Роберт Хюлик - Привидението от храма

— Какво желаете?

— Ние сме от съдилището — представи се сержантът. — Отворете!

Девойката ги въведе в малък каменен двор. Явно бе прислужничка, тъй като носеше простичък тъмносин жакет и широки панталони от същата материя. Съди ята Ди забеляза, че лицето и е с обикновени, но доста приятни черти, а на пълните и бузи имаше трапчинки. Сивите плочи в двора бяха безупречно чисти и напръскани с вода, за да държат хладина. Отляво се виждаше малка постройка от червени тухли, отдясно — по-обширна, с веранда пред нея. Страничните стени на храма бяха прясно варосани, а колоните, подпиращи извитите стрехи — боядисани в червено. Край кладенеца в ъгъла една над друга имаше две сковани полици: на едната бяха подредени саксии и цветя, а на другата — порцеланови вази с изкусно съчетани букети. Съдията различи познатия стил на подреждане, който бяха усвоили собствените му съпруги, и предположи, че това е кът, стъкмен от самата игуменка. Из въздуха се носеше нежното ухание на орхидеи. Съдията усети облекчение след тягостната гледка на запуснатия храм.

— Е — подкани го нетърпеливо девойката, — с какво мога да ви помогна, господа?

— Отнеси визитната ми картичка на игуменката — отвърна съдията Ди, тършувайки из ръкава си.

— Тя спи — намръщи се момичето. — Тази вечер трябва да слиза до града, за да присъства на тържество в резиденцията на окръжния съдия. Ако обаче много настоявате, ще…

— О, не — възпря я съдията, — дошъл съм само да разпитам дали не сте чули или видели нещо подозрително снощи. Някакви скитници са вдигали към полунощ врява в изоставения храм.

— Полунощ ли? — засмя се тя. Махна с ръка към постройките и заяви: — Всичко това лежи на моите ръце. Поддържам го съвсем сама. Може да не е голям храм, но по олтара има сума дреболии, които редовно трябва да чистя от прах. Мислите ли, че изобщо ми остават сили да седя до късно след толкова бъхтане?

— Сигурно и пазарувате сама? — полюбопитства съдията. — Ако се налага всекидневно да слизате и да изкачвате тези стъпала…

— Ходя на пазар само веднъж седмично, за соя, сол и извара. Не идем месо или риба, за голямо съжаление.

— Но аз чувам крякане на гъски.

Изражението и изведнъж омекна.

— Аз ги отглеждам. Игуменката ми разреши, заради яйцата. А малките гъсета са толкова сладки… — тя се сепна и след миг продължи, вече по-сопнато: — С какво друго мога да ви бъда полезна?

— Засега с нищо. Хайде, Хун, да видим докъде са стигнали в храма.

— Ама че дръзко и невъзпитано момиче! — възмути се сержантът, когато отново поеха през горичката.

Съдията сви рамене.

— Все пак добре, че е тъй привързана към гъските си. Е, радвам се, че поне огледах малкия храм. Изисканата атмосфера на този скит потвърждава още веднъж високото мнение, което съпругите ми имат за игуменката.

Началникът и двама стражници седяха на стъпала та пред централния храмов вход, запотени и раздърпани. Щом зърнаха съдията Ди, веднага скочиха.

— Нищо не открихме, ваше превъзходителство. Готов съм да се закълна, че много отдавна жив човек не е влизал в този прокълнат пущинак. Няма и помен нито от пътека, нито от разкопки. Останалите ми хора ще опитат да се промъкнат навътре, като заобиколят външната стена.

Съдията Ди седна на един голям камък в сянката на зида и започна енергично да си вее.

— Вие споменахте, господарю, че убиецът трябва да е имал съучастник — подхвана след малко старият му помощник. — А кима двамата не са могли да стъкмят някаква носилка и да смъкнат с нея трупа надолу по хълма?

— Възможно, но не много вероятно. Така е съществувал риск да се сблъскат с други разбойници, а тая порода хора са опасно любопитни. Убеден съм, че онова, което търсим, е в градината.

Откъм нея обаче в момента се завръщаха уморени стражници и клатеха разочаровано глава. Съдията се надигна.

— Става късно. По-добре да се връщаме в съдилището. Запечатай входа на храма, началник! Двама стражници да останат на пост, през нощта нека ги сменят.

Ма Жун се среща последователно с две жени; новото и страшното го карат отново да хареса познатото

Ма Жун бе обул широки панталони и изкърпена куртка, почти изгубила някогашния си сия цвят, а косата си беше прибрал небрежно с червена кърпа. В това окаяно облекло нямаше да привлича излишно вниманието в северозападния край на града — квартал, обитаван от татари, индуси, уйгури и други чужденци варвари.

Пътят му отне доста време, но поне нямаше блъсканица, тъй като повечето дюкяни бяха затворени за следобедна почивка и рядко се мяркаха хора. След като отмина кулата с барабаните обаче тесните улички изведнъж се оживиха. Явно бедняците бяха изгълтали набързо обедната юфка и сега се завръщаха по работните си места, за да изкарат никой грош за оскъдната вечеря. Едва си пробиваше път сред гъста та тълпа от азиатски кулита и китайски амбулантни търговци, блъскащи се из смърдящите улички, но накрая все пак успя да стигне до ъгъла с казана на Тълби. Зърна я отдалеч, изправена пред иззиданата фурна, да гълчи големия си син, който неумело подклаждаше огъня под огромния железен казан. По малкото дете се бе вкопчило в полите и. Все още беше рано за клиенти. Без да бърза, той пристъпи към нея.