Франк Хърбърт - Фани Мае

Без самият той да разбере как точно го направи, Маккай успя да убеди Кейлбана да отвори един люк в стената на хидробола. Това позволи на студен поток влажен въздух да освежи мястото, където бе седнал. Също така позволи и на часовите отвън да го държат под око. Вече почти бе решил, че Абнет няма да захапе стръвта. Трябваше да се търси някакво друго решение. След като вече имаше визуален контакт с щурмоваците, можеше да разредят предпазните контакти с Таприсиота на по-големи интервали. Откри, че така дразнещото „зззт“ вече не е толкова уморително.

Лъчите на утринното слънце преляха над ръба на отвора и осветиха вътрешността на хидробола. Маккай подложи длан на пътя на лъчите и почувства топлината им. Знаеше, че трябва повече да се движи, за да не бъде лесна мишена, но присъствието на външни наблюдатели правеше почти невероятен някакъв опит за атака над него. Освен това бе много изморен. Единствено стимулантите поддържаха съзнанието му будно и нащрек, а яростинът предаваше странен привкус на емоционалното му състояние. Да се движи му се струваше напразно усилие. Ако наистина искаха да го убият, щяха да го направят така или иначе. Смъртта на Фурунео доказваше това.

Маккай почувства особено бодване при мисълта за смъртта на Фурунео. Бе започнал да харесва планетарния агент и донякъде да се възхищава от него. Кончината му бе безсмислена. Бе убит по такъв вероломен начин — оставен тук сам в капана. Неговият край не бе помогнал с нищо на разследването им, само бе поставил конфликта на една нова плоскост на насилие. Бе показал колко е несигурен и колко лесно може да бъде угасен пламъкът на живота в отделната личност, а оттук и уязвимостта на цялата жива вселена.

Изпълни го силна ненавист към Абнет. Тази побесняла кучка!

Насили се да подтисне нервното потръпване на тялото си.

От мястото, където бе застанал, Маккай виждаше оголените от отлива, обрасли с морска растителност основи на скалите отвъд вулканичния шелф.

— Ами ако предположим, че всъщност грешим — подхвърли той през рамо към Кейлбана. — Ако предположим, че това което се опитваме да водим с теб, изобщо не е смислен разговор. Ами ако ние просто издаваме разни звуци и само си мислим, че откриваме в тях някакво смислово съдържание, което всъщност не съществува?

— Не разбирам, Маккай. Не мога да те хвана.

Маккай леко се извърна. Кейлбанът правеше нещо странно с въздушното пространство около себе си. Овалната сцена , която бе видял по-рано, просветна още веднъж и избледня. Златисто сияние се появи от едната страна на огромния супник, извиси се нагоре като струйка дим, изпращя като освободен електрически заряд и изчезна.

— Ние приемаме, — каза Маккай — че когато ти ми кажеш нещо, аз ти отговарям със смислени думи, точно отнесени към твоето твърдение, и че ти правиш същото. Това обаче може изобщо да не е така.

— Малко вероятно.

— Хм, малко вероятно, а? Какво правиш там?

— Там?

— Какво е това движение около теб?

— Опитвам да направя личността си видима във вашата плоскост.

— Можеш ли да го направиш?

— Възможно.

Над супника се образува червено сияние с формата на камбана. Източи се в права линия, възвърна първоначалната си форма и започна да се премята като детско въженце за подскоци.

— Какво ти виждаш? — попита Кейлбанът.

Маккай описа червеното въженце.

— Много странно — каза Кейлбана. — Аз създавам гъвкавост, а ти докладваш визуално възприятие. Още ли се нуждаеш от отворът към външната обстановка?

— Люкът? Да, кара ме да се чувствам много по-комфортно тук.

— Комфортно? Личност не разбира това понятие.

— Да не би отворът да ти пречи да станеш видима?

— Той представлява магнетично разсейване, нищо повече.

Маккай присви рамене.

— Колко още удари с камшик можеш да понесеш?

— Обясни понасям?

— Пак изгуби връзката — каза Маккай.

— Вярно! Това представлява постижение, Маккай.

— Какво постижение може да е това?

— Моя личност изгубва връзка на общуване, а ти постигаш разбиране за това.

— Добре, приемаме това за някакво постижение, все пак. Къде е Абнет?

— Договорът…

— …забранява разкриването на местоположението й — довърши Маккай. — Тогава поне се опитай да ми кажеш дали тя се намира винаги на една и съща планета или непрекъснато променя местоположението си.

— Това ще ти помогне ли да я откриеш?

— Триста дяволи! Откъде мога да знам това?

— Вероятността е по-малка от триста елемента — каза Кейлбана. — Абнет заема относително статична позиция на една определена планета.