Роберт Хюлик - Привидението от храма

— Ма Жун! — възкликна радостно тя. — Колко се радвам да те видя! Я се виж на какво си заприличал. Да не би началникът ти а те е изхвърлил от работа? Винаги съм казвала, че си твърде кадърен мъж, за да те ползват само като ловец на крадци. Теб трябва…

— Шшт, по-тихо! — спря я той. — Преоблякъл съм се така именно защото съм по служба.

— Пусни ме най-сетне, дяволе проклети! — извика тя на момченцето си и го шляпна, но то продължи да се плете в полите й.

После зарева колкото му глас държи, а голямото. братче изгледа презрително неканения гост и злобно плю в огъня. Ма Жун усети до болка познатия мирис:,, на гранясала лой и забеляза, че носът на старата му изгора не е избърсан. Освен това беше започнала да тлъстее. Мислено отправи благодарност към милостивите небеса, че му бяха спестили всичко това. Порови из ръкава си и извади оттам наниз медни грошове.

— Това… — започна той, но тя вдигна ръка и каза нацупено:

— Как не те е срам, Ма Жун, точно ти да ми предлагаш пари — ала в крайна сметка мушна грошовете в ръкава си и продължи: — Мъжът ми ще се върне късно вечерта, затова можем да си побъбрим насаме, в стаята ми. Ще оставя момчетата да наглеждат каза на и…

— Казах вече, че съм тук по работа — побърза да се измъкне той. — Един вид давам ти парите срещу, сведения. Нека да поседнем на онази пейка там.

— Хайде де, ела! — настоя тя и решително го хвана за ръката. — Ще ти дам нужните сведения и още нещо в добавка. Разбира се, радвам се, че вече не съм в занаята, но… малко разнообразие от време на време е добре дошло. Нали знаеш какво изпитвам към теб, Ма Жун!

Тя хвърли недвусмислен поглед към вратата, но той я натисна да седне на пейката и сам се настани до нея.

— Следващия път, мила. Сега наистина бързам. Трябва да разбера защо вашите хора са се спречкали със Сенсан, оня известен побойник от махалата до Източната врата. Нещо важно е било, щом Сенсан е останал без глава.

— Нашите момчета не се мешат с китайската паплач — каза тя със свирепо изражение. — И без това не им разбират езика — в следващия миг лицето й се проясни и тя запита: — Помниш ли как ме учеше на китайски, Ма Жун?

— Разбира се, че помня — отвърна той и неволно се ухили. — Гледай сега, аз не казвам, че вашите са направили нещо нередно. Просто моят господар иска да предотврати евентуални усложнения. Дето се вика, държи да има ред в къщата. Хайде, момичето ми, опитай се да си спомниш. Не си ли чувала твоите клиенти да споменават за някакво сбиване в изоставения храм отвъд Източната врата?

Тя замислено бръкна в носа си. После бавно отвърна:

— Единствената по-сериозна новина напоследък бе убийството на един татарски главатар отвъд граница та. Но то беше заради стара вражда — после го изгледа и добави: — Като спомена за храм, та се сетих нещо. Четири преки по-надолу живее една жена, татарска магьосница. Нарича се Тала. Голяма гледачка е, и миналото, и бъдещето са и като на длан. Винаги щом някой от нашите реши да се залови с нещо сериозно, първо ходи нея да пита. Тя знае всичко, Ма Жун, абсолютно всичко. Но пък не винаги казва каквото знае. Напоследък доста народ й има зъб. Разправят, че нарочно давала лоши съвети. Ако й нямаха страха, може би щяха да я… — тя красноречиво прокара ръка през гърлото си.

— Как да я открия?

— Стига си ровил в огъня! — сгълча Тълби по-големия си син. — Ще заведеш господин Ма при Тала! — и когато гостът се надигна, му прошепна бързешком: — Отваряй си очите, Ма Жун, махалата е опасна.

— Ще внимавам. Благодаря за всичко.

От двете страни на кривата тясна уличка, по която го поведе момчето, се редуваха едноетажни къщици с изкъртени стени, надве-натри измазани с кал, с грубо стъкмени покриви от слама. Водачът му посочи отдалеч една по-голяма къща с татарски заострен връх, напомнящ шатра, и припна обратно. Наблизо се виждаха само трима татари, клекнали и опрели гърбове о стената точно срещу къщата на магьосницата. Бяха обути в торбести кожени панталони с широки колани, нагоре мускулестите им тела бяха голи. Обедното слънце пърлеше широките им, гладко обръснати черепи с по един дълъг кичур на тила. Докато Ма Жун минаваше край тях, единият каза на развален китайски на другарите си:

— Напоследък е започнала да приема и всякакви китайски отрепки.

Ма Жун с усилие преглътна обидата, отиде до входа и дръпна мърлявата завеса. В тъмната вътрешност едва се различаваха очертанията на две фигури, сгушени до малък огън, който гореше в малка яма, издълбана направо в пръстения под. Изобщо не му обърнаха внимание и той приседна на ниско столче до самия вход. Трудно беше да различи подробности, тъй като очите му бавно привикваха към тъмнината след ослепителното слънце навън. В хладния въздух се носеше мирис на чуждоземски благовония, които му напомняха за аптека — може би горяха камфорови пръчици. Загърнатата в наметало фигура, приклекна ла гърбом към него, нареждаше нещо монотонно и неразбираемо. Беше старица, облечена в татарски плъстен жакет. Жената от другата страна на огъня като че седеше на ниско столче. Ма Жун не можеше да различи силуета и, понеже широко наметало я увиваше от главата до петите и се разстилаше по пода. Беше гологлава, буйната черна коса падаше по раменете й и почти закриваше приведеното и лице. Магьосницата търпеливо слушаше думите на старицата, която продължаваше да нарежда монотонната си изповед.