Роберт Хюлик - Лакираният параван

Съдията Ди се наведе към своя помощник и прошепна:

— Това е основният момент.

— Според госпожа Гъ — отвърна Лън Циен — нейният мъж бил в крайно възбудено състояние, когато нахлул в стаята. Тази стая е свързана с терасата чрез тесен коридор, дълъг около дванайсет стъпки. Господин Гъ се впуснал в дълга тирада за ужасните си болки и за коравосърдечието на своите приятели. Тя се опитала да го успокои и отишла в стаята си, за да му донесе лекарство, но когато се върнала, мъжът й вече не се владеел, тропал с крак и отказвал да изпие лекарството. След това изведнъж хукнал към терасата. Жена му повече не го видяла. Предполагам, че си е ударил главата, докато е тичал по тесния коридор, защото вратата му е ниска. Направена е, след като къщата е била вече построена, за да може господин Гъ да излиза направо на терасата. Според мен този внезапен удар окончателно го е извадил от равновесие и го е довел до самоубийството.

Магистратът Дън, който досега слушаше безстрастно, се отърси от вцепенението си, обърна се към своя съветник и попита:

— Вие сте били на местопроизшествието и вероятно сте разгледали коридора…

— Така е, ваше превъзходителство. Не открих никакви следи от кръв нито по рамката на вратата, нито по пода.

— Колко е висок парапетът над реката? Този път той питаше Лън Циен.

— Само три стъпки, ваше превъзходителство — веднага отговори банкерът. — Течението е извънредно бързо, десет стъпки право надолу, и аз неведнъж съм съветвал господин Гъ да повдигне малко парапета, тъй като се опасявах, че някой пийнал гост като нищо може да се прекатури през него. Но покойният всеки път ми отговаряше, че бил построен така, за да може той да се наслаждава на пейзажа, и че няма да го повдигне и с един пръст.

— От какъв материал са стълбите към беседката и колко са на брой?

— Три, ваше превъзходителство. От бял мрамор.

— Различавахте ли ясно покойния, когато скочи през парапета?

Лън се замисли за миг.

— В градината има храсти и тъй като господин Гъ изчезна, преди да сме се окопитили…

Дън не го остави да довърши изречението си, наведе се напред и попита:

— Защо мислите, че господин Гъ се е самоубил?

— Много добре! — прошепна Ди на своя спътник. — Колегата ми напипа най-важното.

— Но нали старецът е скочил във водата? — възрази Цяо Тай. — Едва ли е било, за да се изкъпе.

— Шшшт, слушай! — нареди му съдията Ди. Объркан от внезапния въпрос, банкерът запелтечи:

— Ами нали… ние всички със собствените си очи видяхме как…

— Със собствените си очи сте видели, че лицето на господин Гъ е покрито с кръв — сряза го Дън. — Видели сте го да тича право към беседката, а после да завива към парапета. Не ви ли мина през ум, че, заслепен от кръвта, той може да е объркал белия мрамор на парапета с белия мрамор на стъпалата пред беседката, които са приблизително също толкова високи? Не е ли просто залитнал, спъвайки се в парапета, след което е полетял в реката? — Лън мълчеше и съдията продължи: — Начинът, по който господин Гъ е намерил смъртта си, не е напълно изяснен. Докато се събере по-пълна информация, съдът приема, че става въпрос за нещастен случай, а не за самоубийство. Освен това съдът засега отхвърля версията на господин Лън за начина, по който господин Гъ е получил раната на главата си. Докато тези факти не бъдат изяснени, официалната регистрация на смъртта на господин Гъ е невъзможна.

Той удари с чукчето по масата и обяви заседанието за закрито. Съветникът Бан побърза да дръпне завесата с еднорога пред магистрата, който се запъти към кабинета си, разположен по традиция зад съдебната зала.

— Напуснете залата! — извика началникът на стражниците.

Крачейки с тълпата, съдията Ди каза:

— Много мъдро решение от страна на моя колега. Известните факти могат да се тълкуват в полза на хипотезата както за нещастен случай, така и за самоубийство. Аз се питам например защо банкерът с толкова леко сърце приема вероятността неговият приятел да е сложил край на живота си. Освен това се питам какво точно се е случило, докато господин Гъ е бил в къщата.

— Малки занимателни гатанки за магистрата Дън — ухили се широко Цяо Тай. — Аз се питам обаче не дойде ли най-сетне време да вкусим от местната кухня?

Двамата мъже се промушиха през шумната навалица, задръстила площада, и се спряха пред една доста уютна на вид кръчмичка. Големи йероглифи, изписани върху висящия пред входа фенер, канеха вътре „всички чревоугодници от цялата империя“.