Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

— Да?

— Отвън има един пленник хуманоид, когото трябва да разпиташ, преди да тръгнеш.

Маккай се замисли. Джедрик знаеше, че той идва, знаеше какво става тук, знаеше и за пленника пред вратата. Тя искаше от него да разпита този човек. Да… разбира се. Не се осланяше на случайността… такива бяха разбиранията й. Е, скоро тези разбирания щяха да претърпят промяна, но може би тя допускаше дори и това.

— Името му?

— Хави. Сега е при Броей, но преди време работеше за Джедрик. Тя ми каза да ти предам, че Хави е ренегат и замърсен.

— Доведи го.

Хави го изненада. На повърхността се виждаше нищожество с угодническо изражение, а под маската на тайния агент личеше съвсем ясно самодоволството на глупака. Беше облечен в зелена униформа, с лента на ръкава, каквито носеха шофьорите. Дрехата му беше изпомачкана, макар да не бе видимо разкъсана и разцепена. Към него се бяха отнесли с по-голямо внимание, отколкото към гауачина, когото току-що бяха извели от стаята. Хави седна на стола на предшественика си. Маккай махна с ръка да го развържат.

Безсистемните въпроси създадоха хаос в главата на агента. Но пък и нямаше време за губене. Шестдесет часа! Струваше му се, че почти докосва отговора на загадката Досейди, че само след няколко минути ще узнае истинските мотиви на онези, които бяха създали това чудовище. Хави? Преди време той е служил на Джедрик. Как? Защо е бил отхвърлен? Какво означаваше „замърсен“?

Безсистемни въпроси, да.

Хави седеше напрегнат и нащрек, хвърляйки от време на време поглед към стаята и прозорците. Експлозиите бяха спрели.

Наблюдавайки внимателно пленника, Маккай стигна до определени заключения. Хави беше дребен, но набит — един от онези хуманоиди с нисък ръст, които могат да те изненадат с масивната си мускулатура, ако случайно се блъснеш в тях. Трудно бе да се каже на колко е години, но в никакъв случай не беше досейдиец. Може би бе от екипа на Гриник? Малко вероятно. Но тъй или иначе, не беше досейдиец. Не оглеждаше хората около себе си, подлагайки ги на автоматична преценка. Реакциите му бяха бавни. Твърде много от онова, което трябваше да остане скрито, личеше на повърхността. Да, това беше най-сигурното доказателство. Когато пристигна на тази планета, Маккай се почувства объркан най-вече от многото неща, които оставаха невидими. Арич и хората му не си бяха направили труда да го подготвят докрай. Щеше да му е необходим цял един живот, за да научи всички нюанси на Досейди, а му оставаха по-малко от шестдесет часа.

Тези мисли профучаха през ума му, докато примигна с очи. Взе решение и освободи охраната с махване на ръка.

Един от рейнджърите понечи да възрази, но Маккай го спря с поглед, придърпа някакъв стол и седна срещу пленника.

Вратата се затвори след последния от конвоя.

— Бил си изпратен тук със специалната задача да ме откриеш — каза Маккай.

Хави не бе очаквал подобно начало. Той се вторачи в агента. Навън се чу затръшване на врата. На няколко пъти долитаха шумове от тътрещи се стъпки. Сетне някой извика силно:

— Разкарайте оттук тези пленници!

Хави прехапа горната си устна. Не отрече твърдението. Тялото му се прегъна в дълбока въздишка.

— Ти ли си Йори Х. Маккай от БюСаб?

Маккай леко подсвирна. Съмняваше ли се „замърсеният“ в собствените си сетива? Странно. Агентът поклати глава и продължи да изучава пленника си.

— Не е възможно да си ти! — възкликна Хави.

— Ъ-ъъ… — Звукът сякаш се изтръгна неволно от гърлото на Маккай.

В другия имаше нещо странно: тялото се движеше, гласът произнасяше думи, но очите не бяха в синхрон.

Агентът се замисли над думите на Фани Мае. Леко докосване . И изведнъж всичко му стана ясно — през очите на този човек надзърташе друг. Да! Служителите на Арич контролираха кейлбана, който поддържаше бариерата около Досейди. Всеки кейлбан можеше да влезе в контакт с определени жители на тази планета. По такъв начин получаваше постоянен поток от информация за наученото от тях. Навярно на Досейди имаше много такива шпиони, обучени да прикриват кейлбанския контакт — никакви издайнически гърчове, никакво изпадане в транс. Нито дума за броя на действащите тук агенти на Арич.

Възможно ли беше все пак никой да не забележи подобно нещо? Това оставаше под въпрос.

— Ти действително трябва да си Маккай — рече най-после Хави. — Джедрик продължава да губи… — Той се прекъсна.

— Предполагам, че си й предложил доста богат материал за развлечение с недомислиците си — каза агентът. — Но те уверявам: БюСаб не смята, че в ситуацията тук има нещо забавно.