Волтер - Задиг (или съдбата Ориенталска история)

Задиг притежаваше голямо богатство — следователно и приятели, радваше се на добро здраве, имаше приветлива външност, справедлив и уравновесен ум, откровено и благородно сърце и затова вярваше, че може да бъде щастлив. Той трябваше да се ожени за Семир, чиято красота, род и богатство я правеха най-желаната девойка във Вавилон. Към нея той изпитваше здрава и добродетелна обич, а и Семир го обичаше страстно. Наближаваше щастливият миг, който трябваше да ги съедини, когато един ден, разхождайки се заедно под палмите, които украсяваха брега на Ефрат, близо до една от вавилонските врати те видяха, че към тях тичат хора, въоръжени със саби и копия. Това бяха слугите на младия Оркан, племенник на един министър, чиито куртизанки му бяха внушили, че всичко му е позволено. Той нямаше нито едно от достойнствата, нито една от добродетелите на Задиг, но понеже смяташе, че струва много повече от него, Оркан бе отчаян, че Семир не го е предпочела. Тази ревност, която се дължеше единствено на суетността му, го караше да вярва, че е лудо влюбен в Семир. Похитителите я сграбчиха и в ожесточението на борбата я нараниха, кръв бликна от раните на девойката, чиито красота би покъртила дори тигрите на планината Имаус. Пронизителните й жалби достигаха чак до небето.

— Скъпи съпруже — викаше тя, — откъсват ме от това, което обожавам!

Тя не се страхуваше за себе си, мислеше само за скъпия си Задиг. В това време той я защитаваше с всичката сила, която му вдъхваха храбростта и любовта. Подпомогнат само от двама роби, той прогони нападателите и отнесе припадналата и окървавена Семир в дома й. Когато отвори очи, тя видя своя спасител и му каза:

— О, Задиг, обичах ви като мой съпруг, сега ви обичам и като човек, комуто дължа честта и живота си.

Никога не е имало по-покъртено сърце от сърцето на Семир, никога по-очарователна уста не е изразявала по-трогателни чувства чрез огнените думи, които чувството на благодарност за най-голямата добрина и най-нежният възторг на най-истинската любов внушават. Раната й беше лека, тя бързо заздравя. Задиг беше ранен по-опасно: една стрела го бе ударила близо до окото и бе отворила дълбока рана. Семир молеше боговете само за едно — да излекуват любимия й. Очите й плуваха в сълзи и ден, и нощ: тя чакаше онзи миг, в който очите на Задиг ще могат да се насладят на погледите й, но една гнойна пъпка, която се появи на раненото око, вдъхваше големи опасения. Пратиха хора чак до Мемфис да повикат великия лекар Хермес, който пристигна с многобройна свита. Той прегледа болния и го увери, че ще загуби окото си, предскажа дори деня и часа на това злокобно събитие.

— Ако беше дясното око — рече той, — щях да го излекувам, но раните на лявото око са неизлечими.

Оплаквайки съдбата на Задиг, цял Вавилон се възхищаваше от дълбоките знания на Хермес. Два дни по-късно циреят се проби от само себе си, Задиг беше напълно излекуван. Хермес написа цяла книга, с която му доказа, че не е трябвало да оздравее. Задиг не я прочете, но щом беше вече в състояние да излиза, той се приготви да посети тази, която беше надеждата му за щастие в живота и заради която единствено искаше да има очи. Семир беше на село от три дни. По пътя той научи, че тази красива дама заявила пред всички, че изпитвала непреодолимо отвращение към еднооки мъже и още същия ден се омъжила за Оркан. При тази вест Задиг загуби съзнание. Мъката му едва не го отнесе в гроба, той дълго боледува, но най-после разумът победи скръбта, самите жестоки страдания, които изпитваше, му послужиха за утеха.

„Понеже толкова изживях — каза си той — от безсърдечната и лекомислена постъпка на момиче, възпитано в двореца, трябва да се оженя за гражданка.“ Той избра Азора, най-целомъдрената девойка в града и от най-благородния род. Ожени се за нея и живя един месец сред сладостите на най-нежна брачна връзка. Той обаче забелязваше в нея малко лекомислие и доста силна склонност да намира, че най-добре сложените младежи са винаги най-остроумни и притежават най-много добродетели.

Един ден Азора се завърна от разходка пламнала от гняв, като изразяваше възмущението си с шумни възклицания.

— Какво е станало, скъпа съпруго? — запита я Задиг. — Кой е могъл да ви вбеси така?

— Уви — отговори тя, — и вие бихте се възмутил като мен, ако бяхте видял това, на което току-що бях свидетелка. Отидох да утеша младата вдовица Косру, която преди два дни беше издигнала гробница на своя млад съпруг, близо до потока, който оросява ливадата. В скръбта си тя обещала на боговете да стои до гроба, докато водата на потока тече край него.