Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Делвата и тая хвалба бяха затвърдили решението й да не присъства на церемонията. Добре знаеше, че докато е жива, нямаше да приеме думите на Пол, изречени от устата на Лито. Беше, разбира се, доволна от оцеляването на династията на атреидите, но нещата-които-можеха-да-станат й изглеждаха непоносими.

Фарад’н седеше с кръстосани крака до делвата с водата от Муад’Диб. Там бе мястото на царския писар — почетна длъжност, току-що подложена на обсъждане и приета.

Принцът чувстваше, че се приспособява великолепно към новите условия, докато Тйеканик все още беснееше и вещаеше страховити последствия. Тйеканик и Стилгар бяха установили съдружие, основаващо се на недоверието, което изглежда забавляваше Лито.

По време на церемонията Фарад’н премина от усещане на силна боязън, през скука до страхопочитание. Какъв безкраен поток от хора — несравними мъже-воини. Тяхната подновена преданост към атреидите не подлежеше на съмнение. Те заставаха пред него почти ужасени, но покорни, след като бяха сплашени до крайност от разказа на арифата.

Най-после краят дойде. Пред Лито в „почетния ариергард“ стоеше последният наиб — Стилгар. Вместо натежали панери с подправка, искрометни скъпоценни камъни или някакви други скъпи дарове той бе донесъл панделка за глава, изтъкана от нишки на подправката и обшита със сърма. Художественият мотив представляваше ястреба на атреидите, изпълнен в златисто и зелено.

Ганима я разпозна и бързо погледна към Лито.

Стилгар сложи панделката на второто стъпало под трона и се поклони ниско.

— Давам ти панделката, която носеше сестра ти, когато я отведох в пустинята, за да я пазя — рече той.

Лито сподави усмивката си.

— Стилгар, знам, че не ти е било никак леко — каза момчето. — Има ли нещо, което би взел като отплата? — Посочи към купищата скъпи подаръци.

— Не, господарю.

— Тогава приемам твоя дар — Лито се наведе напред, вдигна подгъва на горната дреха на Ганима и отпори тънка ивица от него. — В замяна ти давам този къс от робата на сестра ми, която носеше, когато я откраднах от твоя лагер в пустинята и… след като тя насила ме накара да я спася.

Стилгар пое парчето плат с трепереща ръка и запита:

— Подиграваш ли ми се, господарю?

— Да ти се подигравам ли? Наибе, дори само заради собственото си име никога не бих го сторил. Давам ти безценен подарък. Заповядвам ти винаги да го държиш до сърцето си, за да ти напомня, че всички хора могат да сгрешат и че всички водачи са хора.

Стилгар си позволи лека усмивка с думите:

— Какъв наиб би станал от теб!

— Да, какъв наиб съм аз! Наиб на наибите! Никога не го забравяй!

— Както кажеш, господарю.

Стилгар преглътна на сухо, спомняйки си разказа на арифата. И в същото време помисли: Някога се питах дали да го убия. Сега вече е много късно. Погледна делвата — изящен матов съд в златисто, на който бе изписано със зелени букви: „Тази вода е на моето племе.“

— И на моето — вметна Лито, сякаш следеше мислите му. — Заповядвам ти да прочетеш страничния надпис. Чети на глас, за да могат всички да те чуят, Стилгар погледна въпросително към Ганима, но тя му отвърна само с повдигане на брадичката — студен отговор, който предизвика ледени тръпки по гърба му. Нима тези атреидски палавници искаха да го принудят да се срамува за своята прибързаност и за грешките си?

— Прочети го — повтори Лито.

Свободният бавно изкачи стъпалата и се наведе над съда. После високо зачете:

— „Тази вода е върховният екстракт и извор на струяща навън съзидателна сила. Макар и неподвижна, тя е средството за извършване на всички движения.“ Господарю, какво иска да ни каже? — пошепна Стилгар.

Чувстваше страх и благоговение към думите, които докоснаха в него място, останало неразбираемо.

— Тялото на Муад’Диб е изсъхнала обвивка, също като тази, напусната от някое насекомо — заговори Лито. — Той сътвори със съвършенство вътрешния свят, докато външния оскърби с неуважение и така се стигна до катастрофа. После прехвърли цялото си умение на външния, лишавайки другия от всякакво внимание, което пък направи потомците му жертви на демони. Златният Еликсир ще изчезне от Дюн, но семената на Муад’Диб са живи, а водата от него движи нашата вселена.

Стилгар наведе глава. Мистиката винаги хвърляше в смут душата му.

— Началото и краят са едно и също — продължаваше Лито. — Ето, ти живееш във въздуха, но не го виждаш. Дойде краят на един етап. И от този край започва да расте началото на неговата противоположност. Следователно очаква ни Крализец. Всичко се връща по-късно в променена форма. Например, доловил си някакви мисли в главата си, а твоите наследници ще ги почувстват в стомасите. Стилгар, върни се в Сийч Табър, където ще дойде и Гърни Халик в качеството си на мое доверено лице във вашия съвет.