Роберт Хюлик - Червеният павилион

— Не, нека ми сервират тук.

Двамата мъже се върнаха в салона и в същия миг се появи и Ма Жун с багажа. Старият слуга безшумно се изниза с плъстените си пантофи, а съдийският помощник отвори кожените торби и заподрежда дрехите на господаря си върху дивана. Бившият владетел на зелените гори (както хората наричаха странстващите разбойници) беше висок мъж с широко квадратно лице, украсено единствено от къси мустачки. От няколко години вече служеше на съдията и способностите му на борец и майстор в ръкопашния бой се оказаха твърде полезни при залавянето на опасни престъпници и помагаха за успешното провеждане на сложни операции.

— Можеш да спиш на дивана — каза му съдията. — Ще останем само една нощ, така че е по-добре да си спестиш търсенето на стая навън.

— А, все ще си намеря къде да положа глава — небрежно отвърна Ма Жун.

— Внимавай с виното и жените, тук струват скъпо — сухо го предупреди съдията. — Благоденствието на Райския остров идва от хазарта и проституцията, тук бръснат до голо!

— Е, и аз не съм беззащитен! — отвърна с широка усмивка Ма Жун. — Но защо наричат това място остров?

— Защото е обградено отвсякъде с вода, естествено. Да се върнем на думата си. Спомняш ли си голямата каменна арка, под която минахме на идване — Моста на променящата се душа? Наречен е така, защото в атмосферата на разюзданост, царяща на острова, пътникът се превръща в безволев прахосник! А ти имаш пари в себе си, Ма Жун. Наследството на чичо ти, което получи в столицата, не възлиза ли на две хубави кюлчета злато?

— Нямам никакво намерение да ги докосвам, ваше превъзходителство! Когато се оттегля, с тях ще си купя някоя малка къщичка и лодка в родното си село. Но получих и две сребърни монети, с които възнамерявам да си опитам късмета!

— Бъди тук за закуска. Ако тръгнем рано, ще можем да прекосим северната част на окръга още предобед и към пладне вече ще сме в Цинхуа. Там ще трябва да направя протоколна визита на моя стар приятел магистрата Луо. Няма да е прилично да преминем през територията му, без да го навестим. После ще продължим към Пуян.

Ма Жун се поклони на господаря си и му пожела лека нощ. На излизане се размина с крехка млада прислужница, носеща поднос с чая. Галантният помощник не пропусна да й хвърли пламенен поглед.

— Ще пия чая на верандата — каза съдията на девойчето. — Там сервирайте и вечерята, когато бъде готова.

Щом тя се оттегли, той излезе на верандата и отпусна едрото си тяло в бамбуковото кресло до елегантна малка масичка. Протегна нозе, все още схванати от продължителната езда, отпи на малки глътки от горещия чай и със задоволство си помисли колко добре се бе уредило всичко през тези две седмици в столицата. Столичният съд го бе призовал да даде допълнителни показания във връзка с аферата в будисткия манастир, разкрита от него предната година. Сега бързаше да се върне към задълженията си в Пуян. Колко жалко, че наводненията го принудиха да направи това отклонение до Цинхуа, но, така или иначе, пътуването щеше да се удължи най-много с един ден. Въпреки че лекомислената атмосфера на острова никак не му се нравеше, все пак бе имал късмет с този тих павилион в толкова скъпото заведение. Очакваха го къпане, лека вечеря и спокойна, отморяваща нощ.

Тъкмо отново да се протегне в креслото, когато застина, пронизан от усещането, че го наблюдават. Рязко обърна глава и с един поглед обхвана целия салон. Никой. Стана и отиде до прозореца с желязната решетка в Червената стая. Отново нищо. Приближи се до парапета и се взря в гъстата растителност, скрила основата на верандата. В мрака всичко изглеждаше спокойно и той долови единствено мириса на гнили листа. Тръгна към мястото си, като си мислеше, че въображението му играе номера.

Приближи стола си до парапета и се загледа в парка, където разноцветни светлини играеха изящен танц в листака на дърветата. Но блаженото усещане за пълно отпускане отпреди малко бе отлетяло. Задухата, неразхлаждана и от най-малък полъх, започваше да му действа потискащо; някакво враждебно, заплашително присъствие се надигаше от пустия парк.

Прошумоляване в листата на глициниите от дясната му страна го накара да подскочи. Бързо се обърна и съзря някакъв неясен женски силует сред сините цветове в дъното на верандата. Успокоен, той се вгледа в парка и каза:

— Оставете подноса с вечерята върху малката масичка, ако обичате.

Отвърна му тих смях. Учуден, съдията отново се обърна. Не беше прислужницата, както си бе помислил, а висока млада жена в бяла дреха от прозрачна газена материя. Красивата й коса бе разпусната. Съдията изрече неловко: