Роберт Хюлик - Привидението от храма

— Ако знаете… коя е Нефритова Звезда и къде… — заекна объркано Ма Жун.

— Не знам. Ала ще попитам мъжа си.

Тя се надигна и отхвърли наметалото от раменете си. Ма Жун едва не припадна от изумление. Източеното й изящно тяло беше чисто голо. Той я зяпна, сякаш парализиран от едва осъзнат, неназовим ужас. Защото бледото, идеално гладко тяло изглеждаше тъй нереално и отдалечено от всекидневието, че прекрасните му меки извивки по-скоро го накараха да потръпне от страх, отколкото да го възбудят като мъж. Когато все пак с огромно усилие на волята успя да отклони очи, видя, че досега тя е седяла не на столче, а на купчина черепи.

— Да — каза Тала със студен безстрастен глас, — това е началото на всичко. Без безумните и суетни човешки домогвания, без заветните ни илюзии…. — после посочи към черепите и добави: — А това пък е краят на самонадеяните планове и лелеяните надежди.

Тя подритна купчината с босия си крак и черепите затрополиха по пода. Подпряла ръце на хълбоците и леко разкрачена за миг, магьосницата се втренчи в Ма Жун с дива ненавист. Той се сви ужасен под този поглед, а по тялото му изби студена пот. Сякаш насън едрият мъжага я проследи, докато тя се извърна рязко и откачи една връв от желязна кука, забита в стената. На нея бе нанизана изрисувана завеса, другият край на връвта бе закачен горе, на една от потъмнелите греди. Завесата се свлече на пода, после се изпъна и раздели хоризонтално стаята на две. Жената тръсна коси и изчезна от другата страна.

Огънят едва тлееше. Ма Жун осъзна, че не успя напълно да схване смисъла на последните думи, но въпреки това те го бяха изпълнили със смразяващо чувство на безнадеждна самота. Взираше се изтръпнал в старинните символи, изписани на завесата, и усещаше главата си съвършено празна. Внезапно рязкото дрънчене на пиринчената камбанка го извади от натрапчивия унес. Тала започна да припява монотонно на някакъв непознат език. Отпърво мелодията се извиси звънко, после заглъхна и се поднови с дрън ченето на камбанката. В стаята стана по-топло, същевременно се разнесе отвратителна воня на гниене, която измести свежия аромат на камфорови пръчици. Започна да го души непоносимо, по гърба му потекоха ручеи пот и намокриха куртката му. Песента из веднъж премина в тих стон. Камбанката замлъкна. Той стисна едрите си юмруци в безсилен гняв, а ноктите му се впиха в изтръпналите длани. Стомахът му се преобърна. Тъкмо се уплаши, че неудържимо му се повдига, и въздухът в стаята рязко се пречисти. Свежият мирис на камфор измести непоносимата смрад, а и жегата сякаш намаля. За известно време се възцари пълна тишина. После иззад завесата се дочу изтощеният й глас:

— Дръпни завесата и закачи връвта на куката!

Той се надигна вцепенен и направи това, което му наредиха, без да смее да я погледне. След като окачи връвта и се извърна, я съзря изтегната върху дъсчения нар, извърнала глава на една страна, с притворени очи. Дългите й коси се спускаха чак до пода.

— Ела тук! — заповяда тя, без да го погледне.

Той приседна на бамбуковото столче наблизо. Видя, че тялото и е цялото окъпано в пот. Долната и устна кървеше.

— Твоята Нефритова Звезда е била родена преди двайсет години на четвъртия ден от петия месец в годината на Плъха. Умряла е миналата година на десетия ден от деветия месец. Беше годината на Змията. Смъртта е настъпила от прекършване на врата.

— Как… кой го е сторил… — понечи да запита Ма Жун.

— Предадох всичко, което ми бе съобщено. Казаха ) ми и някои неща за самата мен. Без да съм питала. Върви си.

С огромно усилие той събра кураж да измрънка:

— Длъжен съм да ти наредя да ми съобщиш още подробности. В противен случай ще се наложи да те отведа в съда, за да…

Тя уморено протегна ръка, без да го погледне.

— Покажи ми заповедта за арест!

И понеже Ма Жун не отговори, жената внезапно повдигна притворените си клепачи. Той видя, че очи те й са налети с кръв и сякаш не гледаха, все едно бяха на мъртвец. На Ма Жун му се повдигна. Той скочи и се втурна към вратата. Полузаслепен от слънцето, се блъсна в някаква мършава фигура. Беше един от татарите. Останалите двама също стояха посред улицата и му запречваха пътя. Най-високият злобно го блъсна:

— По-леко, кучи сине! Добре ли си прекара с оная вещица?

Целият му потискан досега страх и усещането за провал избухнаха с дива ярост. Замахна с такава сила, че човекът отхвърча като отсечен ствол. Другарите му тозчас си плюха на петите, безпогрешно разпознали у Ма Жун изцъкления поглед на убиец. Заслепен от гняв, той хукна след тях. Минувачите по улицата се отдръпваха панически, за да сторят път на бълващия проклятия гигант. Но след малко той стъпи накриво и се строполи по очи. Бавно се надигна и видя, че е близо до казана на Тълби.