Роберт Хюлик - Мотив с върба

— Ами аз всяка нощ обикалям постовете. Бях на моста и те видях. Между другото името ми е Ма Жун.

— Какъв късмет, че сте ме зърнали. Благодаря ни, господин Ма!

— Нищо работа. Сега кажи за теб. Не вярвам господин Ху да те е хвърлил през балкона?

— Много смешно наистина… Не, господин Ху не ме хвърли през балкона. Аз скочих!

— Скочи? От моста?

Тя въздъхна.

— Вие ме спасихте от удавяне и съм длъжна да ви разкажа. Ще карам накратко. Някога баща ми работеше у този Ху. Напусна преди години, така и не разбрах защо. Ху ме покани да дойда тази вечер при него, имал да ми съобщава нещо за баща ми. И аз като последна глупачка отидох. Мръсният плъх се оказа похотлив. Между другото вече можете да спрете да ме разтривате. По-добре съм. Бяхме сами в библиотеката и той понечи да ме… Стана нещо като сбиване, аз зная няколко хватки, но и мръсникът си го бива, пък и е як като бик. Накрая, когато полата и жакетът ми бяха станали на парцали, успях все пак да го халосам в стомаха и той се сви. Изскочих на балкона и се хвърлих в реката Не плувам зле, но и не съм очаквала, че тези проклети водорасли са толкова жилави.

— Мръсникът му с мръсник! — избухна Ма Жун, — Веднага щом се освестиш, ще му направим едно посещение на вежливост и ще го накарам да си каже майчиното мляко — внезапно той усети ръката й върху гърдите си.

— Моля ви, недейте! — изрече тя забързано. — Той може да смаже баща ми… — и добави горчиво: — Освен това нямаше свидетели, кой ще повярва на моите обвинения срещу толкова важна клечка като Ху?

— Аз — отривисто рече Ма Жун. — Винаги и навсякъде!

В следващия миг усети ръцете й около врата си. Тя придърпа главата му и страстно впи устни в неговите, притискайки голотата си към широката му гръд. Той я обгърна със силните си ръце. Нямаше и помен от колебанието, което обикновено съпътства първата прегръдка. В пълния мрак страстта се разгоря докрай, съпроводена от усещане за безпределна нежност. Когато най-сетне се отпусна по гръб на тревата, едната му ръка остана под раменете й, а другата лежеше върху възбудената и гръд й той с ликуване си помисли, че никога не бе притежавал по-прекрасна жена. Двамата останаха дълго да лежат един до друг и Ма Жун си пожела така да продължи до безкрай. Първите й думи обаче рязко попариха възвишеното му мечтание.

— Какво ще правим сега без дрехи? Тия комари са страшни кръвопийци!

— Ще отида да хвърля един поглед в задния двор на Ху — проговори Ма Жун. — Проклета тъмнина! — изруга той, докато си пробиваше път през храстите.

„По-добре да не я бях виждал!“ — помисли си той. Дали това бе някаква шегичка, или случилото се наистина не означаваше нищо за нея? „Ох!“ — изпъшка той. Беше си ударил краха в остър камък. Дървената ограда на Ху беше пред него, той ловко се прехвърли през нея и веднага напипа въжето с прострени дрехи, които слугите бяха забравили да приберат. Грабна някаква куртка и чифт панталони. Докато й ги подаваше, каза:

— Не зная дали ще са ти по мярка, но поне има дълги ръкави, в които да пъхаш ония твоите железа. Тази вечер не ги ли носеше със себе си?

— Не, нали ви казах, че постъпих като пълна глупачка. Мислех, че мъж като Ху има достатъчно жени на разположение. Взехте ли някакви обувки?

— Ще те нося до мястото, където оставих моите.

И без да обръща внимание на протестите й, я грабна и закрачи. Не беше никак лекичка, но бузата й, долепена до неговата, възнаграждаваше усилията му. Остави я до пътя и тръгна да търси дрехите си. Все още не беше изгубил инстинктите си, придобити през дългите години, прекарани с братята от зелените гори. и лесно откри мястото. Върна се при момичето и започна да дере на парчета пояса си, после напъха парчетата в обувките си.

— Ето! — заяви той. — Едва ли ще можеш да припкаш като газела с тези кундури, но поне няма да си нараниш краката. Къде живееш?

— Недалеч, в квартала зад даоисткия храм.

Докато се промушваха сред храсталаците, помежду им се възцари неловко мълчание. На няколко пъти Ма Жун я погледна крадешком, но в сумрака не можеше да различи изражението й и се колебаеше дали да започне разговор. Когато стигнаха до моста, все пак се престраши:

— Искам да се видим отново. Може би…

Тя спря. Ръцете й бяха на хълбоците, очите й блестяха гневно.

— Ако си мислите, че това е началото на лесно и евтино приключенийце, трябва да ви разочаровам, господин полковник. Вие ми спасихте живота, аз ви платих в натура. Пито, платено! Ясно ли е? — и докато дълбоко наскърбеният Ма Жун отчаяно търсеше достоен отговор, момичето продължи: — Баща ми е бил прав — с горчивина издума то. — Всички вие, високопоставените, си мислите, че жените от народа са просто за забавление. Съпругите и наложниците не ви ли запълват достатъчно времето?