Роберт Хюлик - Червеният павилион

— Не бързам особено. Банкетът тази вечер е в моя чест и един от обожателите ми ще дойде да ме отведе на него. Нека малко да почака, докато ми разкажете за себе си. Изглеждате много внушително с тази голяма брада. Предполагам, че сте чиновник от столицата или нещо подобно…

— О, не, госпожо. Аз съм само един скромен провинциалист, недостоен да се нареди сред вашите почитатели!

И като стана, добави:

— Сега трябва да се приготвя за излизане. Не смея да ви задържам повече, а и вие вероятно бързате да се приберете, за да довършите тоалета си.

По червените пълни устни на младата жена заигра презрителна усмивка.

— Не се опитвайте да разигравате свенливост! — каза тя. — Видях очите ви, когато ме оглеждахте преди малко. Безполезно е да отричате, че желаете да притежавате онова, което съзряхте.

— От страна на толкова невзрачна личност като мен подобно желание би било твърде самонадеяно — сковано отвърна съдията Ди.

Тя смръщи вежди и той съзря жестоката извивка на устните й.

— Наистина би било самонадеяно — с режещ глас отвърна тя. — Отначало ми се стори, че непринудеността ви ми се нрави, но сега си давам сметка, че всъщност сте ми напълно безинтересен.

— Това ме потапя в дълбока скръб! — иронично изрече съдията.

Ядът обагри в пурпур страните на младата жена. Тя се отдръпна от парапета, вдигна тоалетното си сандъче и подхвърли троснато:

— Намирате, че не съм достатъчно добра за някакъв си дребен чиновник като вас, нали? Ще ви кажа само, че преди три дни един известен литератор от столицата се самоуби заради мен!

— Смъртта му, изглежда, не ви е опечалила особено.

— Ако трябва да оплаквам всичките млади глупаци, на които са се случили неприятности заради мен, трябва цял живот да нося траур!

— Не говорете така непочтително за смъртта и за траура — посъветва я съдията. — Празникът на мъртвите още не е свършил. Вратите на отвъдния свят са все още отворени, душите на мъртвите са сред нас.

В сградата в парка музиката замлъкна съвсем. Кискането, което бяха доловили преди малко, се повтори приглушено. Този път като че ли идваше откъм храстите в подножието на верандата. Лицето на Царицата на цветята се сгърчи.

— Това зловещо място ми дотегна — извика тя. — Слава на небето, скоро завинаги го напускам. Един високопоставен човек, поет, и при това богат, ще ме откупи. Ще стана съпруга на магистрат. Какво ще кажете за това, драги господине?

— Поздравявам ви. И него също.

Тя леко се поклони. Гневът й очевидно се бе укротил и на тръгване тя добави:

— Да, той има късмет! Но не бих казала същото за останалите му съпруги. Много бързо ще бъдат разпъдени. Нямам навик да деля любовта на един мъж!

Тя се отправи към другия край на верандата, полюшвайки великолепните си бедра, отмести завесата от глицинии и изчезна, вероятно по някакви стъпала към пътеката.

Нежният аромат на скъпия й парфюм, който още трептеше във въздуха, внезапно бе изместен от отвратителна смрад на нещо разлагащо се. Съдията Ди се надвеси над перилата, за да огледа гъстия храсталак, откъдето сякаш долиташе зловонието, и бързо се отдръпна зачуден.

Сред туфите зеленина бе зърнал силуета на съсухрен прокажен просяк, обвит в мръсни парцали. Лявата част на лицето му представляваше подпухнала гнойна маса, погълнала и окото. Вторачил в съдията злобния поглед на дясната си зеница, нещастникът измъкна от дрипите обезобразената си ръка с разядени от зловещата болест пръсти и я протегна към него.

Съдията забързано затършува в ръкавите си 2 2 По времето, когато живее съдията Ди, китайските дрехи нямат джобове и дребните предмети се носят в ръкавите на дрехите — Б.авт. за шепа монети. Тези нещастни създания са принудени да преживяват някак с просия. Но миг преди да пусне монетите в протегнатата ръка, посинелите устни на прокажения се изкривиха в ужасяваща гримаса и измърморвайки нещо неясно, той се изгуби сред дърветата.

Разтърсен от неволно потръпване, съдията прибра обратно монетите. Преходът от съвършената красота на куртизанката към злощастното зрелище на окаяната човешка развалина бе твърде рязък.

— Нося добра вест на Негово Превъзходителство! — прозвуча радостен глас зад гърба му.

Малко поразведрен от присъствието на веселия си помощник, съдията се обърна, а Ма Жун продължи:

— Магистратът Луо 3 3 Съдията Ди се запознава с Луо по време на следствието, описано в „Скелетът под камбаната“ (вж. „Китайски загадки“, София, 1987 г.), когато магистратът му представя двете проститутки, госпожица Праскова и госпожица Син Яспис, които му помагат да разреши загадката на будисткия храм — Б.авт. е тук! В третата пряка след нашия хотел забелязах десетина стражници до един церемониален паланкин. Веднага ги попитах на коя високопоставена особа принадлежи красивата носилка и те в хор ми отвърнаха: „На магистрата Луо!“ Обясниха ми, че господарят им прекарал няколко дни на острова и сега се връщал в Цинхуа. Дотичах веднага, за да съобщя новината на Негово Превъзходителство.