Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

— Да върви по дяволите този симулатор! Има голям вероятност агентът да сбърка и да възбуди иск. Твоят интелектуален потенциал би трябвало…

— Ами ако не го направи?

— Тогава подборът на съдебните заседатели ще бъде от първостепенно значение.

Кейланг изви тялото си на една страна и усети кано-леглото да реагира на движенията й. Както обикновено, отговорът на Арич само задълбочи чувството й за несигурност. Този път обаче тя сподели опасенията си.

— Продължавам да имам странното усещане, че си ми поверил някаква роля, за която няма да науча нищо до последния момент.

Арич шумно си пое въздух през устата и плисна вода върху главата си.

— Всичко може да се окаже просто едно юридическо упражнение за теб. Възможно е вдругиден по това време Досейди и Маккай вече да не съществуват.

— В такъв случай аз няма да стана легум.

— О, абсолютно съм сигурен, че ти ще станеш легум.

Долавяйки ирония, Кейланг се вгледа в него и каза:

— Колко тънко е въжето, по което пристъпваш, Върховни Магистрате.

— Едва ли е така. Моят път е широк и чист. Знаеш, че има неща, които не мога да допусна. Не мога да предам Закона или своя народ.

— И аз имам подобни задръжки. Но това на Досейди… изкушението е толкова силно.

— И толкова опасно! Би ли се облякъл един рийв в човешка плът, за да научи каква е същността на хуманоидите? Ти би ли допуснала хуманоид да проникне в обществото на рийвите по този…

— Има хора, които биха поели подобен риск. Има дори и гауачини, които…

— Възможностите за злоупотреба са безбройни.

— И въпреки това ти твърдиш, че Маккай вече е по-гауачин от гауачините.

Ципестите ръце на Арич обхванаха ръба на басейна с издадени напред нокти.

— Ние поехме голям риск, подготвяйки го за тази задача.

— И този риск е по-голям, отколкото рискът с мен?

Арич дръпна ръцете си и втренчи в нея немигащи очи.

— Ето какво било!

— Именно.

— Помисли, Кейланг, колко близо до сърцевината на рийвския биологичен вид би ме допуснала ти. Точно на същото разстояние ще те допуснем и ние и нито милиметър повече.

— А Маккай?

— Може би той е стигнал твърде далеч, за да му позволим да живее.

— Ще имам предвид това предупреждение, Арич. Но продължавам да се чудя защо кейлбаните не са могли да предотвратят…

— Те твърдят, че не схващат същността на его-прехвърлянето. Но кой ли може да разбере един кейлбан, да не говорим пък да контролира някой от тях при толкова деликатна ситуация? Дори и този, който е създал Стената на Бога…

— Носят се слухове, че Маккай разбира кейлбаните.

— Той отрича това.

Кейланг разтърка лявата си сипаничава страна с хватателна челюст и усети многобройните белези, оставени от рийвските триади, в които бе участвала. Семейство след семейство, докато накрая се оформеше една гигантска общност. Въпреки това всички бяха рийви. Тази досейдийска афера можеше да се превърне в опасна пародия на рийвския социален модел. И все пак…

— Толкова е омагьосващо — прошепна тя.

— Именно тук е заплахата.

— Трябва да се молим Досейди да изчезне от вселената.

— Може би.

Това я озадачи.

— Какво…

— Опасността може и да не изчезне с унищожаването на Досейди. Според нашия свещен договор ти ще си отидеш оттук заедно с онова, което си научила. Много са и гауачините, които знаят за тази афера.

— А Маккай.

— Заразите се разпространяват — рече Арич. — Не забравяй това, ако се наложи да излезем на Съдебната арена.

— Маккай?

Познатото кейлбанско присъствие в съзнанието му — сякаш бе чул и почувствал някого (или нещо), за което знаеше, че не е там.

Подготовката на прехвърлянето бе измамливо проста. Маккай и Джедрик се хванаха за ръка — той с дясната, а тя с лявата — и поеха блещукащите електроди със свободните си длани.

Агентът не познаваше този кейлбан; въпросителната интонация в гласа й предизвика учудването му. Все пак потвърди, че наистина е той, оформяйки мисълта си като беззвучен разговор. Докато говореше, чувстваше съвсем ясно присъствието на Джедрик до себе си. Сега тя не беше просто друг човек. Той носеше в съзнанието си неин експериментален аналогов модел и от време на време успяваше да предвиди реакциите й.

— Имам ли съгласието и на двама ви? — попита ги кейлбанът.

В следващия момент Маккай усети Пчарки — едно далечно присъствие, монитора на този експеримент. Пчарки сякаш бе сведен до схема, следвана от кейлбана; сбор от сложни правила, много от които не можеха да получат словесен израз. Част от съзнанието на Маккай реагира на това, сякаш в него се беше пробудило някакво чудовище, спящо чудовище… което бяха сръчкали. Сега то се възправяше, изпълнено с гняв, и питаше: