Роберт Хюлик - Привидението от храма

— Че защо ще ми е да пращам фалшиви послания от умиращи девойки, магистрате?

— За да изнудвате убиеца й. Един от вашите просяци е занесъл кутията на Ли Къ и е заявил, че му е по паднала в една заешка дупка на склона зад храма. По този начин престъпникът е трябвало да разбере, че от криптата излиза шахта за проветрение и че онзи, който изпраща кутийката, е в течение на всичко. С други думи, че злодейският план е разкрит, тъй като Нефритова Звезда не е издъхнала на място при пада нето, а преди да умре, е написала това съобщение със собствената си кръв и след това е хвърлила кутийката през шахтата. Оттук обаче разбрах и още нещо: фалшификаторът със сигурност е знаел, че убиецът е пропуснал да се увери в смъртта на блъснатото момиче. Отговорете ми как го научихте?

Мъжът срещу съдията не бързаше да отговори. Изглеждаше потънал в размисъл. Когато най-сетне отвори уста, гласът му прозвуча крайно уморено:

— Тала умря, аз самият бера душа. Защо да не ви кажа всичко, магистрате? Тя е била там в храма онази нощ, на десети. Мистични нишки я свързваха със сърцевината на храма — свещения лотосов цвят, вечен символ на жизнения извор, почитан с жертвени ритуали. При всяко пълнолуние ходеше там да пали свещено дърво. Тала видяла, когато младото момиче влязло в залата, и го последвала. Пред отворената крипта стоял Ли Къ. Блъснал вътре неканената свидетелка и незабавно спуснал капака. Това ми го раз каза Тала. Не попитала Ли защо го е сторил, Тала не задаваше въпроси.

— Но вчера го е направила — вметна съдията. — Когато моят помощник я посетил, тя се обърнала към своя бог с питане за девойката, след като научила името и. Отговорът бил, че Нефритова Звезда е починала на десети с прекършен врат. И това е самата истина, понеже тази нощ прегледах лично тленните останки. Освен това божеството на Тала добавило, че самата тя ще загине днес. И това се сбъдна.

— Тала беше корава жена, магистрате. По-корава и от мен, и от Ли, и от Ян. Ала нейният бог е още по корав. Тя бе неразривно свързана с него чрез чудно ватите за вас обреди, прехвърлящи границата между живота и смъртта. Попитахте ме преди малко за онази кутийка. Да, изпратих я на Ли, за да го подплаша. И като го подплаша, да ми даде златното съкровище. Ако то беше мое, и Тала щеше да е моя. След своя бог тя принадлежи на мен. На другия ден изпратих при Ли Кривогледия, стар мой помощник, ей го там на прозореца. Но Ли нищо не беше проумял от посланието и отказал да се яви тук.

— Не е трябвало да цапате кутията с хал. Тогава на вратата излязъл Ян и наистина я купил, но нито той, нито Ли и обърнали внимание. По-късно Ли я дал заедно с други вехтории на един антиквар, от когото пък я купих аз. Отначало…

Монахът го спря с ръка.

— Стига вече с тази проклета кутия, магистрате. Да поговорим за Ли. Тала го беше захвърлила, както се хвърля сдъвкано парче захарна тръстика. И се захвана с Ян. Оня ден дойде и каза, че сте по следите и, но това нямало значение. Ян знаел къде е скрито златото, и освен това бил премахнал Ли и помощника му Сенсан. Възнамерявали да избягат през границата. Крайно време било, защото нейните хора се настроили срещу нея, а богът и разкрил, че тя скоро ще умре, за да се слее завинаги с него. Ала този път не му вярваше. Смееше се, докато ми разказваше за предсказанието му. И ето, вече не е сред живите. Последни се смеят боговете. Винаги те, магистрате! — той се вторачи напред с невиждащи очи, после стрелна съдията с поглед и попита: — Какво направих те с трупа и?

— Кремирахме го и пръснахме праха. Това беше последното и желание.

Мъжът вдигна безпомощно ръце:

— Значи съм я изгубил завинаги. Ветровете ще развеят праха и над равнината и ще я превърнат в бяла вещица, която препуска из въздуха. Гола и бяла, на черен жребец до своя господар, червения бог. Ще се носят двамата с вихрушката, когато се надигне внезапно над пустинята, и чуят ли нейния писък, татари те ще се гушат уплашено в шатрите си и ще се молят за пощада. Трябваше да погребете праха и, магистрате.

— Обичаят е — сухо отвърна съдията — прахът на лица без родственици да се разпръсва в полето.

— Вие май не вярвате на думите ми, магистрате? — Нито вярвам в тях, нито ги отхвърлям. Задавате ми безсмислен въпрос. Кажете ми по-добре откъде е дошло в храма златото?

— Не знам. Тала знаеше, но на мен не каза. Някой трябва да го е скрил там миналата година. По мое време го нямаше.

— Ясно. Тала и Ли Къ в храма ли са се запознали?

Дълго време Монаха не каза нищо. Едрата му глава сякаш хлътна между раменете, пръстът му безцелно шареше по издълбаните на масата фигури. Най-сетне проговори: