Франк Хърбърт - Фани Мае

— Мисля, че току-що ме накара да стъпя в една локва с ледено студена вода — каза Фурунео.

— Е, тогава сега ще ти излея още една кофа студена вода. Трябва да накараш това приятелче Кейлбанът да прибере Маккай след шест часа, считано от преди четири часа и петдесет и една минути. Настрой си часовника.

— Стандартно часоброене?

— Разбира се, че стандартно!

— Къде е той?

— И той не знае. Там където го е изпратил Кейлбанът. Имаш ли някаква представа как го е направил?

— Използвал е свръзките — отвърна Фурунео.

— Така ли? И какви са тия свръзки?

— Когато открия, ти ще си първият, който ще научи.

— Звучи ми като някаква несъвместимост между времената, Фурунео.

— Може и така да е. Добре де, хайде дай ми възможност да си извадя крака от водата. Вероятно вече е замръзнал.

— Нагласи ли си точният час, когато трябва да върнеш Маккай?

— Да! И се надявам да не прати и него у дома.

— Това пък какво ще рече? — Фурунео му обясни. — Звучи доста смущаващо.

— Радвам се, че забеляза това. За момент си помислих, че не се отнасяш към проблема с нужната сериозност.

За Рийвите сериозното отношение и откровенноста бяха почти толкова основни понятия, колкото и за Таприсиотите, но Тулук вече достатъчно дълго време бе работил сред хора, за да не може да разбере насмешката.

— Е, — каза той — всеки си е башка луд.

Това беше стара Рийвска поговорка, но на Фурунео тя му прозвуча толкова подобно на нещо, което бе казал Кейлбанът, че усети моментен прилив гняв, усилен от яростина. Почувства как личността му започна да се изплъзва от него. С огромно усилие си наложи да си възвърне душевното равновесие.

— Май за малко да се изтървеш, а? — попита Тулук.

— Ще бъдеш ли така добър да изчезнеш и да ме оставиш най-после да си извадя крака от локвата?

— Усещам, че си доста изморен — каза Тулук. — Добре е да си починеш малко.

— Ще почивам, когато имам време за това. Надявам се само, че няма да заспя в онзи парник. Ще се събудя напълно опечен за някоя канибалска трапеза.

— Понякога, вие човеците се изразявате по отвратителен начин — каза Рийвът. — Все пак по-добре е да останеш буден известно време. Маккай може да се нуждае от точност.

На вън беше тъмно и мрачно. Още по-тъмни и мрачни бяха мислите й.

Проклетият Чео, тоя садистичен глупак! Грешка беше да финансира хирургическата операция, която превърна Пан Спечито в анормален индивид със замразено его. Защо не беше останал същия, както когато се срещнаха за първи път? Тогава той бе толкова романтичен… толкова… толкова вълнуващ.

Въпреки всичко, той все още й беше полезен. И не можеше да се отрече, че именно той бе този, който пръв прозря невероятните възможности, които се откриваха пред тях след откритието им. Това поне все още си беше вълнуващо.

Тя се отпусна върху меките кожи на кучекреслото си, едно от изключително редките, които бяха с вградени котешки инстинкти и бяха приучени да приспиват господарите си с мъркане. Нежните вибрации пронизаха плътта й, прогонвайки раздразнението от всяка фибра на тялото й. Толкова успокояващо.

Тя въздъхна.

Апартаментът й заемаше най-високият етаж на кулата, която бяха издигнали в техния сигурен малък свят. Знаеха, че скривалището им е недостъпно и неоткриваемо за нито една форма на комуникация или закон, освен за възможностите на един единствен Кейлбан, на когото и без това му оставаше още съвсем малко живот.

Но как бе стигнал до тук Маккай? И какво искаше той да каже с това, че е провел разговор чрез Таприсиот?

Кучекреслото, чувствително към всяко нейно движение, спря да мърка веднага щом тя се надигна. Излъгала ли беше Фани Мае? Имаше ли някъде останал и друг Кейлбан, който можеше да открие това място?

Като приемем, че е доста трудно да се разбере какво точно иска да каже един Кейлбан, много вероятно бе да е така. Но все пак не можеше да има грешка в най-основното. Този свят беше непристъпна стая, ключът за която се криеше в съзнанието на един единствен човек — мадам Млис Абнет.

Изправи се в кучекреслото.

Тя щеше да предизвика огромна вълна от смърт, за да направи това място сигурно за вечни времена. Един огромен смъртоносен оргазъм. Имаше само една врата и смъртта щеше да я затвори. Оцелелите, всички избрани лично от нея щяха да живеят вечно в щастие и охолство. Тук, отвъд всички… свръзки…

Каквото и да представляваха свръзките.