Франк Хърбърт - Фани Мае

В следващия, изпълнен с напрежение миг, Маккай видя как острието започна да се спуска към главата му и разбра, че ще го удари преди вдървените му от шока мускули да успеят да реагират. Усети хладната целувка на метала върху челото си. Пред очите му избухна оранжевото сияние на изстрел от лъчемет.

Не помръдна. Остана вцепенен като каменна колона. Само очите му, като че ли някъде отстрани, наблюдаваха сцената. Видя учудването, изписано по лицето на Пан Спечито. Видя отсечената ръка на Паленкито да тупва на пода, все още стискайки овъглените останки на металното острие. Сърцето му блъскаше в гърдите като че ли бе бягал цял час. Усети топла влага да се стича по лявото му слепоочие. Търкулна се по бузата му, по брадичката и по врата. Усети пулса в дланите си и видя, че от пръстите му капе кръв.

Пространствената врата бе изчезнала. Някой застана до него и постави превръзка на челото му, там където го бе докоснала стоманата… Докоснала?

Още веднъж се бе приготвил да умре от ръката на Паленки и падащото острие…

Видя, че Тулук се навежда да вземе металните останки от оръдието.

— И този път ми се размина — каза Маккай.

С учудване установи, че гласът му не трепери.

Когато Тулук изпрати да повикат Маккай обратно в лабораторията, на Централата беше ранен следобед. Два взвода щурмоваци придружаваха Маккай. Всички коридори и помещения също бяха препълнени от усилената охрана. Пазачите наблюдаваха таваните, стените, пода. Наблюдаваха се и един друг, както и празните пространства между себе си. Всеки от щурмоваците носеше готов за стрелба лъчемет.

Маккай, който бе прекарал два часа в компанията на Ханъман и петима от нейните съветници в Правния отдел, беше готов и за най-лошите новини. Правният отдел се ровеше из всяко досие, папка или запис, който можеше да докопа. Разследваше всяка собственост на Абнет, но всичко още беше в мъглявата сфера на цифрите. Все пак, от това можеше да изскочи нещо. Бяха получили разрешение от телесъда, многократно потвърдено, което им даваше достатъчно власт да претърсват повечето от световете дори по начини, които излизаха от приетите рамки на Гоакинското законодателство. Гоакинските власти също се стараеха да сътрудничат — освобождаваха от други задължения необходимите за акциите щурмоваци, уреждаха формалностите със съответните полицейски агенции.

Първи полицейски криминален отдел на Централата а и навсякъде другаде също помагаше. Осигуряваха още щурмоваци, отваряха секретни досиета, които при нормални обстоятелства БюСаб нямаше правомощията да ползва, временно включиха информационните банки на компютрите си към терминала на главния компютър на БюСаб.

Това си бе направо мащабна операция, но на Маккай тези действия му се струваха твърде заобиколни и абстрактни. Трябваше им друг подход към Абнет. Някаква друга нишка, която щеше да ги отведе право при нея, независимо от опитите й да се измъкне.

Чувстваше, че в момента живее като в кошмар.

Примки, остриета, злобно скърцащи пространствени Врати — наистина нямаше милост в двубоя с Абнет.

Досега с нищо не бе успял да забави приближаването на злокобният ураган, който щеше да помете цялата разумна вселена. Нервите му бяха изопнати до скъсване. Вселената се взираше в него с изцъклен поглед, в който се отразяваше собственото му изтощение. Думите на Кейлбана го преследваха: личност-енергия… да виждаш, значи да преместваш… аз съм S-окото!

Осем щурмоваци се бяха наблъскали в малката лаборатория с Тулук. Те се стараеха да не се пречкат и гледаха с виновни извинителни погледи, което показваше, че Тулук бе протестирал с язвителния си хаплив език, присъщ на Рийвите.

При влизането на Маккай, Тулук вдигна поглед към него, после отново се наведе над работата си. Изледваше парче метал, поставено в субтронно статично поле под една банка с многоцветни светлинки върху масата му.

— Тази стомана си я бива — каза той и се наведе още по-ниско, за да може да улови с един от деликатните си речеви израстъци малката сонда, с която почукваше по металното парче.

— Значи все пак е стомана — каза Маккай като наблюдаваше операцията.

Всеки път, когато Тулук удареше метала, от него се посипваше дъждец от виолетови искрици. Това напомняше нещо на Маккай, но не можеше да се сети на какво. Споменът се въртеше на ръба на съзнанието му, но все не можеше да го улови. Дъжд от искри. Поклати глава.