Роберт Хюлик - Лакираният параван

— Май няма защо да ходим по-надалеч — усмихна се съдията Ди.

През открехнатата чиста завеса от синьо платно, която служеше за врата, долиташе апетитната миризма на пържен лук. Чевръст келнер им поднесе превъзходна гозба, приготвена от ориз, печено свинско и осолени зеленчуци. След като отдадоха подобаващо внимание и на едно великолепно местно вино, те заговориха за пътуването до префектурата и за изминалата година в Бънлай. Двамата потеглиха за хотела си в отлично настроение. Съдията Ди бе необичайно безгрижен. Крачеха бавно по ярко осветените улици, зяпаха местните стоки, възхвалявани с пълно гърло от амбулантните търговци, проследиха с внимание един особено разпален пазарлък.

Съдията Ди изведнъж забеляза, че Цяо Тай се е умълчал.

— Какво има? — запита го той. — Да не би храната да не ти понесе?

— Следят ни — тихо отвърна Цяо Тай.

— Кой би могъл да ни следи? — невярващо продума съдията. — Видя ли някого?

— Не, но тия неща ги усещам и никога не съм се лъгал. Да вървим напред, ще опитам един малък номер, за да пипна нашия човек.

Той ускори ход, свърна в една по-тиха уличка и бързо издърпа спътника си в някакъв тъмен вход. Под прикритието на тъмнината двамата внимателно заоглеждаха минувачите, но не видяха познато лице. Като че ли никой не се интересуваше от тях. Тръгнаха отново, избирайки по-тъмни и безлюдни улички.

— Не стана — промърмори Цяо Тай. — Добре си знаят работата. По-разумно е вие да се върнете в хотела, а аз ще се присъединя към онези просяци, нали ги виждате, струпани около амбулантния търговец. Вие завийте бързо зад онзи ъгъл. Не след дълго ще ви доведа пиленцето, което си позволява волности с нас!

Съдията кимна. Докато си пробиваха път между парцаливите просяци, Цяо Тай изведнъж се изгуби. Съдията тръгна по посочената уличка, после по една още по-крива, ориентирайки се от гълчавата на тълпата. Когато отново се озова на една оживена улица, попита за хотела и лесно го откри.

Щом влезе в стаята, един прислужник веднага му донесе чай и свещи. Отпивайки на малки глътки, съдията размишляваше. Нима наистина някой се интересуваше от неговите действия? Трудно му беше да повярва. В Бънлай наистина немалко негодници имаха достатъчно основания да не го обичат, но дори някой от тях да бе решил да го погуби, откъде би могъл да разбере, че той възнамерява да се отбие в Уейбин? Та той взе решението си едва последния ден в префектурата. Дали пък някоя банда злосторници от Бънлай нямаше съучастник в окръга на неговия колега Дън? Той погали замислено бакенбардите си.

Не след дълго вратата се отвори. Появи се Цяо Тай и бършейки потта от челото си, със съжаление призна:

— Измъкна се. И знаете ли кой беше? Оня отвратителен едноок гадник! Докато опитвах от ужасната скоросмъртница, която амбулантният търговец раздаваше на просяците, зърнах нашия човек да се примъква, като се оглеждаше крадливо наляво-надясно. Докато разбутам парцаливите приятелчета, се изхлузи като невестулка! Погнах го, но тарикатът сякаш бе станал невидим.

— Питам се какво ли може да иска от нас този странен човек? — замислено каза съдията Ди. — Срещали ли сме го в Бънлай, или в префектурата?

Цяо Тай поклати отрицателно глава. Магистратът го покани да седне, но помощникът му се бе разпалил:

— Няма начин да забравя такава муцуна, ако съм я зърнал някъде! Но не се притеснявайте, сега поне зная кого да търся. Той пак ще се лепне за нас и този път няма начин да го изтърва. Между другото, на вашия колега Дън доста му се събира, сега му идва на главата и убийството на една жена.

— На една жена? — учудено повтори съдията. — Пред теб ли я убиха?

— Не, но със сигурност е убийство. Засега само двамата с един стар просяк знаем.

— Хайде, разказвай! Трябва веднага да предупредим Дън!

— Хубава услуга ще му направим — съгласи се Цяо Тай. Наля си чаша чай и обясни:

— След като едноокият се изниза, се върнах при оня продавач на отрова, за да си платя. Тъкмо тръгвах, когато един стар, ужасно мърляв просяк се приближи до мен и заяви, че ако не се лъжел, аз не съм бил тукашен. Отвърнах му, че е точно така, но него какво го засяга. Тогава той ме дръпна настрани и ме попита не съм ли искал да купя много изгодно няколко хубави бижута. Понеже надуших нещо нередно, го последвах до един магазин за лекарства срещу всички болести и там на светлината на фенерите просякът извади пред мен чифт прекрасни обеци и две златни гривни. Каза, че ги дава само за един сребърник. Ясно си беше, че старият негодник е отмъкнал тия дрънкулки, и се запитах тук ли да го доведа, или право в съдилището, а той сигурно реши, че се страхувам да не се окажа натопен по някакъв начин, и ме успокои: „Не бой се, взех ги от един труп при блатото до Северната врата. Никой не ме видя.“. Естествено, накарах го да си каже всичко. Той, човекът, често спял под храстите край блатото. Тази вечер, когато се прибирал, открил под шумата тялото на една жена, още млада, увито в наметка от скъп брокат. От гърдите й стърчала дръжката на нож, не давала признаци за живот. Той първо претърсил ръкавите, не намерил пари, грабнал обеците и гривните и изчезнал. Там привечер не минавал никой и затова не го видели. Понеже е от гилдията на просяците, длъжен е да занася всичко, каквото намери (според мен каквото открадне), на главатаря на бандата, някой си Ефрейтора, който после му давал пай. Но просто го боляло сърцето, като си помислел каква мизерна полза ще има от цялата работа, затова искал да продаде плячката си на някой, който няма да го издаде на Ефрейтора… от когото, изглежда, се страхува като от дявол.