Реймънд Фийст - В царството на Мрачния

— Какво става? — извика командирът на салматерците. Беше висок и тъмнокос и изглеждаше доста опитен.

— Ще бъдем кратки — отвърна войникът, който бе поел ръководството на ролдемската част. — Към вас се приближава войска. Не искаме да се бием. Ние сме от Оласко и не желаем да служим в тяхната армия. Няма повече да носим гадните ролдемски униформи — мъжът — беше набит и русоляв — скъса отличителните си знаци и ги хвърли на земята.

— Насам идва войска?

— Да — отвърна войникът и хвърли на земята и куртката си. — Искаме да дойдем в Салматер с вас.

— Защо да ви вземаме? Ще имаме късмет, ако ни оставят живи след провала на тази операция.

— Не е провал — отвърна войникът и избута Гранди напред. — Това е синът на краля, принц Грандпрей. Минава военно обучение. Помислете какъв откуп ще му вземете.

— Принц ли? Очакваш да повярвам, че синът на краля на Ролдем скитори из тези блата?

— Вижте — каза войникът от Оласко. — Какво има да губите? Ако лъжа, ще ми отсечете главата в Салматер. Ако казвам истината, ще станеш герой и вашият владетел ще може да поставя условия на Ролдем.

— Или ще ни довлече целия им флот.

— Това са дворцови проблеми, нали? Чуй сега какво знам. Очакват нещо голямо и повечето войска е изтеглена в Ролдем. Затова не бързат да попълват отрядите от Оласко. Ние не искаме да имаме нищо общо. Местни сме и ако трябва, ще се скрием из тези острови. Ако Ролдем ще води война с Кеш или друга държава, нека някой друг се бие. Пък ако идва голяма война, тогава направо ще ви платят откупа, нали?

— А какви са другите момчета?

— Офицери. Може да струват нещо. Тези двамата — той посочи Джоми и Зейн — имат връзки с двора на Кеш. Онзи там пък е братовчед на принца.

— Вземаме всички. Ще оставя генералите в Станция Майцел да се оправят с това.

— А нас ще вземете ли? — попита русият войник, щом няколко салматерски бойци грубо дръпнаха младежите настрани.

— Какво да правя с предатели като вас? — отвърна офицерът. — Убийте ги!

Салматерците се нахвърлиха върху мъжете от Оласко и след секунди на пясъка лежаха двадесет окървавени трупа.

— Разваляйте лагера! Искам всички да са минали границата преди изгрев! — закрещя командирът, после се обърна към пленниците. — Не ме интересува дали сте благородници. Ако създавате проблеми, ще ви убием.

Четирима стражи останаха да ги пазят, а останалите бързо почнаха да се подготвят за път. Серван сякаш бе позагубил куража си. Годфри и Зейн също изглеждаха уплашени, а Гранди трепереше от студ и страх.

Джоми се надяваше, че Тад се е справил и генералът наближава. Може би щяха да пристигнат, преди противникът да мине границата. Погледна на изток и видя, че небето изсветлява.

Пъг се стараеше да не зяпа, защото повечето Низши вървяха с наведени глави и си гледаха работата. Накор не се притесняваше и оглеждаше огромните кули, които се извисяваха на стотици стъпки.

— Как ли ги изкачват?

— Сигурно има някакво устройство, което те вдига и смъква — предположи Магнус.

Омадрабар не можеше да се опише с човешки термини. Нямаше бедняшки квартали и гета. Нищо, което да определя класата на гражданина като на познатите му светове.

Тук сградите бяха свързани с мостове над широките булеварди, които пък често минаваха по тунели под някои постройки. Според човешките мерки такъв град щеше да се строи хилядолетия, стига някой въобще да може да си го представи като самостоятелна структура.

Минаха през един от малкото паркове — просто незастроено място, на което растяха дървета и папрати. Пъг осъзна, че стремежът към тези свързани структури е същият, който свързваше социалното и политическото общество в тази култура.

— Дали някога ще разберем тези същества? — тихо попита той спътниците си.

Накор се усмихваше и очевидно бе възхитен.

— Вероятно не. Но бихме могли да постигнем някаква взаимноизгодна спогодба, ако се свържем с точните хора.

— И кои са те? — попита Магнус.

Накор сви рамене.

— Тези, с които сме в момента, надявам се.

Бяха продължили с каруца от Звездния мост заедно с четирима подбрани воини от обществото на Мартук. Пъг усещаше, че се готви нещо грандиозно.

Навсякъде се виждаха въоръжени мъже, жреци и фургони с провизии. Сякаш градът се готвеше за инвазия — но това бе невъзможно.

Това беше родната планета на дасатите и наоколо не бе останал нито един враг.

От опита си с Войната на разлома и Войната на студенокръвните Пъг знаеше, че врагът може да удари навсякъде с магия. Но кой щеше да е луд да нападне това място? Този свят не беше населен с милиони, а с милиарди. Освен това дасатската армия се състоеше само от най-коравите оцелели. Те се подлагаха на изпитания непрекъснато, след като навършеха петнадесет години. И бяха толкова много! Според Мартук само в града имаше седем милиона жители, от които поне милион воини от различни общества. Това беше почти колкото населението на Кеш и много повече от това на Кралството.