Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

— Кой смее да тревожи моя сън?

Маккай усети, че трепери. Джедрик също трепереше до него. Кейлбан-тапризиотовият транс и неизбежното потене! Видя нещата в различна светлина. Когато пристъпваше по ръба на бездната…

Докато мислите прелитаха през съзнанието му, той почувства лека промяна, нищо повече от неясно подобие на движение. Все още усещайки собствената си плът, долови вътрешен контакт с тялото на Джедрик; знаеше, че и тя изпитва същите усещания.

Обзелата го невъобразима паника застрашаваше разсъдъка му. Той почувства, че Джедрик се опитва да прекъсне контакта, да спре това отвратително споделено раздвояване, ала вече бяха в хватката на една могъща сила, която не можеше да бъде спряна.

Усещането за време липсваше; почти мигновено в умовете им нахлу фаталистично спокойствие. Маккай чувстваше все по-дълбоко плътта на Джедрик. Постепенно любопитството взе връх над всичко.

Значи това е да си жена!

Това ли е да си мъж?

Мислите им пробягваха в две посоки по някакъв вътрешен мост.

Магията обсеби Маккай. Надникна още по-дълбоко.

Той/Тя усещаше своето/нейното дишане. Усещаше и разликите! Над всичко доминираха не половите органи, а гърдите. Тя се чувстваше лишена от гърди, а той — дълбоко объркан от тяхното наличие, което накара смутеното му съзнание да се впусне в шеметни лупинги. Усещането за различие стигаше отвъд границите на гаметата 11 11 Полова клетка при растенията и животните. — Б.пр. Джедрик/Маккай.

Долавяше мислите й, нейните реакции.

Джедрик: „Ти хвърляш семето си в потока на времето.“

Маккай: „Ти обгръщаш и храниш…“

„Аз хвърлям/Аз храня.“

И двамата имаха усещането, че гледат някакъв предмет от две противоположни точки, осъзнавайки със закъснение, че наблюдават едно и също нещо.

„Ние хвърляме/ние храним.“

Тъмните пластове се отместиха и Маккай откри, че се намира в съзнанието на Джедрик, тя — в неговото. Мислите им бяха едно цяло.

Опитът на Обединения Разум и на откъснатата от вселената Досейди се сляха.

„Арич… а, да. Нали разбираш? И твоят приятел панспечи, Билдун. Обърни внимание на това. Ти ме подозираше, но сега знаеш…“

Познанията им се наслагваха, разширяваха, усъвършенстваха… сгъстяваха, отпадаха и доизграждаха…

Значи това е подготовката на легума.

Любящи родители? А, да, любящи родители.

„Аз/ние ще упражним натиск тук… и тук… Те трябва да бъдат принудени да изберат тъкмо този за съдия. Да, това ще ни даде необходимата опорна точка. Нека да нарушат сами своя кодекс.“

Пробудилото се чудовище се размърда вътре в тях. Нямаше конкретно измерение нито място, просто съществуваше. Те почувстваха силата му.

„Моята воля е закон!“

Неговото могъщество ги обгърна. И изключи всичко останало в съзнанието им. Усетиха талазите на едно древно океанско течение, непоколебимата воля, силата, която можеше да прегази всичко в тяхната вселена. Това не беше Бог, форма на живот или някакво конкретно биологично съществуване. Чудовището бе толкова далеч от подобни звукосъчетания, че Джедрик/Маккай не можеха дори да си помислят за него, без да почувстват, че в следващия миг ще бъдат заличени. През ужасеното им съзнание профуча въпрос. Въпрос, роден в гняв, почуда, хладно забавление и заплаха.

— Затова ли ме събудихте?

Сега те разбраха защо старото тяло и егото на донора се унищожаваха взаимно. Страховитото споделяне пораждаше… шум. А този шум сепваше чудовището от съня му.

Веднага разбраха и смисъла на въпроса, макар да знаеха, че никога няма да проумеят пълното му значение и емоционалния заряд; той щеше да ги обгори и превърне в пепел, дори само ако се опитаха. Гняв… почуда… хладно веселие… заплаха. Тяхното обединено съзнание видя в този въпрос някакъв краен предел. Това бе всичко, което Джедрик/Маккай можеха да понесат. Натрапчивото чудовище се отдалечи. Никога нямаше да разберат със сигурност дали са били прогонени, или са побягнали в ужас, но прощалните думи останаха като дамгосани в слетите им умове.

„Оставете спящия да спи.“

В следващия миг те влязоха тихо в собствените си мозъци. Бяха разбрали предупреждението, но знаеха, че съдържащата се в него заплаха не може да бъде обяснена на което и да е друго разумно същество.

Едновременно: Маккай/Джедрик почувстваха вълна на ужас, идваща от кейлбана на Стената на Бога, ужас, непонятен и необясним. Колективната двуполова памет не познаваше подобно нещо. Фани Мае никога не бе обективирала това чувство, дори когато се смяташе за обречена.