Роберт Хюлик - Лакираният параван

Ефрейтора го ритна в ребрата.

— Ще ти счупя и всички други кокали! — изръмжа той. — Защо си се намъкнал тук, кучи сине!

— Искал е мен да ограби — обясни съдията Ди и се обърна към Цяо Тай, който претърсваше една купчинка дрехи на пода.

— Можеш да затвориш вратата, прахът, който този негодник е издухал, вече се разнесе — после каза на Ефрейтора: — Съблякъл се е тук мръсникът и се е намазал с мас, за да се изплъзне по-лесно, ако някой се опита да го улови. Мислел е да открадне каквото може и да изчезне.

— Тогава няма какво да му мисля — отсече главатарят на бандитите. — Не обичам да си цапам ръцете, но нашите закони са ясни: смърт за всеки, който се опита да краде от своите. Още сега ще му видим сметката. Ако искате да го разпитате преди това, ваше право е.

Той даде знак на хората си, те проснаха нещастника по гръб и затиснаха ръцете и краката му. Когато Голия Череп стъпи с цялата тежест на масивното си туловище върху счупения глезен, Едноокият изрева диво от болка. Ефрейтора понечи да му затвори устата с един ритник, но съдията го спря, разглеждайки с любопитство мършавото като скелет тяло, цялото покрито с жестоки белези. Като че ли бяха от изгаряне. Цяо Тай пристъпи до господаря си и му подаде два пакета, които бе открил в дрехите на Куншан. Съдията върна по-тежкия на помощника си и отвори другия. Вътре имаше един тефтер, целият на петна от вода.

— Откъде открадна това? — попита той проснатия нещастник.

— Намерих го — изхленчи едноокият.

— Недей да лъжеш!

— Истината ви казвам!

— Тичай да ми донесеш машата и една лопатка с жарава от кухнята — нареди Ефрейтора на прислужника. — Дай ги тук, да му сложим на тази свиня няколко въглена върху корема. Ще пропее веднага, майчиното си мляко ще каже. Вярно, ще позасмърди, но не може всички хубости наведнъж!

— Не, не! — запищя Куншан.

— Не с въглени, недейте! Намерих го, кълна се!

— Къде го намери?

— Тук! Онази нощ идвах и претърсих всички стаи, докато вие спяхте. Тефтерът беше под кревата на ей тази.

Съдията Ди погледна към госпожица Розов Карамфил. Тя прикри с ръка голата си гръд и отвори уста в ням вик. Умоляващото изражение, което прочете в очите й, подсказа на магистрата какво е станало. Той побърза да се намеси.

— Лъже кучето, но тук няма да можем да свършим работа. Ще го откараме с моя приятел в някое закътано местенце, за да го разпитаме, както ние си знаем. Нали разбирате, в такива случаи сме малко шумнички и няма смисъл да тревожим излишно съседите…

— Не искам с тях! — извика Куншан. Ефрейтора му запуши устата с пета:

— Пършиво куче! Да набеждава моята фльорца!

— Истината ви казвам, кълна се! — извика едноокият. — Откъснах една-две страници и го оставих на място. Тая нощ, като се върнах…

Съдията Ди събу набързо плъстения си пантоф и напъха върха му в отворената уста на Куншан.

— Всичко ще изпееш след малко! — каза той и посочи на Ефрейтора бамбуковата цев: — Кратунката е пълна с прах. Предполагам, че като се издуха достатъчно под вратата на някоя стая, той се разнася във въздуха и приспива всички вътре. Обаче за лош късмет на този негодник моят човек си легна на пода с лице до вратата и е усетил веднага. Разкихал се и преди прахът да си е свършил работата, ние вече бяхме изхвърчали в коридора. Аз вечерта разкъсах хартията на прозореца и вятърът е разнесъл приспивателното. Иначе сега всички щяхте да спите като дънери, а ние двамата с моя човек да лежим с прерязани гърла — и той се обърна към едноокия: — Ти си заклещил прозореца, нали?

Куншан закима с глава, като се опитваше да се освободи от пантофа, който му разтягаше челюстите.

— Завържете му здраво устата — заповяда съдията Ди. — Увийте го в едно старо одеяло и пъхнете вътре два пръта, за да можем да го носим на рамо. Ако ни срещне нощната стража, ще кажем, че е заразно болен и го караме на лекар.

— Слез оттам и иди да намериш плат — нареди Ефрейтора на плешивия си другар, който все още стоеше върху крака на едноокия. — И без това няма да успее да избяга надалеч! Имаш ли нужда от някакви инструменти? — попита той съдията.

— Бил съм началник-стража, знам си занаята — отговори съдията. — Дай ми за всеки случай един нож.

— Веднага. А, като каза за нож, и ме подсети: донеси ми ушите и пръстите му. Ще ги изпратя на няколко хубавци, които напоследък са се поразхайтили. Да им държат топло! Увий ги в малко намаслена хартия. Къде мислиш да денеш трупа?

— Ще го заровим при блатото. Никой няма да го намери.