Франк Хърбърт - Децата на Дюн

— Погледнете ме, семейство — рече Лито. — Аз съм Ари, Лъвът на атреидите. А тук… — той отново дръпна ръката на Ганима, наглед съвсем леко, но цялото й тяло се разтърси. — Тук е Ариех, атреидската Лъвица. Дойдохме, за да ви посочим Секхер Нбиу — Златната Пътека.

Ганима, чула думатаключ Секхер Нбиу, усети как освободеното й съзнание сякаш плисна, заемайки своето място. Течеше, носейки всичко със себе си, а вътрешното „аз“ на майка й обикаляше наблизо също като пазач на градски порти. За миг Ганима разбра, че е излязла победителка над заплашително кресливото свое минало.

Вече разполагаше с вратичка, през която да наднича в случай на нужда. Месеците, преминали в предизвикано потискане и сподавяне, се бяха превърнали в безопасно място, откъдето можеше да упражнява пълен контрол над собственото си тяло. Понечи да се обърне към Лито, за да му обясни случилото се, когато забеляза къде и с кого се намира самата тя. Той освободи ръката й.

— Действа ли планът ти? — пошепна Ганима.

— Достатъчно добре — отвърна Лито.

След като се съвзе от преживения шок, Алая изкрещя на групата пазачи вляво:

— Хванете ги!

Лито се наведе, хвана падналата врата с една ръка и я плъзна през залата към стражниците. Двама от пазачите бяха приковани към стената. Останалите отстъпиха ужасени. Вратата тежеше почти половин тон, а това дете самичко я бе запокитило срещу тях.

Алая, зърнала в коридора част от натръшканата стража осъзна, че Лито се бе справил с всички пазачи, преди да изкърти яката порта.

Джесика, която също бе видяла телата на изпопадалите бойци и станала свидетелка на страховитата мощ на своя внук, направи подобно заключение, но думите на Ганима докоснаха и частица от бин-джезъритския арсенал в нея, което я принуди да запази присъствие на духа. Внучката й спомена за някакъв план.

— Какъв е този план? — строго попита светата майка.

— Златната Пътека, имперският план за нашата Империя — отвърна Лито. После кимна към Фарад’н. — Братовчеде, не мисли лошо за мен. Действам и в твоя полза. Леля ми се надяваше, че е убедила Ганима да те убие. А аз бих искал да изживееш живота си поне донякъде щастливо.

Алая отново изкрещя към пазачите, свити и треперещи в коридора:

— Заповядвам ви да ги задържите!

Но никой от тях не посмя да влезе в залата.

— Почакай ме тук, сестрице — каза Лито. — Трябва да изпълня една неприятна задача.

После тръгна към Алая.

Тя отстъпи заднешком към ъгъла, приведе се и измъкна ножа си. Зелените скъпоценни камъни по дръжката му проблеснаха на светлината от прозореца.

Лито продължи напред с голи ръце, готов за всичко.

Алая нападна и нанесе удар с ножа.

Лито отскочи почти до тавана и изстреля левия си крак. Косият удар в главата на Алая я просна на пода с кървав белег на челото. Изтърва ножа, който се плъзна надалеч от нея. Запълзя след него, но Лито се изпречи на пътя й.

Тя се поколеба, призоваваща в себе си всичко, което бе научила в „Бин Джезърит“. Стана от пода и отпусна напълно тялото си, подготвяйки се за следваща атака.

Лито отново пристъпи към нея.

Алая направи лъжливо движение вляво, докато вдигаше рязко нагоре дясното си рамо и нанесе с десния си крак удар, достатъчно силен, за да изтърбуши неприятеля, ако стигне до него.

Лито парира с ръка, светкавично сграбчи ходилото на крака й, вдигна я нагоре и я завъртя над главата си. Увеличи скоростта на въртене до краен предел така, че в залата се понесе отчетлив съсък от плющяща горна дреха.

Всички се бяха отдръпнали встрани, вцепенени от ужас. Алая изпищя и продължи да пищи, докато тялото й бързо описваше кръг след кръг. Внезапно млъкна.

Лито бавно намали скоростта на въртене и я положи на пода. Тя остана да лежи като вързоп, все още дишайки. Момчето се наведе над нея.

— Можех да те размажа в някоя от стените — каза той. — Сигурно щеше да е най-доброто, но така или иначе сме в разгара на битката. Все още имаш шанс.

Погледът на Алая лудешки скачаше вляво и вдясно.

— Аз победих вътрешните гласове в мен — каза Лито. — Погледни и Ганима. Тя също може…

Сестра му го прекъсна:

— Алая, веднага ще ти покажа…

— Не!

Думичката сякаш сама се изтръгна от нейните устни. Гърдите й бързо се заиздигаха, а от гърлото й потече струя от гласове. Звучаха несвързано — едни ругаеха, други умоляваха:

— Видя ли?! Защо не ни послуша?

И отново:

— Защо го направи? Какво става?

Разнесе се друг:

— Спри ги! Накарай ги да млъкнат!