Волтер - Задиг (или съдбата Ориенталска история)

Първият сатрап представи най-напред един съдия: поради една своя грешка, за която всъщност не бил виновен, съдията станал причина един гражданин да загуби голямо дело. Този съдия след това дал на пострадалия цялото имущество, което било равно по стойност на претърпяната загуба.

След това посочи един младеж: макар и лудо влюбен в една девойка, за която щял да се ожени, той я отстъпил на свой приятел, който умирал от любов по нея, и дори дал зестра на момичето.

След това първият сатрап заповяда да доведат един войник, който по време на войната срещу Хиркания бил още по-голям пример на великодушие. Неприятелски войници се опитвали да отвлекат неговата любима и той я защитавал от тях. Дошли да му кажат, че други хирканийци отвличали майка му на няколко крачки оттам, напуснал с плач любимата си и изтичал да освободи майка си, върнал се след това към тази, която обичал, но тя вече беряла душа. Искал да се самоубие; майка му казала, че няма друга опора освен него, и той намерил смелост да живее.

Арбитрите клоняха към войника. Царят взе думата и каза:

— Неговата постъпка и постъпките на другите са прекрасни, но те ни най-малко не ме учудват. Вчера Задиг извърши нещо, което ме учуди. От няколко дни бях лишил от благоволението си моя министър и любимец Кореб. Гневно изказвах недоволството си от него и всички мои придворни ме уверяваха, че съм прекалено благ, надпреварваха се да хулят Кореб. Попитах Задиг какво мисли за министъра и той посмя да каже добри думи за него. Признавам, че в тези истории видях назидателни примери: как човек заплаща грешката си със собствения си имот, как друг отстъпва любимата си и как трети предпочита майка си пред любовта си, но никога не съм чул царедворец да хвали изпаднал в немилост министър, срещу когото неговият повелител е разгневен. Давам двайсет хиляди жълтици на всички тези, чиито великодушни постъпки ми бяха разказани, но купата давам на Задиг.

— Ваше величество — отговори Задиг, — вие единствено заслужавате купата, защото ваше величество извърши нечуван подвиг: вие сте цар, а не се разгневихте на роба си, когато той се противопостави на увлечението ви.

Всички се възхитиха от царя и от Задиг. Съдията, който беше дал имота си, влюбеният, който беше омъжил любимата си за своя приятел, войникът, който беше предпочел спасението на майка си пред спасението на любимата си, получиха подаръците на монарха и имената им бяха записани в книгата на великодушните, Задиг получи купата. Царят спечели име на добър владетел, което не запази дълго. Този ден бе честван с по-продължителни празненства, отколкото предвиждаше законът. Споменът за тях се е запазил и до днес в Азия. Задиг казваше: „Значи, най-после съм щастлив!“ Но той се мамеше.

Царят бе загубил първия си министър. Той избра Задиг да заеме мястото му. Всички красиви дами във Вавилон възторжено одобриха този избор, защото, откакто бе основана империята, никога не бе имало толкова млад министър. Всички царедворци бяха сърдити. Завистливият плюеше кръв и носът му се поду изумително. След като благодари на царя и на царицата, Задиг отиде да благодари също и на папагала.

— Прекрасна птицо — каза му той, — ти ми спаси живота и ме направи пръв министър. Кучката и конят на техни величества ми сториха много зло, но ти ми направи добро. Ето от какво зависят съдбините на хората! Но — добави той — такова необикновено щастие може би скоро ще изчезне.

Папагалът отговори:

— Да.

Тази дума порази Задиг. Но тъй като беше добър физик и не вярваше, че папагалите могат да бъдат пророци, той скоро се успокои и залегна да изпълнява задълженията си колкото може по-добре.

Накара всички да почувстват свещената власт на законите, но се постара никой да не почувства тежестта на неговия сан. Не ограничаваше ни най-малко разискванията на Дивана и всеки везир можеше да изкаже мнението си, без да го раздразни. Когато разглеждаше дела, съдеше не той, а законът; но когато законът беше прекалено строг, той го смекчаваше, и когато нямаше приложим закон, неговата справедливост създаваше нов закон, който човек би взел за дело на самия Зороастър.

Именно на него народите дължат великото правило: „По-добре е да рискуваш да остане ненаказан един виновен, отколкото да осъдиш един невинен.“ Той вярваше, че законите са създадени както да внушават страх у гражданите, така и да им помагат. Главната му дарба бе способността да разкрива истината, която всички хора се стараят да забулят. Още от първите дни на управлението си той приложи тази своя дарба.