Роберт Хюлик - Привидението от храма

Ма Жун скръсти ръце. Приготви се за дълго чакане и се зае да огледа оскъдната обстановка. До стената в дъното имаше нисък, грубо скован нар, а от двете му страни — две бамбукови столчета. Върху едното беше сложена пиринчена камбанка с дълга, фино изработена дръжка. От стената над нара в него се взираха две огромни, изхвръкнали от орбитите си очи. Всъщност бяха част от изображение на свирепо божество, по-голямо от човешки ръст, оцветено в ярки багри. Дългата му коса стърчеше над едрата глава, оформяйки своеобразен ореол. Едната ръка размахваше странно на вид ритуално оръжие, лявата стискаше чаша, направена от човешки череп. Тлъсто то червеникаво тяло бе съвсем голо, като се изключи ивицата тигрова кожа, препасана през слабините. Около раменете му се гърчеше змия. Може би от треперещите пламъци по някое време зейналата паст с изплезен език като че се разкриви в ехидна гримаса. За миг на Ма Жун му се стори, че това не е рисунка, а статуя. Не можеше да бъде съвсем сигурен, тъй като около свирепото божество всичко тънеше в чер ни сенки.

Доста обезпокоен, той извърна очи от отблъскваща та гледка и продължи да се озърта. В най-далечния ъгъл на стаята бе струпана купчина боклук. До страничната стена се виждаха нахвърляни животински кожи, зад тях стърчеше голям купел от кована мед. Ма Жун усещаше все по-нарастваща тревога, внезапно му стана хладно и той придърпа краищата на куртката си. Опита се да мисли за нещо приятно и реши, че всъщност преживяванията му с Тълби не бяха чак толкова лоши. Наистина трябваше да и се обади специално някой ден и да и занесе подаръчета. После се размисли за девойката на име Нефритова Звезда и за тайнственото и послание, открито в аба носовата кутийка. Дали накрая все пак са успели да я спасят и къде ли би могла да се намира сега? Името и звучеше изискано и навяваше представа за изтънчена, спокойна красота… Имаше чувството, че е била твърде привлекателна жена… Вдигна очи и се огледа. Гласът на старицата най-сетне бе замлъкнал.

Наметалото на магьосницата се поразтвори и се подаде бялата й ръка. Тя разбърка огъня с тънка пръчка, после написа с тлеещия край някакви знаци в пепелта, като непрекъснато шепнеше нещо на жена та. Старицата оживено кимаше, после постави няколко омазнени медни гроша до огнището, надигна се на колене с тежък стон и изчезна зад плъстената завеса на входа.

Ма Жун понечи да стане, за да се представи, но гадателката само вдигна лице и той рязко се отпусна назад. Две огромни, пламтящи очи се взираха в него — същите, които го бяха приковали сутринта посред улицата. Тя имаше изящни, но хладни черти, бледни те и устни бяха изкривени в презрителна гримаса.

— Да не би да сте дошли да узнаете дали изгората още ви обича, господин офицер? — запита тя с нисък гърлен глас. — Или пък вашият господар ви е изпра тил да проверите да не би да практикувам забранени магии? — китайският й беше безупречен. Докато Ма Жун се блещеше смаян в нея, тя продължи: — Видях ни днес, господин офицер, бяхте тъй издокаран. Сутринта, докато вървяхте след вашия господар, брада тия съдия…

— Имаш остро зрение — промърмори обезсърчен Ма Жун.

Придърпа столчето плътно до огъня, който вече загасваше, и се зачуди откъде да подхване.

— Говорете, де, какво ви води при мен? Не съм търгувала с крадени вещи. Можете да проверите.

Тя разбърка огъня и махна с пръчката към ъгъла. Ма Жун шумно си пое дъх. Онова, което бе взел за боклук, се оказа куп човешки кости. Два черепа сякаш му се зъбеха оттам с оголените си челюсти. Отгоре пък бяха наредени бедрени кости, до тях се виждаше счупен таз, потъмнял от времето.

— Сякаш сме в гробище! — възкликна той ужасен.

— А нима не живеем в гробище, всякога и навред? — сопна му се Тала. — Та мъртъвците са несравнимо повече от живите. Ние, дето все още шаваме, сме тук само по силата на безмълвно съгласие. Разумно е да се поддържат добри отношения с мъртъвците, господин офицер. Кажете сега какво ви води при мен?

Ма Жун въздъхна тежко. Нямаше смисъл да го увърта пред тази необикновена жена и започна направо:

— Снощи оттам Източната врата е бил убит скитник на име Сенсан. Той…

— Губите си времето — прекъсна го тя. — В течение съм единствено на онова, което става в тази махала. Както и отвъд границата. Нямам представа, какво се е случило в другия край на града. Все пак, ако държите да узнаете нещо повече за момичето, което току-що изплува в мислите ви, може би ще съм в състояние да ви помогна — и като забеляза озадачения му поглед, побърза да продължи: — Не говоря за оная улична повлекана Тълби, господин офицер. Имам предвид другата, която носи име на скъпоценен камък.