Роберт Хюлик - Лакираният параван

— Радвам се, че е така. Ефрейтора е грубовата натура, но не е без душа. Ще гледам да направя нещо за него. А гадателят?

— Честен е. Едно такова благообразно старче, взема си занаята много на сериозно. Отдавна познавал Гъ Циюан, даже били приятели. Според него старият господин Гъ бил дребнавичък, но иначе свестен човек, винаги готов да помогне на ближния. Описах му Куншан, никога не го бил виждал. Тогава го помолих и на мен да погадае. Разгледа ми ръката и предрече, че съм щял да загина от сабя. Рекох му, че по-добро не мога и да си пожелая, а той ме нахока да не съм говорел глупости. Нали ви казах, много на сериозно се взема.

— Добре — промълви съдията. — Това поне изяснихме. Опасявах се да не би някой враг на Гъ да е кроял нещо и да е подкупил гадателя, за да предрече на клиента си беди на петнайсети. Хайде да си лягаме. Сутринта трябва да сме рано в съдилището. Това ни е последната нощ в странноприемница „Феникс“. Край на инкогнитото, от утре се настаняваме в Ямън до края на отпуската ми.

Цяо Тай посрещна новината с широка усмивка, взе свещта и последва господаря си по стълбището. Въздухът в малката стая им се стори още по-задушен и непоносим, отколкото предната вечер. Съдията посегна да отвори прозореца, но ситно барабанене по намаслената хартия отвън го предупреди за пълчищата насекоми, готови да се хвърлят в атака. Той въздъхна примирено и се опъна на нара, като придърпа полите на робата си в опит да се предпази от другите свирепи малки нашественици, които вече пъплеха към него. Цяо Тай отново си легна на пода с глава до вратата.

Съдията дълго се въртя върху коравото ложе. След като духна свещта, напорът на крилатите гадини отвън като че ли отслабна и той накрая се реши да отвори прозореца, защото вече не можеше да се диша. Дръпна крилото… бутна го. Явно се бе заклещило. Тогава изтегли иглата от кока си и раздра с острието мръсната хартия, опъната на бамбуковата рамка. Лек ветрец нахлу в стаята, окъпа я хладната лунна светлина. Съдията се почувства по-добре. Легна на дъсчения нар, покри си лицето с шалчето, за да не го жилят комарите, и скоро умората го обори. Не след дълго само многогласното хъркане огласяше странноприемницата.

Цяо Тай се стресна и се събуди. Нещо лютиво му пареше в ноздрите. Едната година градски живот не бе успяла да притъпи сетивата му, изострени от дългото пребиваване в „зелените гори“. Той кихна и първата мисъл, която му мина, бе, че дъсчената постройка гори. Скочи, сграбчи господаря си за краката и го повлече към вратата. Удари й едно рамо и в тъмния коридор налетя на някаква лепкава форма. Опита се да я сграбчи, но тя му се изплъзна, след което последва лудешко трополене по дървените стъпала и най-сетне — глухи стенания най-долу. Цяо Тай се закашля, но между два пристъпа на кашлицата успя да изреве:

— Пожар! Събудете се!

Настана неописуема суматоха. По коридорите се заблъскаха полуголи мъже, а Цяо Тай и съдията слязоха презглава по стълбите. Долу Цяо Тай се препъна в нечие тяло, загуби за миг равновесие, но успя все пак да стигне до входната врата. Отвори я с ритник и дълбоко пое чист въздух, после се върна кашляйки към тезгяха, намери пипнешком огнивото и запали една свещ. Съдията Ди също излезе. Гадеше му се, виеше му се свят, не след като покашля малко, се почувства по-добре. Вдигна очи към горния кат: не се виждаха никакви пламъци. Той изведнъж разбра какво се бе случило, и побърза да влезе обратно в пивницата.

Рошавата глава на прислужника вече стърчеше зад тезгяха и момчето палеше още свещи. Пламъчетата им осветиха странна гледка. Съвършено гол, напомнящ едра космата маймуна, Ефрейтора стоеше сведен заедно с Голия Череп над Куншан, също гол, с лъщящо от някаква мазнина тяло. Едноокият седеше на земята, държеше си левия крак и стенеше. Другите трима придружители на Ефрейтора, почти толкова облечени, колкото и главатарят им, се кокореха един срещу друг с подути от съня очи. Госпожица Розов Карамфил наблюдаваше уплашено сцената и притискаше към скута си някаква кърпа, която съставляваше единствената й одежда. От всички присъстващи само съдията Ди и Цяо Тай бяха облечени. Съдията се наведе и вдигна от пода една бамбукова цев, дълга две стъпки, със завързана в края й кратуна. Огледа я набързо и попита едноокия:

— Каква отрова издуха в нашата стая?

— Не е отрова… Само приспивателно! — захленчи Куншан. — Нищо лошо не съм искал да направя, ох, кракът ми е счупен!