Волтер - Задиг (или съдбата Ориенталска история)

— Той дори не благоволи да ми сложи тази жартиера на коляното — каза тя — и аз не желая повече да я използвам.

— О, о — каза Щастливата на Завистливата, — вие носите същите жартиери като царицата! Значи, ги купувате от същата търговка!

Завистливата се замисли дълбоко, не отговори нищо и отиде да се посъветва с мъжа си — Завистливия.

Междувременно Задиг си даваше сметка, че е винаги разсеян, когато приема просители и когато раздава правосъдие, не знаеше на какво да отдаде тази залисаност; и това беше единствената му мъка.

Той сънува странен сън: стори му се, че лежи на изсъхнали треви, размесени с тръни, които го бодат, после като че ли лежеше на меко легло, покрито с рози; изпод тях изпълзя змия, която го клъвна в сърцето с острия си отровен език. „Уви — каза си той, — доста дълго лежах на тези сухи и бодливи треви, сега съм върху легло от рози, но кой ли ще бъде змията?“

Нещастието на Задиг дойде от самото му щастие и особено от достойнствата му. Всеки ден той разговаряше с царя и Астарте, неговата височайша съпруга. Желанието да се хареса — то е за духа това, което е накитът за красотата — удвояваше чара му като събеседник, неговата младост и чар неусетно направиха на Астарте впечатление, за което тя отначало не си даваше сметка. Страстта растеше в невинната й душа. Астарте без угризения и страх се отдаваше на удоволствието да вижда и слуша човека, който беше най-скъп на съпруга й и на държавата, не преставаше да го хвали пред царя, говореше за него на придворните си дами и те притуряха още по-големи похвали. Всичко това забиваше все по-дълбоко в сърцето й стрелата, която тя не чувстваше. Правеше му подаръци, в които влагаше повече нежност, отколкото смяташе, че влага, мислеше, че му говори като царица, доволна от неговата служба, а понякога изразите й бяха на развълнувана жена.

Астарте беше много по-красива от Семир, която толкова мразеше еднооките, както и от онази, която искаше да отреже носа на мъжа си. Непринудеността на Астарте, нейните нежни думи, от които почваше да се изчервява, погледите, които искаше да отвърне и които се впиваха в очите му, запалиха в сърцето на Задиг огън, който го учуди. Той се бори, обърна се за помощ към философията, която винаги му бе помагала, извлече от нея познания, но не получи облекчение. Дългът, признателността, оскърблението на царското величие бяха в неговите очи като богове на отмъщението, той се бореше, печелеше, но тези победи, които трябваше да извоюва всеки миг, му струваха стенания и сълзи. Вече не смееше да говори на царицата с онази мила непринуденост, така очарователна и за двамата, очите му се замъгляваха, думите му бяха принудени и несвързани, свеждаше очи и когато неволно погледът му се обръщаше към Астарте, той срещаше навлажнените очи на царицата, които го пронизваха с огнените си стрели. Те сякаш си казваха един на друг: „Ние се обожаваме, а не смеем да се обичаме; и двама горим в огън, който осъждаме.“

Задиг излизаше от стаята й с блуждаещ поглед, замаян, а на сърцето му тежеше непосилно бреме. Бе така дълбоко смутен, че разкри тайната си на своя приятел Кадор подобно на човек, който, след като дълго е подтискал острото си страдание, най-после издава болката си с вик, изтръгнат от нетърпимия й пристъп и със студена пот, обляла челото му.

Кадор му каза:

— Аз вече открих чувствата, които искахте да скриете от себе си. Страстите имат признаци, които не лъжат. Разсъдете сам, драги ми Задиг, щом аз мога да прочета какво става в сърцето ви, нима царят няма да открие в него чувството, което го оскърбява? Единственият му недостатък е, че е най-ревнивият мъж на света. Вие устоявате на страстта си с повече сила, отколкото царицата се бори срещу своята страст, защото сте философ и защото сте Задиг. Астарте е жена. Тя оставя погледите си да говорят с такова неблагоразумие, защото смята, че още няма вина. За нещастие тя е спокойна за целомъдрието си и затова пренебрегва необходимата външна сдържаност. Ще треперя за нея, докато няма в какво да упреква себе си. Ако двамата се бяхте разбрали, щяхте да съумеете да измамите всички очи; една зараждаща се и подтискана страст избухва, една задоволена любов знае да се крие.

Задиг изтръпна при това предложение да измами царя, своя благодетел, никога преди не беше толкова предан на своя господар, както след като се провини пред него с неволната си простъпка. Царицата обаче произнасяше тъй често името на Задиг, лицето й така пламваше в огън, когато го произнасяше, беше ту оживена, ту объркана и разстроена, когато му говореше в присъствие на царя, обхващаше я такава дълбока мечтателност, щом Задиг си отиваше, че царят се смути. Той повярва на всичко това, което виждаше, въобрази си всичко онова, което не виждаше. Особено му се хвърли в очи, че и пантофите на жена му, и чехлите на Задиг бяха все сини, и че панделките на жена му бяха жълти, но и шапката на Задиг беше жълта, това бяха страшни указания за един деликатен владетел. В неговата огорчена душа съмненията се превърнаха и увереност.