Франк Хърбърт - Децата на Дюн

От тълпата се разнесе ядно мърморене. Юмруци се вдигаха и размахваха.

— Какво прави той? — прошепна Фарад’н.

— Бих искала да знам — рече Алая.

После сложи ръка на гърдите си, усещайки страховитото напрежение на мига. Тълпата щеше да се нахвърли върху поклонниците, ако слепецът продължаваше по същия начин!

Но пророкът леко се обърна, насочи мъртвите дъна на очите си към високите прозорци и вдигна ръка:

— Остава едно богохулство — изкрещя той. — Богохулство! Името на това богохулство е Алая!

На площада се възцари гробовно мълчание.

Алая остана неподвижна и втрещена. Знаеше, че тълпата не може да я види, но не успяваше да преодолее усещането, че е на показ, че е безкрайно уязвима. Ехото от успокоителни думи в съзнанието й се силеше да заглуши ударите на сърцето. Единственото, което бе в състояние да направи, бе да гледа втренчено невероятната картина, разиграваща се долу. Проповедникът продължаваше да сочи към нейните прозорци.

Но последните му думи явно изчерпаха търпението на жреците. Те нарушиха тишината с ядни викове, втурнаха се по стъпалата и разблъскаха народа встрани. Тълпата реагира — на тяхното движение, заливайки като вълна пространството; най-предните редици на събралите се бяха пометени, а на върха на вълната бе кацнал самият Проповедник. Той политна слепешком, разделен от водача си. Тогава в тълпата се мярна длан изпод жълт ръкав, а в нея мигом се появи кристален нож. Алая видя как ножът се спуска надолу и се забива в гърдите на Проповедника. Гръмовният удар от затварянето на гигантските порти на Храма я извади от мигновения шок. Очевидно стражата беше залостила вратите като предпазна мярка. Но хората вече се отдръпваха назад, оставяйки свободно място около една фигурка, сгърчена на стъпалата. Зловеща и сякаш неестествена тишина полегна на площада.

Тогава от тълпата се разнесе остър вик:

— Муад’Диб! Убиха Муад’Диб!

— Проклето дело — каза тя с треперещ глас. — По дяволите!

— Не мислиш ли, че е малко късно? — обади се Джесика.

Алая се обърна и мимоходом забеляза внезапното стъписване на Фарад’н, зърнал гнева по лицето й.

— Убиха Пол! — почти изпищя тя. — Твоя син! Знаеш ли какво ще се случи, когато разберат…

Джесика остана като замръзнала в продължение на един много дълъг миг, мислейки, че току-що бе чула нещо, което вече й е известно. Дланта на Фарад’н, поставена върху ръката й, прекъсна този миг.

— Милостива госпожо — промълви той.

В гласа му се бе стаило толкова много състрадание, сякаш светата майка можеше да умре тук, на място. От вниманието й не убягна контрастът между искрящия студен гняв по лицето на Алая и дълбокото искрено съжаление, разкривило чертите на Фарад’н. Може би съм свършила прекалено добре работата си — помисли тя.

Не оставаше никакво място за съмнение относно думите на дъщеря й. Джесика събуди в паметта си всяка нотка в гласа на Проповедника, долавяйки усвоените от нея хитрини и уловки, припомняйки си дългите години, които бе прекарала в обучението на един млад човек, определен да стане император, който сега лежеше като малка купчинка кървави парцали върху стъпалата на Храма.

Гафла ме заслепи — каза си тя.

Алая махна към един от своите съветници и извика:

— Доведете Ганима!

Джесика с усилие вникна в смисъла на тези думи. Ганима? Защо Ганима и защо сега?

Помощникът се обърна към външната врата и направи знак да я отворят, но преди да мине времето за изричане дори на една дума, вратата се изду навътре. Пантите изтрещяха. Преградният прът се счупи и вратата — с дебело тяло от металопласт, разчетено да издържи на големи усилия — се сгромоляса в стаята. Стражите отскочиха, за да се спасят, изваждайки оръжията си. Джесика и телохранителите на Фарад’н застанаха плътно около принц Корино.

Но в зейналия отвор стояха само две деца — Ганима вляво, облечена в черна годежна роба, и Лито вдясно, покрит с гъвкавата материя на влагосъхраняващия костюм под белязана от пустинята бяла аба.

Алая премести втренчения си поглед към двете фигури и се улови, че трепери неудържимо.

— Семейството се е събрало, за да ни поздрави — изрече Лито. — Бабо — кимна той към Джесика и вниманието му се спря на непознатия: — А това сигурно е принц Фарад’н. Добре дошъл на Аракис, принце.

Очите на Ганима изглеждаха безжизнени. Дясната й ръка стоеше върху церемониалния кристален нож на кръста й, а самата тя сякаш правеше опити да се освободи от хватката на Лито, сключена около дланта й. Момчето разтърси ръката на сестра си тъй, че тялото й почти отскочи от земята.