Франк Хърбърт - Фани Мае

— Можем да разглеждаме всички пространствени форми като величини зависещи от други величини — каза Тулук. — Имаме и система, с която от известните величини да получим неизвестните, т.е. тези, които търсим.

— Аха — промърмори Маккай. — N-броя величини.

— Където величините са нашите точки в пространството. Точно така. Първо превръщаме цялата си налична информация в математически изчисления, с които определяме разстоянието между тези точки.

— Класическо уравнение с n-броя неизвестни величини — кимна Маккай.

— Сега вече почваш да говориш като онзи Маккай, когото познавам. Така, за да бъдем още по-точни — търсим множество от n-броя неизвестни измерения. Сега да разгледаме понятието време. Какво е времето? За нас времето е множество от измерения, което съдържа само един член, т.е. времето има само едно измерение. Но, ако си спомняш, ние получихме определен брой точки-измерения в пространството и времето.

Маккай тихо подсвирна, впечатлен от логиката на Рийва.

— Значи, имаме или една променлива величина или n-броя променливи. Прекрасно!

— Точно така. Така след привеждане под общ знаменател на множествата получаваме две отделни системи, които съдържат n-броя члена.

— Това ли получи?

— Да, това получих. Оттук вече следва, че точките на контактите в нашия случай съществуват самостоятелно в различни рамки на времето. Следователно, Абнет се намира в измерение на времето различно от това, в което се намира Кейлбана. Това е неизбежният извод.

— Това вероятно не е феноменът „пътуване във времето“ в класическия му смисъл — каза Маккай. — Чудя се… тези тънки различия, които единствено вижда Кейлбана, тези свръзки , тези нишки…

— Паяжини, разположени в различни вселени — каза Тулук. — Вероятно нещо такова. Нека приемем, че всеки жив организъм проявява съществуването си под форма на такава нишка от паяжина…

— Движенията на мъртвата материя, без съмнение също плетат такива нишки.

— Съгласен съм. И тези нишки се пресичат. Преплитат се. Завързват се. Смесват се по какви ли не загадъчни начини. Оплитат се. Някои от нишките в паяжината са по здрави от другите. Знаеш ли, аз лично изпитах такова „оплитане“, когато осъществих контакта, който ти спаси живота. Мога да си представя как някои от тези нишки биват изтъкани отново, завързани и какво ли не още, за да се пресъздадат условията на отдавна отминали времена в нашето измерение. Може би, това е относително лесна работа за един Кейлбан. Кейлбанът, вероятно, дори и не възприема това пресъздаване по начинът, по който го възприемаме ние.

— Добре, предавам се.

— Какво ли ще му трябва за това? — продължи да размишлява Тулук. — Известна яснота за преживяното, може би, ясен спомен; нещо, което наслагва достатъчна здравина на връзките, на нишките, на цялата паяжина от миналото, така че тези нишки могат да бъдат взети и обработени за да се получи точно копие на оригиналната обстановка и всичко, което тя съдържа.

— Това са празни приказки — възпротиви се Маккай. — Как можеш повторно да „изтъчеш“ цяла планета, атмосферата й…

— Защо не? Какво знаем ние за енергийните сили, намесени тук? За едно пълзящо насекомо само три твои крачки ще са колкото целодневният му преход.

Въпреки вроденото си недоверие, Маккай все повече започна да се убеждава в истинността на това, което казваше Тулук.

— Вярно е, — съгласи се той — че S-системата на Кейлбаните ни дава силата да прекрачваме цели светлинни години.

— До толкова сме свикнали с изпозването й, че не ни минава и през ум да се замислим какви ли огромни енергии са необходими за това. Помисли само какво би представлявало едно пътуване през пространствена врата за нашето предполагаемо насекомо! А това, което ние виждаме, може би е само една малка част от огромната мощ на Кейлбаните.

— Не трябваше да приемаме S-системата — въздъхна Маккай. — Имахме си съвсем сносни ядрени пространствени кораби с метаболично окачване. Трябваше да кажем на Кейлбаните да си вземат свръзките под мишница и да се пръждосат на майната си!

— И да се откажем от пространствено-темпоралния контрол над цялата вселена? Не, това не можеше да стане, Маккай. Това което трябваше да направим, бе първо да тестуваме подаръка на Кейлбаните. Трябваше да го изпробваме и да видим дали не крие някакви опасности. Просто бяхме твърде заслепени от необятните възможности, които се разкриваха пред нас. За това и сгрешихме.

Маккай вдигна лявата си ръка и се почеса по веждата. Внезапно усети някаква неясна заплаха. Тя пропълзя нагоре по гръбнака му и се заби в рамото. Усети странна болка, като че ли някой глозгаше костта му отвътре. Въпреки шока, той се обърна и видя вдигнатата ръка на Паленки, стиснала бляскаво острие. Ръката се подаваше от малък вихров цилиндър. В отворът се виждаше костенуркоподобната глава на Паленкито. До нея — дясната половина от лицето на едно Пан Спечи. Виолетови белези браздяха челото му, единството око, което се виждаше, хвърляше зловещи кехлибарени пламъци.