Роберт Хюлик - Лакираният параван

— Негово превъзходителство май забрави, че е в отпуск! — въздъхна Цяо Тай.

— Не съм — отвърна съдията Ди с хладна усмивка, — но, честно да ти кажа, много ми се иска да зърна отново моя колега магистрата Дън и да го понаблюдавам, без той да знае. Освен това толкова често съм ръководил съдебни заседания, че няма да ми е безинтересно веднъж да се явя като зрител. И за теб би било полезно, момчето ми. Хайде да вървим.

В приемната управителят приготвяше сметката на четирима клиенти. Пъшкаше с бяла кърпа, увита около влажното му чело, и местеше топките на едно сметало. Когато съдията мина край него, той подхвърли, без да вдига глава:

— Зад храма на бога на войната има специален терен за физически упражнения, господин Чън.

— Благодаря, предпочитам да ползвам богатите възможности, които предлага вашият превъзходен хотел — отвърна съдията и излезе, следван от Цяо Тай.

Навън времето се бе поразхладило, но двамата мъже едва си пробиваха път сред гъстата тълпа. Когато наближиха Ямън, не видяха никой пред входа на съдебната зала. Явно заседанието беше започнало и желаещите да присъстват вече бяха вътре. Четиримата пазачи на пейката ги изгледаха с безразличие, когато минаха под арката с окачения гонг.

Те ускориха крачка, прекосиха празния двор и влязоха в полуосветената зала. В дъното някой четеше с монотонен глас някакъв правилник. Съдията и Цяо Тай се спряха за малко на прага, докато очите им свикнаха с полумрака и различиха над главите на зрителите подиума с високата, застлана с червена покривка маса. Зад нея седеше магистратът Дън, достолепен в официалния си костюм — роба от зелен брокат и черна копринена шапчица с дълги колосани крила. Забил очи в някакъв документ, той замислено подръпваше рехавата си брадичка. Съветникът Бан стоеше до него с ръце, кръстосани в ръкавите. На по-ниски масички от двете страни седяха писарите, като зад дясната се бе изправил мъж с посивели коси — вероятно главният писар — и четеше на глас. Стената в дъното се губеше напълно зад тежката завеса с красив тъмновиолетов цвят. В средата й бе извезан със сърма еднорог, символ на прозорливостта, така необходима за всеки магистрат.

Съдията Ди се мушна в тълпата. Повдигнат на пръсти, забеляза пред съда четирима стражници с тояги, вериги, скоби за стягане на пръстите и други ужасяващи инструменти. Началникът им, набит невисок мъж с жестоко изражение, стоеше малко встрани и премяташе в ръката си бич с масивна дръжка. Както обикновено всичко бе така нагласено, за да се покаже на публиката застрашителната сила на закона и да се внуши опасността от нарушаването му. Всеки, който се представяше пред съда — млад или стар, беден или богат, обвиняем или тъжител, — трябваше да коленичи на голите плочи. Длъжен бе да изслушва, без да отговаря, ругатните на стражниците или ако магистратът наредеше, да понесе определен брой удари с бича. Основното правило на старата китайска юрисдикция гласеше, че всеки поданик, явил се пред съда, се смята за виновен, докато не докаже своята невинност 2 2 Устройството на китайската бюрократична машина достига своята зрелост през VII в., по време на династията Тан. Първият правен кодекс, достигнал до нас в пълния си вид, е от 624 г. Въпреки сложността си той следна една ясна логическа линия, съответстваща на основните изисквания на конфуцианската етика. Той е изключително репресивен. Магистратът не е правораздавател в европейския смисъл, а по-скоро тълкувател на престъпленията според моделите, посочени в кодекса. — Б.пр. .

— Не сме изпуснали нищо важно — прошепна Ди на спътника си.

— Писарят чете правилника на някаква гилдия. Струва ми се, че това е финалният пасаж.

След миг писарят замлъкна и магистратът Дън обяви:

— Изслушахте новия устав на гилдията на гравьорите на метал, представен за утвърждаване от съда. Някой има ли забележки, или възражения? — той обходи с поглед присъстващите и съдията Ди побърза да сведе глава. Никой не се обади и Дън заключи: — Съдът обявява устава за валиден — и съдията удари с чукчето по масата. Всички наричаха това продълговато парче дърво „дървото, което всява страх в залата“.

Излезе мъж на средна възраст с изпъкнало шкембе, пристъпи напред и коленичи на плочите. Беше облечен в бели траурни дрехи.

— По-близо — изръмжа му началникът на стражниците.

Докато човекът в бяло безропотно се влачеше на колене към подиума, съдията Ди побутна с лакът съседа си и попита: