Роберт Хюлик - Мотив с върба

— Значи Ху си има компания — промърмори доволно Ма Жун. — Да се присъединим към празненството!

Нещо изпляска във водата недалеч от моста. Ма Жун се надвеси над парапета, но видя само забързаното течение, което се вихреше след колоната на моста и отново се устремяваше в пенести вълни.

— Да можехме да отворим шлюзовете на небето — промърмори Ма Жун, — та да се размърда най-сетне тоя застоял въздух! Ние…

Внезапно застина. Сграбчи парапета и се надвеси колкото може по-напред. Надолу по течението до левия бряг, точно под балкона на Ху, в черната вода се мярна нещо бяло. За миг Ма Жун зърна гола ръка.

Изтича надолу по моста и скочи в гъстите храсти на брега. Тръни и бодли деряха лицето и ръцете му, но той не им обръщаше внимание и скоро стигна до водата. Течението беше изронило доста навътре брега, отнасяйки големи части от него. Ма Жун изхлузи двете си обувки, изу панталоните си, след това хвърли и куртката и шапката си в храстите по-навътре на сушата. Нагази до колене в калното дъно, стиснал един стърчащ клон, и се вторачи в повърхността на водата, по която трепкаха отраженията от сигналните фенери под моста. Бялата ръка отново се мярна. Някой се давеше и се бореше отчаяно, странно неподвижен посред бързея. Като че нещо го държеше здраво отдолу. Ма Жун се гмурна напред в течението. Няколко мига под водата му бяха достатъчни, за да осъзнае опасността. Дъното беше обрасло с всякакви водни растения, жилави треви, увиващи се стъбла и водорасли. Бяха здраво вкоренени, дори силното течение не бе в състояние да ги изтръгне. Вероятно давещият се беше оплетен в тях. Роден и израсъл в провинция Цзянсу сред реки и езера, Ма Жун плуваше като риба. Знаеше, че при всяко по рязко движение я ръка, я стъпало можеха да се окажат в мъртвата хватка на виещите се стъбла, затова се остави на течението, помръдвайки крака, колкото да не потъне, докато с ръцете си внимателно разтваряше тръстиките отпред. От давещия се нямаше и помен. Изведнъж ръката му напипа дълга плитка, после голо рамо, Провря бързо лявата си ръка под гладкия гръб, а с дясната вдигна главата и я задържа над повърхността. Съвсем близко до очите му се показа мъртвешки бледото лице на Синьобяло. Клепачите й бяха наполовина спуснати.

— Сложи ръце на раменете ми и не мърдай! — прошепна той.

За свое успокоение забеляза, че устните й се раздвижиха. Тя изхълца. Той отпусна крака си надолу, внимателно опипвайки във водата. После потопи дясната си ръка покрай изящното й коляно и с ловки движения освободи ходилото й от растителните пипала. Помисли си, че както беше недоспал и отдавна не бе тренирал, ще му е дяволски трудно да я извади на брега. С тревога забеляза, че очите й са затворени. Беше изгубила съзнание. Така може би ще ми е по-лесно, реши той. Но трябваше да бърза, за да не издъхне в ръцете му. Стори му се, че гърдите и вече не се повдигат. „Трябва да бързам бавно. Дяволска работа!“ — изруга той наум. Обърна се по гръб и придърпа отпуснатото тяло между краката си, като с лявата длан държеше брадичката и нагоре, за да са над водата устата и носът. Някакво водорасло се оплете около краха му, но той успя бързо да се освободи. Заплува по течението към едно дърво до градината на Ху.

— Тежичка е! — изръмжа той, докато изтегляше на брега товара си.

Опипа с крак земята, докато откри сред камънаците миниатюрна полянка, положи я по корем и бързо раздвижи ръцете й. Трябваше да върши всичко слепешката, по инстинкт, защото сред гъстите храсти мракът беше непрогледен. Тя повърна много вода и той въздъхна с облекчение. Опипа лицето й с ръка и долови, че клепачите й трепкат и устните помръдват. Бързо я обърна възнак, приклекна до нея и се зае да разтрива студените и отпуснати крайници. Ма Жун задиша тежко, по някое време вече не можеше да каже дали влагата, стичаща се по лицето и раменете му, беше водата от канала или собствената му пот. Изведнъж девойката прошепна:

— Долу ръцете от мен!

— Я млъквай. — сопна се той, после осъзна, че тя едва ли го е разпознала, и добави по-нежно. — Аз съм войникът, който ти почисти ръкава в кръчмата, спомняш ли си? Бях там и си говорехме с баща ти.

Стори му се, че по устните й пробяга слаба усмивка.

— Ама как се строполихте на носа си — промълви тя.

— Така беше — кисело отвърна Ма Жун. — Исках да ти помогна, но ти добре се оправяш. Освен тази нощ. Как се озова в канала?

Докато разтриваше бедрата й, той се възхити от здравите и стегнати мускули.

— Все едно съм изгнила отвътре — тихо каза тя. — Но как ме открихте? Отдавна е минало полунощ.