Реймънд Фийст: В царството на Мрачния

Миранда дойде в съзнание и усети, че крайниците й отново са вързани. Намираше се в нещо като спалня, а въжетата бяха стегнати за таблата на леглото. Един дасат седеше на стол до нея и я гледаше с черни студени очи.

— Разбираш ли ме? — попита той. Мозъкът на Миранда не разбираше самите думи, но осъзнаваше значението им. Очевидно съществото използваше някаква магия.

— Да — отвърна тя едва-едва. Гърлото й беше пресъхнало, устните й се бяха напукали. — Може ли малко вода? — беше твърде изтощена, за да се бори. Всичко я болеше. Колкото и да се опитваше, не можеше да се съсредоточи и да намери някаква магическа енергия в себе си. Самата магия на това място беше неземна и нямаше как да я овладее.

Дасатът носеше черна роба с червена мъртвешка глава и лилава украса по ръбовете. Качулката беше смъкната и Миранда виждаше лицето му.

Нямаше представа как трябва да изглеждат тези същества. Огледа чертите и установи, че не са много по-различни от хората. Очите, носът и устата бяха където трябва. Брадичката и скулите бяха по-издължени, но с изключение на сивкавата кожа не изглеждаха толкова неземни. Приличаха повече на нея, отколкото магьосниците Чо-джа от Чакахал например. Но тя знаеше, че Чо-джа всъщност са много по-близки до нея от тези същества.

— Варен каза, че си опасна — проговори дасатът. Миранда отново по-скоро почувства думите му, отколкото ги чу. — Няма да те подценя — надвеси се над нея. — Ще те проучим, защото ако си опасна и има още като теб, трябва да сме готови да ви се противопоставим. По волята на Мрачния ще отнемем вашия свят.

Дасатът излезе и затвори вратата. Миранда се замисли. Най-лошите страхове на Пъг се бяха сбъднали. Дасатите се готвеха за инвазия. Ако не на Мидкемия, то на Келеуан — и със сигурност нямаше да спрат само с това. Опита да се огледа. Намираше се в стая без прозорци. На стената гореше факла и с изключение на леглото и столчето нямаше никакви мебели.

Беше вързана стегнато. Всеки път, когато опиташе да започне някакво заклинание, главата й изтръпваше, сякаш нещо блокираше способностите й. Може би я бяха упоили.

Зачуди се каква е причината за загуба на концентрация и след малко припадна отново.

Джоми лежеше сред дърветата на север от лагера и наблюдаваше. Часовете се точеха едва-едва. Постовете бяха нащрек и покриваха широк периметър, така че нямаше как да се види какво става около огньовете. Мъжете говореха доста високо и явно не се притесняваха чак толкова от това да бъдат открити.

Годфри, скрит зад едно дърво наблизо, почти не се различаваше в спускащия се мрак.

Джоми подсмръкна — носът му бе почнал да тече. През деня беше топло и задушно, но вечер ставаше доста хладно. Зачуди се как ли се справя Гранди.

— Защо въобще всички сме тук? — прошепна на себе си. Откакто бе срещнал Тад и Зейн, бе осиновен от това странно семейство, което предлагаше изпълнен с авантюри живот. Магьосници, живеещи на странен остров, преследване на убийци, обикаляне на света. Обаче някои от нещата, които го караха да прави, му се струваха безсмислени.

Във всички случаи обаче бе по-добре от фермерство или каруцарство. Освен това сега правеше важни неща, дори да не разбираше половината. Тад и Зейн му бяха като братя. Всъщност даже ги харесваше повече от истинските си братя, защото не го биеха. А Калеб се отнасяше с всички еднакво.

Но защо си играеха на войници в Оласко? И защо бяха пратили момче като Гранди с тях?

Явно имаше причина. Може би забележката на Каспар, че предстои голяма война. Но в такъв случай защо бяха избрали тази армия? И защо точно сега?

Заряза тревогите си. Зората наближаваше, а заедно с нея и генерал Деврийс с хората си. Джоми погледна на изток за следи от слънцето. Нямаше представа колко е часът и колко още трябва да чакат.

Чу някакъв звук зад себе си, обърна се и посегна към меча.

— Спри — чу се тих глас.

Един от мъжете, които Серван бе изпратил с Гранди, стоеше зад него с извадено оръжие. Друг бе хванал Годфри. Джоми бавно подаде меча си с дръжката напред и мъжът го взе и го хвърли настрани.

— Тръгвай.

Джоми бавно тръгна между дърветата и видя, че и останалите войници се придвижват към лагера. Двама държаха Гранди.

— Ей вие, в лагера!

Салматерските постове мигновено вдигнаха тревога.

— Искаме да преговаряме! — извика същият войник.

Докато Джоми и Годфри стигнат до лагера, целият отряд беше готов за бой. Няколко мъже водеха Серван и Зейн от южната част на острова.