Франк Хърбърт - Децата на Дюн

— Знам, че още съжаляваш за смъртта на Дънкан Айдахо — рече тя, но предпазливото поведение на стария й приятел никак не й се понрави.

— Както кажеш, света майко.

Значи така ще бъде! — помисли Джесика. — Строго официално и в съответствие с нравствения кодекс на свободните, според който кръвта се заличава трудно.

Тя продължи:

— Ние смятаме, че си изиграл ролята, избрана за теб от Дънкан. Той не е първият, дал живота си за атреидите. Защо го правят, а, Стил? Ти също неведнъж си бил готов да го сториш. Защо? Дали поради факта, че знаеш колко много дават атреидите в замяна?

— Доволен съм, че не търсиш оправдание за разплата — кимна той. — Но има въпроси, които трябва да обсъдя с внука ти. И те могат завинаги да ни разделят.

— Искаш да кажеш, че Табър няма да му отдаде дължимата почит, така ли? — попита Ганима.

— Искам да кажа, че запазвам правото си на мнение и преценка. — Стилгар погледна студено към нея, а после изръмжа: — Не ми харесва на какво са заприличали свободните. Ще се върнем към старите порядки. Дори без тебе, ако се наложи.

— Само временно, предполагам — вметна Ганима. — Стил, пустинята умира. Какво ще правите, когато вече не ще има нито червеи, нито пустиня?

— Не го вярвам!

— След стотина години — продължи момичето — червеите ще бъдат по-малко от петдесет, при това болни и събрани в грижливо поддържан резерват. Подправката ще бъде предназначена единствено за Сдружението, а цената… — Тя поклати глава. — Видях изчисленията на Лито. Той обиколи цялата планета и добре знае какво става.

— Това ли е поредната уловка, за да държите свободните като васали?

— Бил ли си някога мой васал? — отвърна с въпрос Ганима.

Стилгар се намръщи. Каквото и да кажеше, двамата близнаци винаги намираха някаква грешка в него!

— Снощи ми разправи за Златната Пътека — почти с неприязън продължи той. — Не ми харесва!

— Странно — рече Ганима, поглеждайки към баба си. — По-голямата част от Империята ще приеме плана с радост.

— Разруха за всинца ни — промърмори Стилгар.

— Но всеки бленува за Златния Век — възрази Ганима. — Бабо, не е ли така?

— Да, всеки — съгласи се Джесика.

— Всички очакват с нетърпение империята на фараоните, която ще им даде Лито — продължи да настоява на своето Ганима. — Жадуват за мир с богатството на обилни жътви, оживена търговия и равенство за хората с изключение на Златния Повелител.

— Но това ще е смъртта на свободните! — възпротиви се отново наибът.

— Как можа да го кажеш! Няма ли да са ни нужни войници и храбри мъже за отстраняване на случайно възникнали недоволства? Стил, ти и достойните мъже на Тйек ще трябва да полагате непрестанни усилия в тази област.

Свободният погледна сардукарския офицер и някаква странна искра на разбирателство прескочи между тях.

— А Лито ще следи отблизо подправката — припомни на всички Джесика.

— Ще осигури тотален контрол — добави Ганима.

Фарад’н, заслушал се в разговора с оръжието на новото си усещане, получено от светата майка, долови нотката на нещо, предварително подготвено и отрепетирано от Ганима и баба й.

— Мирът ще продължава и продължава — каза момичето. — Споменът за войната напълно ще изчезне. А Лито ще води човечеството през тази градина най-малко четири хиляди години.

Тйеканик погледна въпросително към господаря си и се окашля.

— Кажи, Тйек — рече Фарад’н.

— Ще говоря насаме с теб, принце.

Фарад’н се усмихна, зърнал вече въпроса във войнишкия ум на Тйеканик, като знаеше, че най-малко още двама от присъстващите бяха наясно с този въпрос.

— Няма да търгувам със сардукарите — каза той.

— Не се и налага — рече Ганима.

— Това дете ли ще слушате? — попита Тйеканик.

Беше бесен. Старият наиб разбираше проблемите, защото имаше необходимата подготовка, но никой от останалите не можеше да знае абсолютно нищо за създалата се ситуация!

Ганима мрачно се усмихна и предложи:

— Фарад’н, осветли го по въпроса.

Принцът въздъхна. Беше лесно да забрави чудатостите на това дете, което всъщност не е дете. Освен това можеше да си представи семейство с нея, но само със скрити резерви по отношение на всяка интимност. Перспективата не бе от най-приятните, ала той започваше да разбира нейната неизбежност. Абсолютен контрол на запасите от топящата се подправка! Без нея всичко в цялата вселена щеше да спре.

— По-късно, Тйек — каза Фарад’н.

— Но…

— по-късно, казах! — послужи си той с Гласа и видя, че човекът насреща примига и млъкна.