Джоми го изрита с все сила в лицето и той падна във водата.

Последният пазач извади меча си, но Зейн скочи и го удари с рамо в гърба. Мъжът политна и падна върху Джоми. Сборичкаха се, а лодката бавно започна да се спуска по течението.

Войникът опита да се откопчи от Джоми, но Зейн го беше затиснал и го удари с глава. Годфри го хапеше за ръката, а Джоми се мъчеше да си поеме дъх. Серван последва примера на Зейн, удари мъжа с глава и го повали в безсъзнание.

— Добре, че не носят шлемове — обади се Зейн.

— Вземи му ножа — нареди Серван.

Зейн се завъртя и напипа дръжката на ножа, който висеше на колана на припадналия.