Роберт Хюлик - Мотив с върба

Настана пълна тишина, нарушавана единствено от учестеното дишане на Ху. Той продължаваше да се взира навън със стиснати юмруци. Дълбоки бръчки прорязваха ниското му чело. После избърса с ръкав изпотеното си лице и погледна притеснено двамата си посетители.

— Моля да ме извините за всички тези приказки, ваше превъзходителство — проговори той с измъчена гримаса. — Едва ли ви интересува тази стара история, все за хора умрели и забравени.

Гласът му пресипна и той преглъщаше с мъка.

— Вие никога ли не сте се женили, господин Ху? — попита съдията.

— Не, ваше превъзходителство. За родове като моя няма място в новия свят. Нашето време мина, безсмислено е да роптая. Мей вече не е жив, Йи също, идва и моят ред.

Тао Ган направи знак. Беше забелязал носачите да спират на моста. Съдията стана и оправи робата си.

— Радвам се, господин Ху, че научих истинската история за мотива с върба — каза той. — И благодаря за чая.

Домакинът мълчаливо ги изпрати до носилката.

Ма Жун и Цяо Тай чакаха на мраморната тераса. Съдията Ди хвърли поглед към измъчените им, изпоцапани със сажди лица и попита делово:

— Какво става?

— Вече всичко е спокойно, господарю — умърлушено отвърна Ма Жун. — Пред хамбара се беше събрала тълпа от около четиристотин здрави мъже, май че все от стария свят, ако се съди по говора им. Ние с Цяо Тай за късмет тъкмо оглеждахме решетките на клоаките и веднага разбрахме, че става нещо. Когато стигнахме до площада, те вече къртеха павета от настилката и замеряха двайсетината постови при хамбара. Малко по-горе бяха заели позиция други двайсет души от нашите с лъкове. Не можехме да пожертваме хората си, господарю, да ги оставим на разярената тълпа. Почнахме да си пробиваме път към тях, разбутвахме размирниците с плоското на мечовете и ги убеждавахме да се държат като мирни граждани, но някои от подбудителите се разкрещяха „Хвърляйте камъни по кучетата на избягалия император!“ и не искаха да чуят разумна приказка. Надойдоха други с горящи факли и започнаха да ги хвърлят по момчетата, а после и по покрива на хамбара — гласът му стана съвсем дрезгав и замлъкна. Ма Жун си наля чаша чай и продължи: — Първо наредихме на постовите да се построят в каре и да се опитат да отблъснат тълпата с дългите алебарди. Но работата отиваше на зле, тези двайсет души щяха да бъдат претрепани с камъни и когато хамбарът със зърното пламна в единия край, заповядахме на ония с лъковете да стрелят — Ма Жун изплю последната глътка чай зад парапета на терасата. — Не беше красива гледка, господарю — мрачно изрече той. — Вие ги знаете тия нови стрели с железни кръстовидни остриета. Като нищо пробиват обикновена броня, а имат и зъбци. В битка вършат много добра работа, но да ги използваш срещу цивилна тълпа, е гадна, мръсна работа, господарю. Видях двама мъже, нанизани на една и съща стрела като на шиш… И така, нашите момчета стреляха на два пъти, първо в метежниците отзад, после в онези отпред и тълпата се разбяга, като влачеше ранените. Останаха трийсетина души убити.

— Убивайки тези трийсет души — със суров глас изрече съдията, — вие сте спасили безброй граждани от гладна смърт. Ако тълпата беше опожарила и разграбила хамбара, триста-четиристотин души щяха да се налапат до насита тази нощ и толкоз. А после? Но ако храната се разпределя правилно на равни дажби, запасите ще стигнат за цялото население още за месец. Не е било приятно, но какво да се прави!

— Ако старият Мей беше жив, нямаше да има бунт — промърмори навъсено Тао Ган. — Мей успяваше да се справи с недоволната тълпа. Когато разпределяше ориза на пазара, той им говореше, че трябва да бъдат търпеливи, че скоро ще завали и тогава дъждът ще измие заразата от града. И те му вярваха.

Съдията вдигна глава и се вгледа в небето.

— Не се усеща и полъх — с омерзение каза той и се отпусна в креслото си. — Седнете! — нареди рязко на помощниците си. — Ще ви разкажа за убийството на Йи. Случаят е доста необикновен и за малко ще ви откъсне от проблемите на града.

Тримата мъже придърпаха столовете си до масата и насядаха. Тао Ган наля пресен чай и съдията Ди заговори. Описа подробно какво точно са открили в имението на Йи с Тао Ган, предаде и разговора с Ху. Докато говореше, със задоволство наблюдаваше как сивите напрегнати лица на Ма Жун и Цяо Тай полека се отпуснаха и двамата с нарастващ интерес следяха разказа. Когато свърши, Ма Жун възкликна възбудено:

— Ху е убиецът, господарю! Паднало му е случай да го направи, имал е и физическата сила да се възползва от този случай. Освен това и мотив — ревността към Йи, който бил турил ръка на танцьорката.