Франк Хърбърт - Децата на Дюн

На устните на Джесика се появи лека усмивка.

— Говори за мир и смърт едновременно — отново измърмори Стилгар. — Ама че Златен Век!

— Лито ще преведе хората през култа към смъртта в чистия въздух на обилния живот! — каза Ганима. — Стил, той говори за смърт, защото така трябва. Това е напрежението, което кара живите да разбират, че са живи. Когато Империята падне… О, да, тя ще се срути. Може да мислиш, че Крализец е дошъл, но трябва да мине още време. И когато наистина дойде часът, хората вече ще са възстановили спомена за това, какво значи да бъдеш жив. И този спомен ще живее до последния останал човек. Стил, предстои ни да минем още веднъж през пещта на тежкото изпитание. Но ще излезем от нея. Винаги сме възкръсвали отново от собствената си пепел. Винаги.

Фарад’н, заслушан в думите й, най-сетне разбра какво бе искала да му каже Ганима с вестта за бягащия Лито. Той не ще бъде човешко същество.

А Стилгар изглежда все още не беше убеден.

— И няма да има червеи — мърмореше той.

— Не, червеите ще се върнат — успокои го Ганима. — След по-малко от двеста години всички ще измрат, но после ще се върнат отново.

— Как… — сам прекъсна въпроса си наибът.

Фарад’н почувства, че мисълта му се носи по вълните на откровението. Знаеше какво ще каже Ганима още преди тя да заговори.

— Сдружението едва ще изкрета през годините на оскъдица, и то единствено благодарение на собствените си запаси, както естествено и на нашите — рече Ганима. — Но след Крализец обилието ще се върне. Заедно с червеите, ала само след като брат ми отиде при тях в пясъците.

Лито бе седнал на Лъвския Трон и приемаше почитта на племената. Ганима стоеше права, едно стъпало по-долу. Церемонията в Голямата зала се проточи с часове. Племената на свободните минаваха пред него, представени от свои пратеници и наиби. Всяка група поднасяше дарове, подходящи за бога с ужасяващата мощ — бог на отмъщението, който им обещаваше мир.

Той успя да ги усмири през изминалата седмица, разпореждайки се за избор на арифа на всички племена. Съдиите го видяха да ходи в яма с горящи въглени, след което бяха призовани да огледат кожата му за изгаряния, но такива липсваха. Нареди им да го удрят с ножове; непроницаемата кожа покри и лицето му, докато опитваха всичко, но без резултат. Киселините се стичаха по него с мигновена поява на слаб пушек. Яде от смъртоносните отрови в питиетата и храните и се надсмя над тях.

А накрая призова червей и застана в устата му, обърнал лице към присъстващите. Сетне отиде на космодрума в Аракийн и без да му мигне окото прекатури някаква фрегата на Сдружението, вдигайки единия от вертикалните стабилизатори за кацане.

Арифатът съобщи за станалото с боязън и страхопочитание и сега всички племенни делегати бяха дошли, за да засвидетелстват пълно подчинение.

Засводеното пространство на Голямата зала с поглъщащата си акустика поемаше острите звуци, но сетивата улавяха непрекъснатото шумолене на движещи се крака, както и прахта и кремъчния мирис, внесени отвън.

Джесика, която отказа да присъства, следеше всичко от високо разположена шпионка зад трона. Фарад’н привлече вниманието й с констатацията, че и двамата бяха надхитрени с изкусни ходове. Разбира се, Лито и Ганима бяха включили предварително в сметките си Сестринството! Близнаците наистина можеха да се представят на бин-джезъритките като възможно най-подходящия биологически гостоприемник от всички живи обитатели на Империята.

Тя в никакъв случай не искаше и не можеше да се примири с начина, по който митологията на Сестринството бе уловила в своя капан Алая. Страх, породен от страха! Навиците на поколения сложиха върху нея съдбовния печат на абоминацията. Алая не знаеше, че има надежда. И, разбира се, не издържа. Нейната съдба правеше подвига на Лито и Ганима още по-труден за подражание. Не едно бягство от капана, а две. Победата на Ганима над животите, събрани в нея, както и настояването й, че Алая заслужава единствено състрадание, се оказаха най-горчивият факт. Потискането, постигнато по хипнотичен път в стресово състояние и свързано с увещанията на добронамерен предшественик, бяха спасили момичето. А можеха да спасят и Алая. Но без светлинката на надеждата нищо не бе предприето, докато не стана прекалено късно. Водата на дъщеря й бе излята в пясъка. Джесика въздъхна и насочи вниманието си към Лито, седнал на трона. Огромна делва с водата от Муад’Диб беше поставена под балдахин на почетното място при десния му лакът. Момчето бе казало с гордост на Джесика, че баща му — в него — се смял на този факт, дори когато го приел с одобрение.